Така малко късно се породи интересът ми към психологията - вероятно тя изучава свързващото звено на осъзнатата материя. Не ме привлича “на баницата мекото” – и в операционната, и в живота. Заради кауза участвах в “Сървайвър”, казва неврохирургът от университетската болница "Св. Иван Рилски" д-р Емануил Найденов.
Роден е в Силистра през 1977 г. Завършил е Медицински университет – София, през 2004 г. По време на следването е председател на кръжока по неврохирургия. Защитава специалност през 2010 г. в университетската болница “Св. Иван Рилски” - София, в чиято Клиника по неврохирургия работи и до момента. Интересите му са в разработването и въвеждането на редица оперативни иновации, невроонкологията, медицинската генетика, имунологията. Председател е на фондация “Остани”, чиято цел е да се помогне за лечението на пациенти с мозъчни тумори с нови технологии. Например съчетание от хирургично отстраняване на тумора и специфична имунотерапия, която се интегрира към стандартната лъче- и химиотерапия.
Но какво може да накара един неврохирург да участва в телевиозионно риалити за оцеляване? Идеята е да се подпомогне лечението на пациенти с мозъчни тумори с нови технологии. С тази кауза се включва в “Сървайвър” в Камбоджа през 2014 г. Целта е наградата от 100 000 лв. да бъде спечелена и дарена за център за лечение на злокачествени тумори на мозъка или поне да се привлече вниманието на институциите за нуждата от това.
Коварното на мултиформения глиобластом е неговата агресивност и склонност да се разпространява неудържимо в мозъка. Очакваната преживяемост на болните, подложени на рутинните методи на лечение, е около 1 г. Туморът няма ясна граница, което прави цялостното му отстраняване практически невъзможно. Дори и остатъчните клетки да бъдат потиснати с лъче- и химиотерапия, се развиват бързи рецидиви. При новите подходи дългосрочната преживяемост може да се увеличи с пъти. Лечението се осъществява на стъпки. Първата винаги е максимално хирургично отстраняване на тумора. След това работата поемат имунолозите. Взема се кръв от пациента и се отделят здрави, боеспособни имунни клетки. Целта е те да се нахъсат да се борят с тумора по естествените механизми, които ракът е успял да надхитри. “Обучението” протича с използване на материал от злокачествената тъкан. Лабораторно имунните клетки се препрограмират да започнат да “виждат” раковите и да ги убиват. Така подготвени, имунните клетки се връщат обратно в тялото. Размножавайки се, те увеличават потенциала на организма сам да се бори с рака.
За д-р Найденов отново се заговори, след като отстрани тумор, почти колкото мозъка на пациента му Божидар. Оперираният мъж е инвалид от дете, но до операцията винаги е работил и се е грижел за своето семейство. Той стана известен с прозвището Железния човек. Дадено му е от неговия син заради несломимите усилия да проедолява трудностите. И в момента Железния човек трябва да се бори с невероятна воля въпреки успешната операция. Системата за рехабилитация осигурява безплатни процедури само за 1 седмица. А Божидар се нуждае от продължителни курсове и семейството не може да издържи финансово.
Сметката, на която може да се помогне на Железния човек да се възстанови с рехабилитация, е:
Дарителска банкова сметка в ОББ: Божидар Етрополски
BG16UBBS84484010501413
BIC/ SWIFT: UBBSBGSF
- Д-р Найденов, как е Железния човек, на когото отстранихте мозъчен еднокилограмов тумор – условно едва с 300 г по-малък от средния мозък?
- Божидар е при близките си, в Самоков. Качил е сам 4 етажа. Възстановяването му засега протича успешно. Надяваме се на добро развитие.
- Гигантските тумори са предизвикателство за хирурга, но като доброкачествени не са ли по-малкото зло?
- Доброкачествено и злокачествено са относителни за централната нервна система. Първично доброкачествени тумори, при които няма висок потенциал за нарастване и обхващане на съседни тъкани на мозъка, е възможно да се държат като злокачествени само заради разположението си. В тази група са невъзможните за отстраняване или невъзможни за премахване, без да се предизвика тежък неврологичен дефицит за пациента образувания. Тумор, който не може да бъде отстранен цялостно, може да разгърне потенциал на злокачествен.
- Мултиформеният глиобластом е най-агресивният тумор на мозъка и няма голям напредък в лечението, но станаха известни случаи на ваши пациенти, които след операцията се подлагат на имунотерапия и живеят с години при броени месеци със стандартните методи. Това ли е пътят?
- В медицината всеки отделен пациент е важен, но е важно и да се следи тенденцията при лечението на даденото заболяване. За последните 20-30 г. преживяемостта на тези болни не е променена съществено въпреки усъвършенстването и адаптирането на радиотерапията и въвеждането на химиотерапия. Процесът буксува - като кола, на която се вдигат оборотите, а тя стои на място. Логично е да се мисли, че концепцията е сбъркана. Ако по някакъв друг начин “колата” е накарана да отскочи – в случая с няколко години добавен живот, си заслужава да се тръгне в тази посока. Да, няколко българи успешно бяха лекувани по този метод, но работата ми като хирург е част от процеса – да извърша максимално отстраняване на тумора и пациентът да е в добро функционално състояние, независимо с какви методи ще продължи лечението си. При иновативния подход втората фаза продължава с имунотерапия в чуждестранна клиника. С наши контакти няколко пациенти бяха лекувани по този метод. Той е много перспективен, но твърде скъп дори за богати страни и здравните фондове ограничиха покриването му. В някои европейски държави като Германия част от осигурителните каси я заплащат. Медицината е направила крачка напред, но финансовите съображения и регулаторните механизми правят терапията все още труднодостъпна. При липса на финансиране от фонд не всеки може да си я позволи.
За науката стъпката е голяма – при очаквана продължителност на живота от 1 г. тя се удължава в пъти. Изглежда, посоката е вярна. Дали е така, ще покаже времето, но при всички случаи към момента изглежда по-удачна от досегашните концепции.
- Вие как лекувате пациенти с мултиформен глиобластом в момента?
- Мога да се ангажирам с всичко възможно от неврохирургична гледна точка, което се прилага по света. Няма метод, който да не е въведен рутинно в нашата клиника. След отстраняването на тумора терапията е в ръцете на онколозите, евентуално на имунолозите. Стремежът е на база на световните постижения да се изгради консенсус за лечение, който да се прилага за всеки пациент.
- Какво ви мотивира да работите срещу болести с лоша прогноза?
- Води те желанието да помогнеш плюс предизвикателството да търсиш начин да развиеш това, което в момента буксува. Истинските пробиви в медицината ще са в коварните, труднолечими заболявания. Не ме е привличало “на баницата мекото”, никога! В неврохирургията има диагнози, при които операцията решава проблема на момента - например дегенеративните заболявания на гръбнака, дисковите хернии. Аз лично имам опит и като пациент с такова заболяване и знам каква благодарност изпитва човек, когато го оперираш и го изведеш от ада на болката. Ефектът е невероятен и бърз, радвам се, че помагам на пациенти с такъв проблем, но в тази патология няма съществено научно предизвикателство.
- Защо?
- Няма нещо, което може да подобри ефекта, той просто е добър. Интересни са буксуващите области.
- А какво ви кара да търсите трудностите извън професията?
- Предизвикателството дава чувство на живот. Подминаването на определен проблем или неговото скриване ми създава дискомфорт и не мога да си мълча. Въпреки че, когато посочиш този проблем с пръст – казват хората, проблемът може да те удари през ръцете. Не мисля, че пръстът ми е по-важен от проблема.
- Кои проблеми в лекарското ежедневие не можете да подминете?
- Всички ги виждат, въпреки демагогията, с която са облечени. С риск да звучи банално, ще използвам сравнение от нашата професия, защото е най-адекватно: системата на българското здравеопазване е болна.
- Като сте започнали, дайте докрай.
- Комплексната диагноза е, че тя страда от недохранване и едновременно с това има паразити в червата си, както и ментален проблем.
- Може би няма нужда от превод, но защо не го кажете конкретно?
- Не стигат парите за профилактика и съвременно лечение, допускат се практики за пренасочване на средства към дейности, които не са достатъчно ефективни и приоритетно необходими, а системата или се е капсулирала в паралелен свят и не ги вижда, или се прави, че не ги вижда.
- Каква терапия предлагате?
- Лечението трябва да е също комплексно и успоредно по всички направления. Не си представям, че може да стане само с намирането на ментално адекватен елемент, но е съществено. Едва ли той ще успее да излекува системата при продължаваща липса на достатъчно финансиране и отсъствие на ефективни “антипаразитни средства”. Освен това в лечението трябва да сме ангажирани всички - на своето място, за да тръгнат нещата в необходимата посока.
- В тясната ви специалност каква цел преследвате?
- Искам да ставам все по-добър в неврохирургията. Също да съм по-добър човек, защото понякога в професионалното израстване се губи човешкото. Вечер, преди да заспя, се моля за тези неща. Не в църква, а в това, което е в нас – невидимо, но осезаемо звено в живота ни.
- Кога усещате най-ясно намесата на това невидимо?
- Например, когато правим дадена операция едно към едно като техника, виждаме, че резултатите не са едни и същи при различните пациенти. В медицината аритметиката е по-сложна от 2 плюс 2 равно на 4. Понякога даваш максимума от теб самия, а се получават неща, които не можеш да предвидиш или обясниш. Те са извън нас, а понякога си мисля, че са и извън пациента. Не можем да пипнем и покажем това невидимо, но всички сме потопени в него. Затова вътрешно се моля то да работи в наша полза и в интерес на пациентите. Професионалното развитие в хирургията е в първите няколко години след взимането на специалност, техниките се учат лесно, после висшият пилотаж е да знаеш кога да ги прилагаш.
- Вероятно преувеличавате колко лесна е неврохирургията – иначе защо само вие от толкова лекари поехте риска за мъжа с гигантския тумор?
- Операцията на Божидар – честно! – мисля, че не е кой знае какво техническо умение, голямото изкуство в медицината е да знаеш кога да го приложиш и кога - не. Този елемент често се губи и аз се моля да изграждам усета все по-добре да преценявам индикациите дали трябва да приложа това, което мога.
- Имате предвид дали ще има добър край, или дали, образно казано, човекът не носи медальон “Не спасявай”?
- И двете. От една страна, е трудно, дори невъзможно да предоставиш помощ, която не се иска. Например близките настояват, но самият човек няма желание да се лекува. В такива случаи се опитвам да говоря с пациента и да разбера, да усетя защо не иска да опитаме заедно да се преборим, и дали не може да се намери аргумент, който да пречупи съпротивата му. Не тръгвам напред, ако пациентът не е пожелал да се лекува. От друга страна, има още нещо и то изисква смелост, която смятам, че имам – при тежки случаи да не отказвам поисканата ми помощ само защото резултатът не е гарантиран напълно. Съмнението на лекаря в такива ситуации е пагубно. Тръгвам с нагласата, че ще успеем. За щастие, в повечето случаи е така.
- Ще ви задам неприличен въпрос от името на всички, които тайно се питат: дали докторът ще ме лекува със 100% усилия, ако не съм му симпатичен?
- Не ми е стоял такъв въпрос никога. Но ако някой лекар има проблем с това, може да го преодолее, разбира се. Като не работи медицина.
- Какво научихте за неврохирургията и за неврохирурзите, когато бяхте пациент?
- Чувствах се ужасно заради болката – толкова силна, че нищо друго нямаше значение. Нито обстановката в болничната стая, нито отношението на персонала. Болката е доминанта, която променя времето и пространството. Нямам спомен за нищо друго освен за болката, която не ми позволяваше да правя обичайните неща, животът просто спря. Върна се чак след операцията. Но чувствайки се в рая, отново нищо в болницата не ме впечатляваше съществено. Може чаршафът да е бил скъсан - вероятно е да е било така преди 20 г., може някой лекар да е бил безцеремонен, нямам спомен. Но ми остана чувството, че е много хубаво да можеш да върнеш нормалния живот на страдащия човек.
- Логиката е точно сега да ви задам “отговор” кои лекари ви вдъхновяват, но ви предизвиквам с въпрос на кои не искате да приличате?
- Нагледах се на паднали авторитети, на лекари с твърде силно его. И на лекари със странна конструкция на имената – с доктор и множество титли вместо малко име, които и така се представят: аз съм професор еди-кой си. Не се впечатлявам от такива хора. Не си представям, че някъде освен на медицинска документация ще сложа пред името си д-р. Лекарят, който продължава да стои на пиедестал в представите ми, е учителят ми по вътрешни болести в трети курс в МУ проф. Христо Маринов. На първата си лекция каза: Скъпи колеги, запомнете от мен едно: Не служете на авторитети, търсете мнения, събирайте факти и на тяхната основа си изработвайте ваше такова. С годините го разбирам по-добре. Науката се е развила от етапа на пиявиците и вендузите до генната терапия благодарение на това, че истинската медицина винаги е искала нещо повече от постигнатото. Да го надгради или да го промени с нещо революционно по-добро. Медицината се движи от необременените специалисти, чийто ум не е вкаран в релсите на рутината. Те виждат възможности там, където навикът не поглежда.
- Как го примирявате с Хипократовото почитай учителя си?
- Не го тълкувайте като пренебрежение към постиженията. По-скоро е застраховка срещу сляпото придържане към “правила” само защото са казани от еди-кой си. Прогресът в медицината се дължи на профилактичното съмнение в изказаното мнение, в търсене на отговор защо има няколко различни становища и дали е възможно принципно ново решение.
- Нямате ли кумир в професията, някой на когото искате да приличате?
- Когато отидох в Белгия, в университетската болница в Льовен ме посрещна много усмихнат човек с лекарска престилка: Добър ден, аз съм Стефан. Смятах, че той ще ме води при известния проф. Ван Гол, с когото имах среща. Стефан се оказа професорът. Общуваше по същия начин и с колегите си, и с тези, на които беше шеф, и с пациентите. Не видях пред кабинета му хора с потиснат и смирен вид като пред чистилище, както е обичайно у нас. Е, ако трябва да следвам някакъв пример, бих искал да е примерът на Стефан. Всичко извън това е болезнено его.
Да беше конвертируема стока, България може да изнася его в барели – малка страна с неизчерпаеми залежи от его. Особено лекарско. Подобно нещо съм наблюдавал само в Камбоджа. Вероятно колкото е по-ниска общата квалификация, толкова повече хората обожествяват титлите. Тапията от всеки курс е повод за безгранична гордост и самочувствие, поставя се на вратата като гаранция за качество и пациентите се трупат. Всъщност, ако хората получават лечебен ефект, той се дължи повече на вярата им в “авторитета”.
- Вашето его какво го правите?
- Контролът над егото е много труден, но мисията е възможна. Минимализмът определено ми помага. Прозрях го в Камбоджа.
- Впечатленията ви от Камбоджа не са като от специализация в Белгия, а от “Сървайвър”, какво ви привлече в този проект?
- Включих се основно заради вярата, че ще помогна за кауза. Целта беше постигната благодарение на популярността на формата. Министерството ни обърна внимание и получихме капиталова инвестиция от 300 000 лв., която подпомогна лабораторията по имунология в болницата. До последно не знаех в какво точно влизам, не бях гледал нито един епизод. Знаех само, че е предаване за герои. Вписваше се в идеята ми, че ще популяризирам кауза в предаване за герои. Не очаквах изпитанията, които последваха. В Камбоджа разбрах, че става въпрос за оцеляване на границата на физическите и психическите възможности. Там открих много неща за мен самия. Открих и минимализма, за което съм благодарен. Щастието може да бъде и една топла супа или нещо друго малко и банално, на което не обръщаме внимание, когато го имаме. Но стойността му расте повече от злато в други условия и особено, ако си изправен пред предизвикателството за оцеляване.
- Какво има на границата между живота и смъртта?
- Вероятно е нещо извън нас. Усещаме го като интуиция и когато можем, го направляваме, за да изместим границата към живота. Понякога не е достатъчно. Но съм убеден, че това Нещо може да се усети. И не е лекарят, а евентуално нещото в лекаря.
Не мисля, че техническото умение стои на границата между живота и смъртта, а усещането кога да се използва. За мен отговорът може да е един, а за друг колега – различен. Не мислим еднакво и това е добре. Медицината не е абсолютна, такава е само глупостта. Но отговорността предполага, ако прецениш един метод за подходящ за конкретен пациент, да поемеш случая и да го доведеш лично докрай.
- Така ли е в живота?
- В нашата клиника – да. Понякога имаме различни мнения по медицинските аспекти, но решението и отговорността са на лекаря, който поема конкретния пациент и преценява възможностите за най-доброто лечение според личната си преценка и усет.
- Когато не работите, накъде ви води усетът?
- Да си физически извън болницата, невинаги означава да си изключил от работата си. Но когато имам време, обичам да спортувам. Обичам природата и местата, в които минимализмът е в изобилие - няма много цивилизация и ти дават възможност да се фокусираш върху някое малко растение например. Места, които ти напомнят с колко малко неща идваш на този свят и с колко малко ще си отидеш.
- С този отговор звучите като философ, не като лекар. Защо избрахте медицината?
- Всичко започна с търсене на смисъла на съществуването.
- С това се занимава и философията, но вие сте пренебрегнали елитарната специалност заради нещо по-приземяващо?
(През смях) Не знаех как стоят реално нещата, затова в момента съм “дървен философ”. Ако трябва да обясня сериозно, беше ми интересна биологията, как всички клетки си взаимодействат, какво е това невидимо свързващо нещо, което ги обединява и развива живота на материята в хармония с духа. Мислех си, че ако знам как функционират клетките, тези малки градивни единици, ще науча и как е построен животът. Логичният избор е медицината и още по-точно ендокринологията, мислех си, че те ще ми дадат отговор за смисъла. Но се намеси съдбата – влязох като пациент в неврохирургията и попаднах в златните ръце на д-р Николай Обрешков от Варна, който от ада ме преведе до рая. И си казах: нищо не ти пречи да си търсиш смисъла на живота, но колко прекрасно ще е да можеш да правиш това вълшебство с обикновен скалпел. Започнах да се интересувам от неврохирургия. Установих, че е умение, която се учи лесно – въпрос е на постоянство, на упорство, на четене, след което е просто техника, която се повтаря. И се видя, че неврохирургията не може да бъде отговор за смисъла. Отварям главата на човека, виждам мозъка му – един вид хардуера, но не мога да видя свързващия елемент. Щом не е “хардуерно”, ще е “софтуерно”, казвах си. Така се породи интересът ми към психологията.
Малко късно е и го удържам на любителско ниво, което ми спестява твърде възможното професионално разочарование от прозаичността на тази специалност. Но вероятно тя стои на границата на живота и смъртта като ракурс на осмисляне на съществуването ни. Всички философи - без да го искат, са любители психолози според мен. Очевидно е, че материята се обединява от нещо, което не е много ясно. Но го има.
