Тази година на два пъти българският народ отказа да види залеза на ГЕРБ
Акценти от разговора с Георги Марков:
"В Румъния преходът започна с кръв, но демокрацията им не цъфна повече от нашата"
"В Монтана ме трогнаха ученици от езиковата гимназия, които бяха дошли, за да се снимат с мен"
"Ако кажете на Урсула фон дер Лайен, че имаме пенсия от 125 евро, тя ще попита: “На ден ли?”
- Г-н Марков, това интервю трябваше да го направим на 10 ноември, когато България отбеляза 30 години демокрация, но вие казахте, че истинската дата е 14 декември. Защо?
- На 10 ноември просто беше свален Живков, след падането на Берлинската стена. Като един отдушник беше опитано да се хвърли вината изключително на него, а другите му съпартийци да се отърват. Нещо, което се видя, че не стана.
На 14 декември на хората им писна и излязоха, което изненада и БСП, и СДС. Стана спонтанно! Не приеха трика, че Живков е виновен за всичко.
- Вие сте единственият депутат в парламента, участвал в събитията на 14 декември 1989 г., когато пада чл. 1 от Живковата конституция и сте единственият депутат от Великото народно събрание. Какво си спомняте 30 г. по-късно?
- Това беше началото на края на комунистическия режим в България. На големия митинг на 18 ноември на площад “Св. Александър Невски” имаше надежди, страшно много хора, въпреки че беше слънчево, беше много студено. Скандираше се мощно: “Демокрация!”. Но ораторите говореха за преустройство, а не за смяна на системата. Говореха си на “другарю”, възлагаха се надежди на Петър Младенов. Бях с двама по-млади колеги адвокати от Пловдив, сега вече известни адвокати - красивата Еми Недева и Влади Дончев, по-късно депутат от НДСВ. Те си записваха какво се говори, за да го разкажат в Пловдив.
Другият митинг - на 14 декември, не беше организиран, а спонтанно десетки хиляди софиянци отидохме да подкрепим студентската жива верига. Емил Кошлуков игра много важна роля тогава, и до днес сме приятели.
Митингът изненада не само червените депутати в парламента, но и току-що създаденото на 7 декември СДС. Нямаше мобифони и интернет. Всичко научавахме от радио “Свободна Европа”, шапка им свалям, и от листовките, разлепени по университета и “Графа”. Направихме жива верига, почти до Народното събрание. Скандирахме “Мафия”, “Айдуци”, без “х”, “Долу член 1” и “Долу БКП”. Привечер обстановката беше много нажежена, хората бяха разярени. Искаше се още същата вечер отмяната на чл. 1. После ни изтласкаха към коня.
По едно време излязоха Нешка Робева, Цветана Манева и акад. Сандов като най-приемливи, но бяха освиркани. След това излезе Младенов. Той беше посрещнат със страшен рев и освиркване. Тогава той се ядоса, изтървавайки репликите: “По-добре танковете да дойдат”. Аз това не го чух, но после го разбрах от Евгений Михайлов, който беше с камерата. Познавах го отпреди, защото му бях адвокат по гражданско дело.
- Президентът Желев и ръководството на СДС са призовали да се разотидете. Така ли беше?
- Абсолюно, да. Д-р Желев, който ме назначи като конституционен съдия, беше съвършен демократ. Не искаше да се пролива кръв. Всичко беше в комунистите като ресурс. Затова се разотидохме с неохота. Желев имаше огромен авторитет, нямаше как да не го послушаме. На 3 март 1990 г., който беше много мразовит, скандирахме пред “Св. Ал. Невски”: “Желев президент!” На практика се реши това да е националният празник на България.
- И на следващия ден митингът се мести пред националната телевизия?
- Хората бяха озверели по две причини: Първо, в. “Дума” беше публикувала декларация на Народното събрание, наречена “Манифест на политическото безкултурие”. Пречели сме на социалистическото обновление. Те си искаха социализъм. Второ, БНТ на 14 декември не излъчи митинга. Нарекоха ни “малка група екстремисти” или нещо подобно. Щяхме да влезем в телевизията.
Тогава допуснаха делегация от митинга от трима, която да каже истината. Една от тях беше моя позната, Поли, сега е главен юрисконсулт на Министерството на финансите, с хубава къдрава коса, от Зелената партия. Така БНТ беше принудена и излъчи част от митинга. Цяла България разбра, че комунизмът си отива. Предсрочните избори бяха неизбежни. Така и стана - на 10 юни 1990 г. се проведоха първите свободни парламентарни избори от 45 години насам, които СДС загуби.
- Тогава се твърдеше, че са били фалшифицирани?
- Може да е имало и фалшификации. Но не бяхме готови. Нямахме структура. Мислехме, че София е България, а в провинцията имаше страх. БКП, днешната БСП, държеше цялата власт.
Дертлиев, Дренчев, Савов и Константинова бяха яли попарата на комунистите и съветваха д-р Желев да не бързаме, но той каза, че американсците настояват във всички бивши социалистически страни да има бързи избори. Солидарност вече беше победила в Полша. В Чехословакия декември 1989 г. Хавел стана президент, а Дубчек - шеф на парламента, източногерманците бутнаха Берлинската стена на 9 ноември 1989 г., докато Кол и Геншер са на посещение в Полша. В Унгария, която отвори границата с Австрия, Орбан призова съветските танкове да напуснат страната.
- Ако на 14 декември 1989 г. бяхте нахлули в парламента и имаше малко кръв, щеше ли да се ускори темпът на прехода?
- От дистанцията на времето не мисля така. Румънците окървавиха прехода, но не са преди нас. Ноември 1989 г. разстреляха унгарските студенти, въстанали в защита на дисидента, унгарския свещеник Ласло Тьокеш, който сега е евродепутат. Именно в Тимишоара тогава започнаха промените. После на Коледа убиха и самия Чаушеску и жена му. Но демокрацията им не цъфна повече от нашата.
- Трябваше ли да признавате изборите за Велико народно събрание?
- На 10 юни вкъщи дойдоха много приятели, след като разбрахме на митинга пред НДК, че губим. Аз бях победил в “Люлин” - 197-и избирателен район, мажоритарно с 54%, но и аз плаках. Пак ходихме с проф. Александър Джеров до НДК и научихме, че СДС признава изборите.
- Кое от този период няма да забравите никога?
- Песните. Изпяха се страхотни песни, които ще останат класика в жанра, с кои от кои по-добри текстове на великия текстописец Александър Петров. В другите социалистически страни нямаше такива песни.
В Унгария например бяха две известните групи, дори и на Запад. Такива са “Омега”, които свирят и до днес. Гледах тази година два техни концерта с “Кридънс” и “Назарет”. Известни преди бяха и “Неотон фамилия”. Очевидно те бяха срещу комунистите, но счетоха, че изкуството трябва да остане извън политиката. Мисля, че при нас тези песни дадоха много настроение и помогнаха младите да са със СДС.
- Кои песни слушате днес?
- Александър Петров, който е написал повече от текстовете, ми подари преди години диск с повечето песни от демокрацията и ги слушам с приятели понякога. През май 1990 г. имаше страхотен концерт на стадион “Академик”, на който присъстваха 30 хил. млади и озарени с надежда. Звучаха “45 години стигат, времето е наше”, “Развод ми дай”, “Аз не съм комунист”, “Утре започва от днес”, “Вдигни очи”, “Немам нерви”, “Комунизмът си отива”, “Последен валс”, “Молитва за България”.
- След 30 години демокрация предимствата са ясни - свободно пътуване, свобода на словото, членове сме на ЕС и НАТО. Кои са обаче предизвикателствата в следващите 30 г. демокрация?
- Първо, тежка демографска криза. Раждат се малко деца и намаляваме. Считам, че следва да копираме доколкото е възможно Орбан и политиката му в подкрепа на многодетните семейства, които се осигуряват. Това е вече и полската политика, затова Качински спечели отново с над 51%.
Второ, не се изпълни пожеланието в конституцията да се създаде социална държава. Ако кажете на Урсула фон дер Лайен, че имаме пенсия от 125 евро, тя ще попита: “На ден ли?”.
Трето, съдебната система по върховете не прилича на нищо с публичните скандали между съдии и прокурори. Това сваля доверието в нея и гони крупни инвеститори. Съдът говори с решенията си - това е принципът.
- “24 часа” започна проект “Новите 30 години”, в който търси каузите, които да обединяват българите в новите 30 г. Кое може да ни обедини според вас?
- Много е трудно да се обединим. Направо е невъзможно. Тези 30 г. имаше известно обединение между народ, църква и институции донякъде.
Около Истанбулската конвенция се обединихме. Това може би донякъде - джендър идеологията да не бъде допускана в България, да не подкрепяме гей браковете и да си държим на християнския характер. Това може би и ако нещо трябва да ни обединява, то е това - запазване на християнския характер. Това е застрашило Европа.
- А кое липсва на България в политическия живот?
- Това е ярка десница, каквато има в Полша и Унгария и там има много сериозни постижения. Така и не можахме да направим силна дясна партия. Никога СДС не е бил десница и въобще не е бил замислен като десница. Той беше замислен като коалиция от партии, които след като мислехме, че БКП ще си отиде, социалдемократите ще запълнят левицата, демократите десницата, но то стана едно нищо. ГЕРБ тотално не е дясна партия, а е центристка либерална. “Да, България” са абсолютно на другия бряг. Те говорят с езика на Тимерманс. Останахме без десница. Всичко се набута в либералния спектър. Нинова се опитва да направи лява десница, обаче Станишев я спря. Имаме десни избиратели, но те не гласуват. В България се счита за десен този, който бие БСП.
- В последното си интервю по телевизията президентът Радев намекна за политически залез на ГЕРБ. Наближава ли такъв наистина?
- Българският народ определя политическите залези и изгреви. Тази година на два пъти той отказа да види залеза на ГЕРБ.
- Има един култов въпрос - какво загубихме при демокрацията?
- Губиш нещо, когато си имал, а ние нямахме нищо. Когато от София отидох за първи път в Ниш, ми падна шапката. Помислих, че това е Западът. Може да загубят унгарците. Когато ходихме в комунистическа Будапеща, ни се струваше, че това е раят. Купувахме като ненормални джинси, сапун, лекарства, грамофонни плочи, а които имаха шанс, можаха да гледат през 1986 г. “Куин”, “Котките” и Формула 1.
А ние какво сме направили в тези 45 г. преди това? Нищо.
- Защо тогава има носталгия към онова време?
- Не бих казал, че има. Поколенията се смениха. Сега пътувам из страната и навсякъде срещам млади хора. Те дори не знаят какво е било при комунизма. Няма такава носталгия. Само в много изостанали крайчета на страната може да се намери - в Нареченски бани например. Там носталгията е разрешена, защото всичко е разрушено - болници, читалище, всичко. Но като цяло носталгия по комунизма в нацията няма.
- Какво мислите за новите поколения, които не помнят комунизма?
- Интелигентни поколения. Не съм мислил, че обикаляйки страната с книгата ми за Орбан, ще видя в провинцията едни изключително приятни хора. В Монтана ме трогнаха ученици от езиковата гимназия, които бяха дошли, за да се снимат с мен. Аз съм много изненадан, защото в българската провинция има елити, докато София се опростачи. Това е моята констатация. Толкова много интелигентни, млади хора, които виждам в провинцията, особено момичета. Интелигентни, умни и непрефърцунени.
Бях в Тетевен, Ловеч, Самоков, Дупница, Казанлък, Поморие, Бяла. Там са чудесни председателки на местни парламенти. Образовани и интелигентни - Христина Христова в Лом, Михаела Крумова - в Кюстендил, Ваня Събчева - областната управителка на Ловеч, и Валя Недялкова - чудесен специалист по изборно право, адвокат от Ловеч. Ако ги видиш, ще си глътнеш езика.
- Защо се получи това опростачване на столицата?
- Поначало столиците в ЕС се джендъросаха. Навсякъде либералните общности се концентрираха в столицата, а в Западна Европа са емигрантите. Виж резултатите на Качински, Орбан и Бабиш в национален мащаб, загубите им са в столиците. Там са всички неолиберали, хомосексуални, соросоиди, клошари, атеисти и др. Те не държат на християнски ценности и традиционно семейство.
