Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Текстът му е препечатан от "Дойче веле"
Знаем, че модерната култура се храни от скандалите. У нас те често мобилизират най-широки дигитални маси. Караме се за това коя песен да изпратим на Евровизия или как точно да се илюстрират романите за Хари Потър. И ето ви я новата вълна от възмущение около опита за осъвременяване на "Под игото". Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието, и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка.
Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е, общо взето, разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към "гологлав" или "посегателство", с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство "Византия" ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи. Да ви дам примери от първите няколко страници на романа:
Машала, будала, джанъм, челеби, хайдути (в оригиналния си смисъл на "разбойници"), "Вай, ханзър ериф!" "Гечмиш ола, бай Марко!".
Нежеланието да приемем, че сме били част от Османската империя
От една страна, светиня, от друга – турски. Ами нали същият този лингвистичен патриотизъм чисти езика ни от турцизми вече близо век и половина? От "Атака" даже искаха Мусала да преименуват, че значело "близо до Аллах". Драмата ни е в нежеланието да приемем, че нашите земи са били част от Османската империя и предците ни в голямата си част са говорели турски, за да се разбират с официалните власти, пък и с другите етнически групи. Заличавайки езика, ние на практика обезсмисляме и самия роман на Вазов - защото ако е нямало Османска империя, нямало е и срещу какво да се бунтуват героите. Малко като в "Майстора и Маргарита", където литературният критик Берлиоз настоява поетът не просто да покаже, че Исус Христос е лош, а че изобщо не е съществувал.
Е да, но османското наследство си е наше (наред с елинското, византийското, съветското...) и да го отхвърляме е признак не на патриотизъм, а на комплекси. И от това, че го смятаме за наше, не следва, че искаме да върнем на власт султана, нали така? Следва, че възприемаме миналото в цялото му богатство, със светлините и сенките. Да преведем турцизмите у Вазов означава да теглим още една черта върху миналото си.
Езиковият пуризъм у нас вече век и нещо заменя турските думи първо с руски, после с френски и немски, после пак с руски, сега пък - с американски. За разлика от английския например, който си запазва близо 60-те процента френски езиков фонд, наследство от нормандския нашественик. Спомням си, че навремето основна квалификация на редактора у нас беше в това да гони "чуждици" като им намира "български" съответствия. И кои са точно тези изконни български думи, разбира се, никой не знаеше, защото думите пътуват, метаморфоризират, адаптират се.
Какво печелим от пуризма? Езикът ни просто обеднява. Защото турцизмите у нас са се обособили в неповторим стилистичен пласт, съдържащ лека диалектност, тарикатлък, архаизъм, интимност. Ха преведи на славянобългарски думички като кеф, бошлаф, акъл! Каква била разликата между нашето яваш-яваш и испанското маняна? Ами то е същото, само без целия този стрес... "Под игото" още не се е отдалечило от съвременния човек, като например "История славянобългарска" или "Шестоднев", които със сигурност имат нужда от превод. Напротив, романът може да обогати речника на учениците с някои позабравени колоритни думи. Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура.
За да не поражда българската история само досада
Според мен имаме повод да поговорим и за нещо друго. Започва да става все по-неадекватно "Под игото" да се учи като литература - та чак да си явява на първите места в класации за любим роман, което ми звучи малко лицемерно. Това вече е исторически текст, документ за раждането на нашата национална литература - трябва да се чете и анализира като свидетелство за една важна епоха - може би от по-големи деца, може би в по-специализирани часове, не знам.
Забелязвам, че младите развиват напълно несправедлива неприязън към подобни текстове, защото очакват в тях да намерят естетическото преживяване, което им носят любовните или фентъзи сюжети. А пък се сблъскват с национално-патриотични поуки. От една страна, не добиват навика да четат за удоволствие, от друга - се изпълват с досада към българската история. Неочаквано лоша комбинация!
Всякакви неща правят по света – не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета – после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията – нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия.
