Тези дни България се казва Стефан Данаилов.
Не съм актьор. Не съм театрал. Не съм му бил близък. Взимал съм му само няколко интервюта и имах късмета да седя до него в комисията по култура и медии в предния парламент. Запомнил съм как идваше прилежно на всяко заседание, с листовете, напечатани с огромен шрифт, за да може да ги чете и да си задава въпросите. Можеше и да не идва, да минава метър, всички знаеха за болестите му, но той беше редовен.
Пунктуален и винаги безкрайно добронамерен. Когато влезеше в малката заличка на комисията, тя утихваше, сякаш самият въздух се пропиваше от респект - все пак край масата, за да поседне уморено, вървеше самият Стефан Данаилов. За хората от моето поколение той никога не е бил просто актьор. Той беше буквално идол. Недостижим модел за подражание.
Всичко, което един
мъж може да иска
да бъде
Всичко, за което сме мечтаели като момчета, докато гледахме старите черно-бели телевизори. Той успя да е едновременно екшън герой, покорител на женски сърца, достолепен владетел и рядко комичен, най-голямата ни звезда. Може би най-банално сравнение е, че ако Франция има своя Ален Делон, то ние имахме нашия Стефан Данаилов. И сигурно пак е банално. Но за нас, тези около 50-те, или поне за мен той ще си остане Бате Серго, първият български истински телевизионен герой, нашият си Супермен.
Да гледаш “На всеки километър”, за нас, хлапетата тогава, беше като удар с чук по главата. Просто ни оставяше без дъх. Нямам идея колко пъти сме си играли на “На всеки километър”, не знам дали днес децата играят на “сериали”, но ние играехме... Не помня и колко пъти сме изпели онази песен от новогодишната програма, в която той казваше на Вероник Жано “Аз съм от Твърдица, ти си от Париж”...
Ей богу, може да прозвучи превзето, но докато гледахме как българската звезда флиртува с френската,
по странен начин се
чувствахме част от
големия бял свят Просто неговите герои, той самият не оставаше заключен в рамките на телевизора или киноекрана, а някак си идваше при нас. Влизаше в бита ни, сядаше на кухненската маса, настаняваше се в хола и светът в сивите панелки ставаше по-цветен и готин.
Затова тези дни България ще се казва страната на Стефан Данаилов. Той завинаги ще е част от общата ни национална памет. Когато видим лицето му, младо или старо, ние винаги ще се сещаме, че сме българи, че не сме “втора ръка”, че може да искаме да сме като него и неговите герои. Там някъде в нашата обща памет той наистина ще е на всеки километър.
