След спектакъла “Медея” се чувствам успяла, казва актрисата
- Г-жо Петрова, честита награда! Получихте отличието за хуманитаристика "Богдан Богданов". За спектакъла "Медея" ли е?
- Да, Не, за проекта, от който спектакълът е част. В мотивите на журито бяха споменати интердисциплинарността на проекта, популяризиране богатството на културата, философията и естетиката на Древна Гърция, ролята на Медея, мениджмънта на проекта, включването на студенти от НБУ, социалната кауза на проекта и съвременния превод на Еврипид. Тази награда се дава за трета поредна година. Тя не е само за преподаватели на Нов Български университет, тя е национална. Предишните й носители са поетът Борис Христов и проф. проф. Михаил Неделчев. Щастлива съм, че я споделям с Георги Гочев.
- Наградата е и парична. Мислите да инвестирате сумата в следващ такъв проект?
- Аз непрекъснато инвестирам. (Смее се.) Когато правиш независим проект, винаги инвестираш, защото доникъде не стигат парите. Така че няма и да му търся сметката колко съм инвестирала.
- Как решихте да направите "Медея"?
- Идеята дойде, когато чухме, че "Пловдив - Европейска столица на културата" обявяват покана за проекти и че човек може да се размечтае за по-голямо финансиране от 8-10 хил. лв., което означава по-мащабен проект, повече дейности. Нещо, което до този момент като независим мениджър не съм постигала. С Деси Шпатова регистрирахме едно сдружение преди години и направихме много проекти - може би около 20, но всичките са нискобюджетни. В известен смисъл те бяха експериментални и просто не сме мислили никога в такъв мащаб, в какъвто самата покана ни предизвика да мислим. И тогава Деси предложи да помислим - след като е Пловдив, след като проектът ще се случва там, след като очевидно ще е театрален, да бъде свързан с антична трагедия. И само като замислихме коя антична трагедия - казахме "Медея" и в Античния театър.
- В постановката участваха дечица от различни етнически групи. Как решихте да включите тях?
- Искахме да добавим към проекта социален фокус и тогава се сетихме за възможността да включим деца от различни етнически общности в проекта. Тъй като Медея е бежанка, нейната съдба е на човек, който напуска родината си, за да следва своя любим и за да бяга от престъпленията, които извършва там. Така че съдбата я застига в един чужд град, откъдето много искат да я прогонят. Смесването на култури и на етноси в самата драматургия също ни провокира да започнем да мислим за това. И тъй като децата на Медея стават изкупителна жертва на конфликта в семейството, решихме, че през проекта можем да обогатим всички деца-участници – през обучения, през достъп до професионална сцена на децата от Пловдив, а после и на децата от София.
- Работата с деца е трудна. Притеснявахте ли се дали ще се справят с драматичните роли?
- Имах много опасения как това ще се случи, дали няма да бъде травмиращо, дали можем да проведем позитивна социална работа точно през този проект. Оказа се, че всички теми, свързани със страшното и с мрака в човешката природа са много важни за децата. Те трябва да има къде да говорят за тях, къде да ги изживяват под форма на игра, да ги коментират, за да си създадат, така да се каже, вътрешен имунитет срещу това. Е всъщност видях колко щастливи деца излязоха след двете представления в Пловдив и в София. Деца, които не могат да заспят от чувство на истинско удовлетворение, че техните усилия и труд са отразени от такава многобройна публика.. И когато от националното радио попитаха едно от момиченцата във „Факултета“ какво е „Медея“, тя каза: „Това е най-най-прекрасното нещо. Толкова е прекрасно, че е най-прекрасното.“ (Смее се). Звучи малко страшно майката убийца да бъде най-прекрасното нещо. Но за децата „Медея“ е възможност за изява, за нови израстване и свързване със света по нов начин.
- А какво е за тях това?
- Това е проектът, който ги среща с артисти, с публики… Проектът, в който те се преоткриха вътре помежду си и създадоха една детска общност. Научиха страшно много неща.
- С кастинг ли ги подбрахте?
- Не. Никакъв кастинг. Напротив! Бяха доведени и нищо не можеше да ги задържи в проекта, ако на тях не им харесваше. И това беше най-големият риск. Даже в началото се молех на „Пловдив 2019“ да не правят задължително участието на деца, защото нито мога да сключа договор с тях, нито мога да ги задържа. Това може да стане само доброволно. Но в Пловдив ми казаха: „Не, проектът е финансиран така и така трябва да се изпълни“. И от тук започна нашият неистов труд – социо-драматични работилници, художествени работилници, изложби, почти през седмица контакт с тези деца, за да ми се доверят, да се привържат и всъщност се случи. Даже не можем да поберем всички желаещи на сцената.
- Подът на сцената бе направен специално за спектакъла. Как решихте какъв да бъде?
- На пода са отпечатани рисунките на децата от Пловдив. На същите тези деца, които участваха и в спектакъла. Тези рисунки обиколиха различни изложби - на площад „Централен“ в Пловдив, в Софийска градска галерия, в „Квадрат 500“ – под формата на различни инсталации. И всъщност от тези рисунки дойде идеята какво да бъде пространството. А на Античния театър се включи и природната стихия като специален ефект.
- Да, в Пловдив вие накарахте с изкуството си стотици хора да стоят под дъжда.
- Да, там имаше дъждове и гръмотевици. Аз не вярвах, че е възможно. И мисля, че се случи невероятен контакт между публика и произведение на изкуството. Нещо, което и за публиката, и за нас, ще остане като следа, като белег, като мерна единица какво всъщност можем да преживеем заедно в театъра. Каква среща, какво споделяне. Това беше една общност. Ако можеше ей така един народ да живее! И така да твори дела и да взема решения, да прави политики. Изкуството прави чудеса.
- Ще продължите ли да работите с тези деца от Пловдив и София и по други проекти?
- Много ми е мъчно за децата в Пловдив, че не можем да продължим проекта с тях. Но мисля, че тези деца преживяха нещо важно в живота си, срещайки ни. И то ще им помага винаги като спомен за спечелена битка и успешна реализация. И аз Ще ги помня винаги, ще намеря начин да поддържам връзка с тях, но не мога да им обещая, че ще работя с тях. Много изтощена се чувствам от проекта, а той изисква невероятни усилия, за да продължи да съществува и да се развива. Бих искала да направим едно турне из като обучим и включим в спектакъла местни деца. Просто трябва да вървим напред. Ето сега започвам програми в училища, не мога да покрия всичко, което се отваря като възможности, а ми се иска да задам посоки, докато имам сили. Мисля, че има кой да ги реализира дори след мен.
- Какви са тези проекти с училища?
- Покрай „Медея“ стартира една кампания за подкрепа на образованието по театър за деца в училище. Защото мисля, че театърът трябва да влезе като учебна дисциплина в училище – не свързана толкова с театрална продукция като краен резултат, а просто като театрални методи, които да помагат за усвояването на знания. Като помощно средство въобще за образованието, защото аз имам деца, чета учебниците и съм ужасена от това, което децата трябва да учат и което те ще захвърлят и няма да научат. Но театърът може да влезе и да направи пътя до учебника по-лесен и забавен. Сега с моите студенти правя „Под игото“ – опит да направим някаква сценична форма от това, или сценична игра, свързана с този роман, защото аз не успях да го прочета на моите деца. Стигнахме до средата и те казаха, че не могат повече да слушат. И си казах: Така ли? Тогава ще ви го направя на представление със студентите, които също като чуха „Под игото“, не останаха много щастливи. Е, този път може да се опрости и театърът може да бъде много полезен в това.
- Преди време отново със свои студенти разигравахте Шекспир в рап вариант. Това ли е начинът да се адаптира класиката към вкуса на по-младата публика – чрез модерни похвати, удобни за нея?
- Не само за младата публика. Трябва да търсим мостове във времето.
- Едно от нещата, които много спъват четенето на „Под игото“ сред подрастващите, е архаичният език. Ще го осъвремените ли в своята адаптация?
- Ще се опитаме не да го осъвременим, а да направим интересен този архаичен език. Ще има цяла сесия, в която сигурно ще се изучават новите/архаични думи по някакъв интересен начин. Съвсем в началото сме.
- Цветана Манева ви подтиква да се занимавате със студенти. Какво ви каза, за да ви спечели за идеята?
- Ние играехме заедно в един емблематичен спектакъл със социална кауза - „Монолози за вагината“ в „Театър 199“. В този период се свързах с нея по някакъв много личен начин. И тя каза: „Снежи, трябва да дойдеш да преподаваш“. Аз й отговорих, че мисля, че не съм готова. Тя каза: „Не, просто трябва да започнеш“. И аз й се доверих и първите дни, след всяка среща със студентите, лягах и заспивах. Бях жестоко изтощена от комуникацията, всъщност сега виждам какъв тренинг съм добила и съм много благодарна, защото тази втора професия, така да се каже, ме държи в кондиция. И като личност, и като артист, защото със студентите винаги започвам отначало – с всеки курс, с всеки човек. Всякакви съдби срещам, на всякакви съдби се опитвам да помогна. Ние не учим само театър. Ние учим човечност и хуманизъм, обучавайки се на театър.
- Казвате, че се учите заедно със студентите. Какво научихте от тях?
- Ето сега, с тези студенти в „Медея“, тъй като те са в ролята на античния хор и хорът ги превръща в общност по задание, така да се каже. Но те станаха артистична общност за каквато мечтая. Особено в предизвикателствата на Античния театър в Пловдив. Защото там имахме страшно много бедствия, освен дъжда. Няма да споделям детайли. Но те със собствените си ръце качиха целия декор, чистиха го като валеше дъжд, пренасяха Вероника (Янакиева - актриса от представлението - бел. ред), която е в количка. Помагаха си за всяко нещо. Аз всъщност не знам дали съм преживявала нещо подобно досега. Те ми припомниха какво е това вдъхновението и да си готов да забравиш всичко заради отбора, но в театъра, не спорта. Това много рядко се случва в театъра – този идеализъм. Те, защото са по-млади и още не знаят всъщност какво представлява театралният дом – там не винаги е уютно и красиво. Всъщност, през младостта им, си припомням този първи импулс, тази илюзия и това ме прави много жива в контакта ми с театъра. Един актьор трябва да бъде партньор не само на режисьора, ами и на маркетинговия отдел, ако щете. И мисля, че младите актьори го разбират това. Животът на един спектакъл би трябвало да е дело на цялата трупа, която го създава. Не дело на институцията – тя има лимит, до който може да работи. От там нататък трябва да се случи този подем на екипа.
- На церемонията по награждаването за наградата „Богдан Богданов“ казахте, че благодарение на „Медея“ можете да се наречете успял човек. Защо?
- Успях да започна и да завърша много голямо нещо, в което включих много хора. Имала съм и други силни роли, но Медея тя свърза много хора. Хора, които биха моли да живеят в антагонизъм, но през проекта живеят в хармония.
- Искала сте да учите право. Имало ли е момент, в който да сте съжалявала, че правото ви е изгубило?
- Не. Ето, оказва се, че като артист човек казва толкова много. Сигурно може да каже много повече, отколкото един прокурор, адвокат или политик. Защото през изкуството можеш да казваш истини и това не е животозастрашаващо.
- Бихте ли насочили децата си към актьорската професия?
- Едното се насочи категорично вече. Много е труден животът на артиста, докато се мисли само като артист-изпълнител, докато не стане артист-автор, арист-съавтор, аристист-продуцент, самопродуцент…
- Посещава ли някакви школи?
- Школи – не. Смятам, че не е задължително. Мисля, че ако някое дете иска да стане актьор, е хубаво дълго време да спортува, да пее, да свири, да чете. Това е най-добрата подготовка за артиста. Театралните школи разрешават други проблеми – свързани със социализация, с въображение. Но един артист трябва да натрупа умения, знания, познания за света, защото през ролите си, той ги трансформира в преки послания, а за да го направи, трябва да разбира дълбочината на идеите, на текста, на битието, на човека.
- Има ли роля от миналото ви, която днешното ви „аз“ не би приела?
- Не.
- А такава, която сте отказала, но сега ви е яд?
- Не. Аз, да ви кажа, не мисля за роли. Мисля за преживяване в театъра. Това е, което има смисъл. Мъчно ми е, че някои спектакли се играха по-кратко, можеха да имат по-дълъг живот. Защото спектакълът е живо нещо. Всяко представление е различно, поне при мен. Аз не мога, а мисля, че никой не може, всяка вечер да играе по един и същи начин. Общо взето всеки път изследвам, търся, опитвам се да създавам ролята в момента.
- Казвате, че помните преживявания. Кое преживяване не бихте забравили?
- Ами, мисля, че още почти всичко помня. Помня спектакъла „Психоза 4:48“ и как на последното представление почти припаднах и легнала го довърших – говорех на микрофон, публиката се заливаше от смях, а аз направо имах чувството, че ще умра. И помолих Деси Шпатова да го спрем, защото темата за самоубийството вече ми беше дошла много и не можех повече да я превъзмогвам и да я правя възможна за възприемане. Защото спектакълът беше гениален според мен. В „Квартет“ няма да забравя това влизане и излизане – този дълъг поход към аванссцената и гласът, който излизаше в първите думи, партньорството ми със Захари (Бахаров – бел. ред.). В „Чайка“ няма да забравя последния момент, в който след като синът ми се самоубива, отивам до балкона, където мисля, че е останал. Има такива моменти, чисто сетивни. Няма да забравя стиха на Марина Цветаева, който изпълнявах на руски в „Сфумато“ и който мисля, че ме пренасяше някъде в някакво друго измерение. Също така няма да забравя „Три сестри“ на Стоян Камбарев – целия процес, неговия живот и смърт в самия театрален процес. Много неща са.
- Отсега нататък как ще създавате нови преживявания?
- С Деси Шпатова от много време сме планирали един моноспектакъл в „Театър 199“ и сега като че ли идва моментът. Ще направим „Фермата на животните“ по Оруел. Мисля, че ще бъде едно политическо зрелищно кабаре.
