- Откриването на хора, които правят добрини от сърце и душа - Достойните българи, е велико!
- Знам защо чак сега властта взе решение да поправи 37 пътища убийци - заради корупция, неможачи и хора, които не ги интересува благото на българина
- Много обичам Цвети. Тя промени живота ми и ме направи цял
- Хората си мислят, че всичко в"Кой да знае?" е нагласено. Не е вярно! Нито знаем отговорите, нито имаме сценарий
Той е сред новите звезди на театралната сцена, а и в киното. Познаваме го от сериала "Татковци". Всеки понеделник го виждаме от малкия екран в тв играта "Кой да знае?". Няма как да не ви е любим - усмихнат, позитивен и енергичен. Роден е през 1984 г. в София. Завършил е ВИТИЗ в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. Работи в Малък градски театър "Зад канала" над 10 г. като актьор. Играл е Орландо в "Както ви харесва" от Шекспир, Иванов в "Иванов" от Чехов и др. Хит са постановките му заедно с останалите актьори от "Татковци" - "Петък вечер" и "Неделя сутрин". Неговата годеница е актрисата Цветина Петрова, с която имат син и дъщеря.
- Достойните българи се радваха на присъствието ви онзиден на церемонията, която “24 часа” провежда от 22 години. Кой от добротворците най-много ви впечатли, г-н Пъдев?
- Кой ли не ме впечатли! Първо, бях много изненадан, че ме поканихте да връчвам награда - дано поне с малко заслужавам мястото си на сцената до тези достойни хора. За мен историите на всички тях бяха впечатляващи.
- Аз лично се радвам, че истории на добротворци, които “24 часа” е награждавал в годините, са влезли в читанката за втори клас.
- Супер е това! Откриването на тези хора, които правят добрини от сърце и душа, е велико! Защото вдъхновяват с примера си други.Развълнувах се, когато видях във видеото ви 96-годишната баба Керка, която губи дъщеря си, а после и съпруга си, да дарява парите, които е спестявала цял живот, за да се изгради детско отделение в димитровградската болница. Не е ли това смисълът на доброто? Не е ли това животът?
Важно е също с какви авторитети се обгражда всеки от нас. Бях на поклонението на моя близък приятел Васил Банов. Той е моят авторитет и пример за достоен и честен човек, от онези мъжкари, “които не ги правят вече”, както пишеше под една негова снимка.
- Наградихте Михаил Велчев, който организира и плати на художник да изрисува Аспаруховия мост с ликовете на вашите колеги Георги Калоянчев и Тодор Колев, след като синът му възкликнал: “Тате, виж колко е грозно!”. Казахте ми, че много пътувате - виждали ли сте и други като него?
- Много пътувам, да, защото играя в много представления из страната. И веднага ми изниква в главата едно село до Старосел - Старо Железаре, където фасадите на къщите са изрисувани с ликовете на Левски, на Ботев, на Раковски. Виждал съм и образите на Рей Чарлз и Чарли Чаплин на други места. Просто някой си е казал като Мишо Велчев: “Я да направя аз средата малко по-красива поне!”. И се е получило.
Когато пътувам към Варна, специално ще спра, за да видя изрисувания Аспарухов мост. Много е радващо, че Мишо го е направил, за да зарадва момчето си.
- Церемонията “Достойните българи” се проведе по време на протести срещу поредното погубено дете на пътя - 12-годишната Сияна. Властта експедитивно взе мерки за 37 пътища убийци в страната. Мнозина се питат защо чак сега?
- Е, да, то това е вечният въпрос. Но знам и защо - заради корупция, неможачи и хора, които не ги интересува благото на българина. Ние сме много малка държава - колкото малък американски град. И ако някой малко се старае, не е трудно да се вземат нужните мерки. Всички сигнали за пътища-убийци са постъпили, където трябва, но нищо не е направено поради нещата, които изброих преди малко. Част от работещите в отговорните институции нямат представа защо са там. А те са там, защото някой ги е сложил, за да може да изпълняват нечии нареждания и поръчки. Това е тъжно и ме изпълва с гняв!
А на въпроса защо чак сега - защото в забързания ритъм на живеене всеки е вторачен в своите си неща и чак когато се случи голяма трагедия, някой казва: “Ей, хора, дайте да се обединим, да спасим нечий живот!” Видяхме в Сърбия какво стана - една козирка погуби толкова животи, да прогледнат и да изригнат хората, че случилото се е олицетворение на корупцията.
- Не само в Сърбия, а и в дискотеката в Кочани в РС Македония 60-има си отидоха от този свят.
- Да, така е. А ние не се различаваме от тях. Проблемите при нас дори са много по-тежки - нали пътувам много, виждам за какво става въпрос.
- Преди години имаше едно социологическо проучване, в което 7% от българите бяха заявили, че биха жертвали живота си за родината. Днес мнозина заявяват любов към родината, но са убедени, че държавата им е длъжник. Имате ли отговор защо?
- Според мен - от глупост. Никой не си дава сметка, че преди да очаква от държавата каквото и да било, трябва да се погрижи за своята си градинка. Не че съм за пример, но аз нямам една стотинка неплатени данъци, нямам глоба, за която да не съм се издължил. Просто си подреждам нещата и действам напред. Гласувам редовно, независимо дали съм доволен от политическото меню, или не. Актьор съм и работата ми е да играя пред публика, изричайки нечии думи, следвайки режисьорски идеи и концепции, за да стигат до хората, да ги разберат и да им въздействам. Това е моят начин да се погрижа за обществото.
Но хората имат различни професии и ако всеки си свърши работата докрай и добре, ние ще бъдем една малка и красива държава, с готини, умни, интелигентни и възпитани хора.
- Последните години бяха кризисни: много избори, малко реформи и смислени политики, застой. Мнозина се опитват да се справят поединично или гасят телевизора на новините, или и двете. Как да поправим щетата?
- Като се информираме. При мен например знаете ли какво стана? Когато ни връхлетя ковид пандемията, леко се дистанцирахме от всичко, а после влязохме в спирала от избори и непрестанна политическа криза. При мен обаче стана обратното на онова, което казахте - започнах много активно да следя новините, сравнявах телевизиите какво съобщават - гледам една, връщам на друга. Така съм устроен. Смятам, че когато някой е в криза, трябва да намери начин да излезе от нея. Моят начин е да се информирам и да знам точно за какво става въпрос. И да се надявам кризата да бъде преодоляна. Не виждам как скоро ще се случи, но съм оптимист.
- Сега сте звезда, но за да стигнете дотук, сте се лутали, минали сте през перипетии - следвали сте информатика, прекъснали сте, два пъти не са ви приели във ВИТИЗ, но сте упорствали за избора си. Не е ли такъв изобщо пътят на успешните, за който мнозина си мислят, че става по “другия начин”, наготово, лесно, без усилия, и затова не ги обичат?
- Успехът никога не идва наготово. А моят е дошъл по трудния път. Така се случи, но не защото го исках - три пъти кандидатствах във ВИТИЗ, защото единственото, което ме вълнуваше, бяха сцената и народните танци. Успях и защото бях упорит.
Професията ми е публична и това е единствената разлика с други успешни хора. Всяка вечер съм на сцена или надничам от екрана в “Кой да знае?”, разпознават ме на улицата, да, но не се чувствам по-различен от другите. Ако знаеха как протича денят ми, хората едва ли биха искали да живеят моя живот - да репетираш до обяд, следобяд да пътуваш до някой град, вечерта да си на сцената му, а през нощта да се върнеш обратно, да спиш по 3-4 часа в денонощие, да намериш време да поиграеш с децата си и да ги погалиш... Но не се оплаквам, защото това е моят път и ми е приятно. Добре е хората да работят това, което обичат. Тогава ще е по-лесно и по-приветливо на улицата. Най-малкото ще срещаме повече усмихнати хора.
- Когато уговаряхме това интервю, споделихте, че мразите мрънкачите и даже побеснявате, като чуете някой да хленчи.
- Да, не харесвам да се оплакваме просто за да се оплакваме. Не ме разбирайте погрешно - и аз понякога изпадам в такива състояния. Но всячески се стремя да не го правя. Да не мърморя за неща, които не мога да променя. Стратегията ми е да живея хармонично и усмихнато. Ама то и природата ми е такава, не го правя насила. Просто съм оптимистичен човек.
- Тази ваша експлозивна позитивност много ми харесва, защото е рядкост. Българинът пада черноглед, мнителен, намръщен, някак безрадостен.
- Е, моята професионална мисия е да го зарадвам. Ей сега, след малко, тръгвам за Пловдив да изиграя довечера едно представление, което е комедийно, и да зарадвам хиляда човека, които са си купили билети за него.
Моята задача е тези хора довечера да си тръгнат усмихнати, да им е леко на душата и няколко дни след това да си спомнят, че са си прекарали добре с нас. За да го направиш обаче, трябва да имаш вярната енергия и настройка. Аз не мога да изляза на сцената угрижен и съсипан от живота, недоспал и мрънкащ, щото много ми е тежко от всичко... Хората не са си платили за това. Но си имам вградена енергия, която ме крепи и въздига. С нея ми е по-лесно да живея.
- Проф. Габровски, който спасява заедно с няколко десетки наши медици пострадалите в Кочани, заяви в интервю за “24 часа”, че българите трябва да се учим да си помагаме и да се обединяваме не само в нужда и беда. Все ми се струва обаче, че такива примери за общност, солидарност, близост и взаимопомощ идват от по-малките градове - съгласен ли сте като човек, който е израснал в Павел баня?
- Така е. Когато общността е по-малка, хората по-лесно се събират заедно. Празниците в Павел баня са живото доказателство - винаги с много хора, весели, усмихнати. В големия град е различно - не познаваш повечето от съседите във входа и общуваш с тесен кръг приятели. Но ако може формулата на по-малкия град да се прехвърли в големия, би било прекрасно!
- Какво друго от малкия град не намирате в София?
- Вижте, аз обичам София. За разлика от много хора, които са дошли от други населени места да работят в столицата и мрънкат, че живеят в нея, при мен е обратното - много я харесвам още от студент. Добре ми е и заради професията ми - тук е центърът на театралния свят, тук има най-много публика, тук се снимат повечето филми и сериали, кастингите за тях са тук. Но единственото място, където си почивам истински и се заземявам, е Павел баня. Там, на двора в къщата, времето спира, душата ми се намества и си почивам най-добре. В активния сезон рядко си ходя, но лятото прекарвам повече време там. Водя и децата.
- Боготворите съпругата си и децата си. Боже, как ми се иска всички хора да са като вас!
- Много я обичам! С тая разлика, че не ми е съпруга, а годеница. Още не сме се оженили и всички много ме тормозят за това. Чакат сватба.
- Някои казват, че бракът провалял любовта.
- Хайде стига, де! Аз вярвам, че не е така. А и нашият случай с Цвети ще го докаже. Но ми харесва израза “боготвориш я”. Факт! Аз много обичам Цвети. Тя промени абсолютно живота ми - взе ме и ме моделира. Но не насила, просто си паснахме. От мига, в който се събрахме, станах цял. И да ви кажа, вярна е приказката, че зад всеки успешен мъж стои една силна жена. Откакто сме заедно с Цвети, кариерата ми тръгна стремглаво нагоре. Почнах да играя много и все важни и хубави роли.
- Цвети също е актриса. Партнирате ли си на сцената?
- Съвсем отскоро Цвети е част от Малък градски театър “Зад канала”, където съм на щат над 10 г. Този януари ѝ беше дебютът в премиерата на “Тартюф”. Двамата играем там брат и сестра. За първи път ни е заедно в обща пиеса.
- Синът ви Петър е почти на 4, а дъщеря ви Яна - на 2. Водите ли ги на театър?
- Единственото място, където Петър е кротък, е театралната зала. Никъде другаде. Ако беше дошъл на това интервю с мен, щеше да е обърнал всичко наопаки. Но в театъра, където ме е гледал няколко пъти, си стои мирен от началото до края без никакъв проблем. Скоро ще ни гледа и двамата с Цвети.
- Казахте ми, че ставате в 7 заедно с Петър и Яна. Поделяте ли си задълженията у дома с Цвети?
- Да, как иначе? Но децата все си избират кое с кого да правят. Ако ме е нямало три дни и съм бил на турне и като кажат: “Не, с мама ще си мием зъбите!”, съм абсолютно безсилен. Ако нея я няма една вечер, искат всичко с мен да правят. Чудни! Всичко вкъщи е абсолютен цирк в хубавия смисъл на думата, де. С Цвети много често сме си споделяли, че искаме живи и енергични деца, но...май малко сме прекалили.
- Как удържате положението с гледането на телевизия и анимация от джиесема?
- С авторитет. През май Петър ще стане на 4 години, допреди половин година той не беше гледал детски филмчета. Неизбежно е обаче, пускат им понякога и в детската градина. Ние също, но контролирано, за да не свиква, че екранът - това е животът.
- Гледат ли ви в “Кой да знае?”?
- Да, но бързо губят интерес. “Ето го тати! Тати бие!”, и толкова. Яна сега тъкмо проговаря и казва “кой да знае” много смешно.
- Как успявате хем да сте на сцената, хем по телевизора, хем да пътувате, хем да сте си у дома?
- Добър график, който все още сам си го правя. Да ви покажа джиесема си и календара си? Луда работа!
- Водите отбор в “Кой да знае” - предаване, което освен че весели, и образова...
- Силни думи, недейте! Ако на мен разчита нацията да я образовам, загубени сме, да знаете!
- Защо така? Показвате завидна обща култура, а това днес е рядкост.
- Хората си мислят, че всичко в това предаване е нагласено, че знаем отговорите. Моля ви, искам това да го напишете: нищо от това не е вярно. Нито знаем отговорите, нито имаме сценарий. Влизаме в студиото, пускаме камерите и снимаме. Това е. Нищо не е нагласено. Можеше и да не се получи. Но тримата с Милица и Сашо си напаснахме енергиите. Играем истински, с Милица се състезаваме наживо и всеки от нас иска да победи.
- На вас това предаване дава ли ви нови знания?
- Чета, когато имам време. Хванах обаче откъде черпят вдъхновение редакторите на “Кой да знае”. Онзиден чета на Яна и Петър от детска енциклопедия и изведнъж попадам на въпрос, който се задава в “Кой да знае?”. Хитро!
- Кои са силните ви проблематики с Милица?
- Аз съм по-силен по история и литература, а тя - в познанията си за животни и растения.
- Има ли нещо, за което се молите да не се случва в държавата ни?
- Моля се безчовечността, която ни съпътства, да не надделее над доброто. Да се върнем крачка назад, да си спомним кои са важните неща в живота - че без образование и култура сме заникъде. Че там трябва да е акцентът на всички управляващи. Че там трябва да се инвестира! Мечта ми е да дойдат управляващи, които не мислят как да се закрепят днес във властта, а да направят крачки и неща, които ще дадат резултат след 30 години, когато те не са в управлението. Така впрочем са правили много техни предшественици.
- Каква България виждате след 30 години?
- В момента я виждам като разграден двор. Мисля, че много бързо може да се оправи, но сякаш някаква невидима сила слага спирачки. Представете си колело, което върви не по гладко шосе, а по калдъръм, ама много скърца и друса. Ей такава ми е държавата сега. Но не съм песимист - много неща са по-добри. А това, че в някои отношения вървим по-бавно от света, на мен ми харесва. Виждате как всичко се променя за минути. Нима преди 10 години някой си е представял, че близо до нас ще има война? Изведнъж навсякъде се раздрънчаха оръжия. Сега почва и търговска война, която не е по-малко страшна. В такъв свят единственото, което ни остава, е да бъдем добри, за да се запазим като общество. А България е толкова прекрасна - има всички дадености да сме не Швейцария на Балканите, че и отвъд. Нека стигне там, където е в мечтите ми.
