Още не бях разопаковал куфарите си, когато чух за покушението. Ако беше станало по-рано, нямаше да се върна в Сърбия, казва артистът, който изигра убития премиер
Виждаме го на булеварда, държи транспарант заедно със своите колеги от театъра. Белградските артисти подкрепят студентския протест, а той води шествието. Популярният сръбски актьор Драган Мичанович (род. 1970 г.) е една от най-големите звезди на сръбското кино и театър. В последните години той игра в две продукции с българско участие - сериала “Операция Сабя” (в ролята на сръбския премиер Зоран Джинджич, който беше убит преди точно 22 г.) и в късометражния филм “Човекът, който не можеше повече да мълчи” (в ролята на пенсионирания офицер Томо Бузов, който жертва живота си, за да защити от убийство босненски мюсюлманин). Разговаряме във фоайето на неговия Югославски драматичен театър.
- В сериала “Операция Сабя” изиграхте убития през 2003 г. сръбски премиер и реформатор Зоран Джинджич. Трудно ли взехте това решение?
- Нямах дилеми. И не бягам от големи задачи. А тази бе огромна: да изиграеш човек, който е оставил след себе си големи дилеми и много въпроси, имал е горещи противници и също така горещи поддръжници. След неговото убийство това се задълбочи. Така че бе голямо предизвикателство за мен като актьор и като човек, който уважава живота и делото на Зоран Джинджич. Нямах колебания да се впусна в него.
- Имал съм десетина срещи с него. Но вие познавахте ли го?
- Никога не съм го виждал на живо. Знам, че беше на мое представление, разминахме се след това. Но, за жалост, никога не сме разговаряли.
- Кое ви беше най-трудното в образа на Джинджич?
- Сцената с убийството. Не защото бе трудна актьорски, а защото емоционално ме потресе. Снимахме на мястото, където бе убит. И за мен бе много трудно, чисто емоционално, да лежа облян в кръв на същото място, където е лежал покойният премиер. Емоционално ми бе много тежко!
- Наистина ли не знаете немски? Защото в една сцена Ви видях да го говорите чудесно.
- Обичам да експериментирам с езиците. Играл съм на различни езици, които не са ми родни – английски, руски, полски. Така че да, играх на немски, който не говоря въобще. Поизмъчих се, но беше и удоволствие като актьорско предизвикателство.
- Вярно ли е, че сте се върнали от емиграция в Лондон заради факта, че Джинджич стана премиер на Сърбия?
- Да, така е. Напуснах Сърбия веднага след бомбардировките през 1999-а. Прекарах три години и половина в Лондон. Живях там. Освен че много ми липсваха театърът и играта на роден език, усетих надежда, че нещо в родната ми страна се променя в положителна посока. Заради онзи дух на ведрост и сила в промяната, които носеше със себе си Зоран Джинджич.
- А като го убиха, това усещане изчезна ли?
- Това травматично за цялото сръбско общество събитие промени всичко. До ден днешен все още живеем в такова общество и заради онзи 12 март и онзи куршум, който намери целта си и уби нашия премиер. Последствията от този отвратителен акт се усещат и днес. Дойдох с младото си семейство от Лондон. Още не бях разопаковал куфарите, когато чух новината за онова ужасно убийство. Днес съм сигурен, че ако това се беше случило по-рано, никога нямаше да се върна в тази страна.
- Може ли този дух да се върне отново?
- Ами вие виждате!
Днес в Белград се надига
нова, невероятна енергия
Енергията на студентите, които се разбунтуваха. Те искат справедливост и отговорност за смъртта на 15 души, за трагедията от 1.11.2024 г. - срутването на козирката в Нови Сад. Вече три месеца те ни бутат напред: да направим нашето общество по-добро. А тези млади хора да останат да живеят тук, а не, щом завършат образованието си, да тръгнат да си търсят късмета навън. Тази страна е опустошена. Толкова хора я напуснаха. Студентите носят нова надежда.
- Да. Но няма човек като вашия герой, като Джинджич, нали?
- Не. Студентите не искат нови лидери. Те не искат нов президент, който да замени сегашния. Не искат авторитети. Искат институциите да си вършат работата. Всяко длъжностно лице! Положеният подпис да има тежест. И да обвързва. А не да се криеш зад вожда. Не, както би казал Сирано: “Пълзейки по стъблото, подобно на бръшлян, за себе си опора солидна да създам”. Това не! Не, мерси!
- Ние с вас сме връстници. И помним как и срещу Милошевич всичко започна със студентски протест.
- Точно така. Имаше демонстрации през 1996-97, когато Милошевич открадна изборите. Бяха нужни 4 г. и бомбардировки на Сърбия, за да има промяна. Днес времето се ускори. Надявам се, че няма да чакаме години. Защото ситуацията е различна. Ако преди три месеца ме бяхте питали дали може да се появи този ведър дух, който донесоха студентите, щях да кажа: “Не! Не и в тази държава”.
- В сериала имаше един епизод, в който вие като Джинджич сте при германския канцлер Шрьодер и той не ви дава подкрепа. Днес Европа измами ли надеждата на студентите?
- Да. Може би не бих използвал думата “измама”. Но интересът дърпа конците. Нека обаче се върна на това уникално явление в Сърбия - тази енергия. Никога преди не съм я усещал в моя бунтарски живот. А аз съм все по протести, още от съвсем млад.
- Наистина ли този протест е над идеологиите?
- Да. Живеем в общество с големи травми, които ни връхлетяха отвсякъде. На 50 метра, максимум 100 оттук, от Югославския драматичен театър, се случи ужасна трагедия - едно дете уби други деца в своето училище. Подобни събития разтърсват из основи цялото общество. Вече дори не можем да проумеем всички тези трагедии, една след друга. Рухва козирка върху невинни хора! Там, където очаквате защита, тази козирка да ви пази от дъжд, от слънце... бетонът пада върху главата ви. А още не бяхме успели да се отърсим от предишната трагедия! Днес ние сме общество с травма. И трябва някак да намерим изход.
- А какво послание виждат сърбите в сериала „Сабя"? „Трябва да променим нещо"? Или: „Нищо не може да се промени. Всички са купени, продадени, мафията е всесилна ..."
- „Сабя" предизвика фурор тук. И това е много добре. Не е нужно да сме на едно мнение. Вие си имате Вашето, аз - своето. Но нека говорим!Да говорим за това събитие, за тази травма, поредната в нашата страна. Убийство на премиер! Не се случва често и навсякъде, особено в ХХI в. Разговорът лекува. Само ако говорим, ще се излекуваме. Някои не харесаха сериала. Едни харесваха Джинджич, други – не. Чух всякакви мнения. И това е нормално. Сериалът си е сериал. Не е документален филм, има си кинематографична свобода.След излъчването обаче ми стана много приятно, когато срещнах двама-трима младежи на улицата. Те ме спряха: "Хей, г-н Джинджич, може ли да се снимаме?" Бяха на по 16-17. Не са били родени, когато е убит Джинджич. Прекрасно е, ако сериалът ги е накарал да прочетат малко, да видят какъв премиер сме имали – философ, фантастичен, надарен с красноречие, ерудит. Да видят каква е била страната ни и какви възможности са пропилени.
- Мнозина в България гледаха този сериал с интерес. Очаквахте ли това?
- Не. Бях изненадан, че има такъв отзвук в България. Радвам се и съм горд. Направихме много добър сериал, който спечели награда на фестивала в Кан.
- Вие играете в късометражния филм “Човекът, който не можеше повече да мълчи”, който бе номиниран за “Оскар” и в който също има българско участие. Неговата тема са 90-те, босненската война, престъплението и героят. Дали не се специализирахте в това да провокирате публиката да преживее катарзис за близкото минало?
- Може и така да се каже. Но не бих използвал думата “провокация”. Никого не искам да провокирам. Искам да говорим за нещата, които ни засягат дълбоко. Които са се вършили от наше име. Това е основната причина, поради която приемам или не приемам определени роли. За ролята на Томо Бузов във филма “Човекът, който не можеше повече да мълчи” също нямах колебания. В един спрял влак по пътя от Белград за Бар, в малкото Щръбци в Босна и Херцеговина, се извършва ужасно престъпление. И трябва да говорим за него, за да излекуваме раните и да продължим напред. Дълбоко съм убеден, че моята професия може да помогне на много хора да разберат настоящето, но и миналото. Да даде широк поглед. Какво се е случило от наше име през онази 1993-а? Защо са пострадали невинни хора?
- Навремето питах самия Джинджич за катарзиса. А той ми каза, че първо трябва да оправим икономиката и чак после да се заемем с това. Чудя се дали не го уби тъкмо закъснелият катарзис.
- Е, това е онзи въпрос “Какво би станало, ако...?”. Няма как да знаем. Минаха много години. Сега имаме достатъчно голяма дистанция, за да можем на хладна глава да говорим за миналото. Ако всичко е прясно, главата ни е все още гореща и не можем да мислим рационално.
- Какво са за вас България и българите?
- Опитът ми е свързан с двата проекта, за които говорихме. И “Сабя”, и “Човекът, който не можеше повече да мълчи”, бяха частично копродуцирани и от българска страна, с което се гордея. Защото се вижда, че заедно можем да създаваме големи и успешни продукции, с добро телевизионно и филмово съдържание. Убеден съм, че сътрудничеството ни в бъдеще ще бъде много по-голямо и интензивно. В досегашната си кариера само веднъж посетих България с една постановка. Беше отдавна. Но ми се иска да имаме много по-интензивен културен обмен. Надявам се!
