- В последните десетилетия се опитваме наново да се утвърдим като самостоятелна държава в свят, който не ги обича
- Австрийците предлагат на граф Игнатиев България да е до Вардар, но с излаз на Егейско море – той отказва, това му е грехът към нас
- Ако не искаме да сме полуостров на голямата Азия, трябва да се върви към все по-голямо уеднаквяване на усилията в ЕС
- През 1938 г. Великобритания се съгласява с исканията на Германия, защото желае в съюз с нея да владее Европа - Тръмп прави такава заявка с Путин за света
- Начело на две от най-големите и мощни държави в света стоят двама егоманиаци
- 147 години по-късно каква България посреща 3 март, акад. Илчев?
- Има един израз на един британски учен, който гласи: “Трябва ли да бутаме тези, които не искат да се развиват напред, въпреки техните протести? Да, трябва да го правим”. Затова въпреки мрънкането и хленченето виждаме една България, която върви напред.
- Успяхме ли като народ и като държава да достигнем и оправдаем историческата висота и значимост на 3 март?
- Не бих казал, че някой е поставял такива изисквания пред нас. Ние сме държава, която се е развивала от автономия към независимост и след това е ставала играчка на великите сили. И в последните десетилетия се опитва наново да се утвърди като относително самостоятелна държава в един свят, който не обича много самостоятелните държави.
- Тоест връщаме ли се към времената на империите?
- Винаги съм казвал нещо, което особено на една политическа група у нас не е приятно да го чуе. За мен винаги Европейският съюз е бил шанс, защото нито една държава в Европа сама за себе си не може да се конкурира и противопостави на най-големите държави в света – като Китай, САЩ, Русия, дори на Индия и Бразилия. Затова според мен бъдещето на ЕС, ако искаме да останем фактор в света и да не се превърнем в един полуостров на голямата Азия, трябва да върви към все по-голямо уеднаквяване на усилията. А както стана ясно през последните години, включително и с европейска армия, която ще премахне нуждата от голяма част от тези генералщабни служби в държавите-членки на ЕС. Тя ще може да провежда една координирана политика по важните въпроси, която, ако е обща, ще се окаже по-евтина за държавите, отколкото ако я провеждат поотделно.
- С толкова държави с различна история и противоречащи си интереси обаче възможно ли е да има такова уеднаквяване?
- На САЩ им трябваха, грубо казано, 85 години - от 1776 до 1860-а, за да се превърнат в единна държава, включително преживявайки война. Процесът не е лесен. Още повече, че в Европа има повече езици, повече култура и сравнително повече религии, отколкото в САЩ.
- Но и много повече история.
- Един английски хуморист бе казал, че Балканите имат прекалено много история, за да я консумират. Струва ми се, че това се отнася и за Европа.
- През последните години, особено около войната в Украйна, постоянно и усърдно се повдигаше въпросът за смяната на националния празник. Сега сякаш не чуваме такива свирепи гласове. Ще стават ли по-тихи с времето?
- Мисля, че поначало фокусът у нас по отношение на Освобождението беше поставен грешно върху Руско-турската война. За нас е освободителна, за Русия – не, защото тя си преследва своите интереси (ако погледнем руските исторически изследвания сравнително рядко ще намерим автор, който да я нарича освободителна – за тях тя е просто поредната Руско-турска война). А забравяме, че тази война нямаше да се случи изобщо без революционното надигане на българския народ – без Раковски, без Левски, без Хаджи Димитър и Стефан Караджа, без Гюргевския комитет, без Априлското въстание. Русия се намесва и подпомага създаването на сръбското автономно княжество след въстанието им в началото на XIX в. Русия и други европейски държави се намесват, подпомагат и създават самостоятелна Гърция след успешното гръцко въстание. Албания се създава пак с помощта на Великите сили, след успешното албанско въстание и дълги години брожения в албанските земи. Както се казва в народната поговорка – помогни си сам и Бог ще ти помогне. Би трябвало да фокусираме вниманието си върху това, което ние сме направили като народ, за да се освободим, без обаче в никакъв случай да отричаме ролята на Русия в освободителната война.
- Въпреки това виждаме изместване на фокуса по друга линия. След като именуваха летището в София на Васил Левски, общинският съветник Трайчо Трайков предложи да се преименува столичната улица “Граф Игнатиев”. Какво смятате за това?
- Аз съм прекарал година и половина върху дневниците му – за превода, подготовката и за издаването им. Те излязоха в един том, който е около 1000 страници. Според мен той е изключително несимпатичен човек като характер. Дипломат, на когото другите дипломати обикновено нямат доверие, защото знаят, че лъже. А той лъже тези, с които преговаря. Например при Айгунския договор с Китай, когато той успява да изтръгне териториални отстъпки от Китай, като си придава вид, че е посредник между Китай и Англия, какъвто не е. След 1887 г. освен някои яростни български русофили, не съм чел някакво положително мнение за него. Може да има, но не ми е направило впечатление. От друга страна, той действително е свързан с българската история, за разлика от Александър Невски например. Граф Игнатиев дава на българския народ една неизпълнима или изключително трудно изпълнима национална програма – Санстефанска България. Не че той я измисля – Мизия, Тракия и Македония е бил лозунг на всички български възрожденци, но той я вкарва в дипломатическите канцеларии, нещо, което нашите предци не успяват.
- Има ли той някаква връзка с обесването на Васил Левски, каквито твърдения витаят в пространството?
- Аз лично не съм виждал в документи такова нещо. Но в неговото имперско мислене Васил Левски е един дребен смутител на спокойствието. Той разсъждава имперски и мисли преди всичко за Руската империя. Не знам доколко би се интересувал от Васил Левски. Много е показателна позицията му по време на църковния спор с Вселенската патриаршия, когато той отначало изцяло е против българските искания, след това се убеждава, че може би има смисъл Русия да ги подкрепи донякъде в името на собствените си интереси. Но граф Игнатиев има един голям грях към нашия народ. През 1878 г. руското правителство го изпраща с дипломатическа мисия в Австро-Унгария да преговаря за евентуалното бъдеще на Санстефанска България. Да изпратиш човек като граф Игнатиев с неговата програма да преговаря за орязването на Санстефанска България, най-вероятно е преднамерено и е сторено от неговите врагове. Не се знае това много у нас, но австрийците му предлагат вариант на ограничена ревизия - Санстефанска България до Вардар, но с излаз на Егейско море, каквато по първоначалния план няма. И граф Игнатиев казва, че не могат да се преначертават границите.
Ако се взрем в миналото, много малко от руските генерали, на чиито имена са кръщавани улици, ще излязат кристално чисти. Генерал Гурко е участвал в жестокото потушаване на полското въстание. Генерал Скобелев се разправя жестоко с туркмените в Туркмения. Това не са хора, които отговарят на романтизираната ни представа за тях. Но те живеят в своето си време, изпълняват определени задачи и не е причина да се отричаме или да ги упрекваме за това.
- Ако се върнем в наши дни и погледнем по-отгоре, как оценявате динамиката на международното положение, особено покрай войната в Украйна и подновяването на комуникацията между САЩ и Русия без участието на ЕС?
- Това е поредна проява на безочието на Великите сили, независимо дали тази велика сила се казва Русия, САЩ или Великобритания. Като правило те не се съобразяват с интересите на по-малките и не виждам защо трябва да го правят. Те си гледат своите собствени интереси.
- В такъв взаимносвързан свят обаче това възможно ли е?
- За съжаление, оказа се, че в такъв свят, когато начело на две от най-големите и мощни поне във военно отношение държави в света стоят двама егоманиаци, очевидно е възможно. Както е възможно да има сговор за сметка на по-малките.
- Може ли да се прави аналогия с Мюнхенската конференция от 1938 г. и да се сравнява потенциалната капитулация на Тръмп пред Русия с прословутия “Мир за нашето време” на Чембърлейн и политиката му на умиротворяване, с която се позволява на Германия да анексира Судетската област на Чехословакия?
- Аналогиите са много опасни, защото като правило за всяко нещо, което се е случило, може да се намери аналогия в историята, която или го потвърждава, или го отрича. Историята е достатъчно гъвкава. Но се опасявам, че има такъв момент – когато Великобритания се съгласява с исканията на Германия и защото се надява в евентуален съюз с Германия да господства над Европа. Така че, когато Тръмп прави тези примирителни жестове към Русия, зад тях е залегнала идеята за бъдещо съвместно господство над света. Друг е въпросът какво разбираме под формата на господство.
- Потенциалното изтегляне на САЩ от Европа какво бъдеще вещае за континента ни, особено за невралгичните райони – Източна Европа и Балканите?
- Не вярвам, че ще се изтеглят от Европа, защото прекалено много интереси има тук. Американското искане за 5% от БВП за армията и упреците, че Европа и държавите в нея не ги отделят, не отчитат факта, че нито една от европейските държави няма глобални интереси и не подържа международна мрежа от военни бази, от клиентни държави, за разлика от САЩ, които имат десетки, ако не и стотици бази из целия свят. Съвсем логично е, че техните разходи за въоръжаване ще са по-високи от тези на Европа, която след разпадането на колониалната система през 60-те години до голяма степен се е задълбочила в своите собствени проблеми. Една обща европейска армия, която ще преследва общоевропейски интереси, според мен ще бъде много по-ефективна и ще струва много по-малко на данъкоплатците.
CV
Проф. Иван Илчев е роден през 1953 г.
Завършил е английска гимназия
Магистър по история в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Нова и най-нова обща история”
Гост-професор в центъра “Удроу Уилсън”, Вашингтон, държавния университет на щата Охайо и Мерилендския държавен университет, САЩ, също в университета на Чиба, Япония
Професор по нова и най-нова история на балканските народи, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН
Декан на Историческия факултет (2003-2007)
Ректор на СУ “Св. Кл. Охридски” (2007–2015)
Избран за академик от БАН през 2024 г.
