Рядко ми се иска да крещя, но след демонстрацията на некултура срещу Джон Малкович трябва
- Г-жо Трифонова, в момента режисирате филма “Калуньо” по романа на Георги Божинов “Калуня-каля”. Докъде стигна процесът?
- Това е проект, който ние с продуцентката Росица Вълканова мечтаехме да произведем бързо, след като спечелихме сесия на Националния филмов център, но не се случи така. Най-напред ситуацията “ковид” блокира филмопроизводството не само у нас. После машината се задвижи бавно. Последва инфлация. От самото начало сме наясно, че работата по филма е сложна и предизвикателна и тя трябва да бъде добре финансово обезпечена, защото историята се случва два века назад и трябва изцяло да създадем света на това време с всички интериори, екстериори, костюми.
Във филма участват актьори от различни поколения, много от тях дебютанти. Има и непрофесионални актьори, които издирвахме с години. Локациите, на които ще снимаме, са много и са трудни. Има сцени с впечатляващо количество животни. Нелеки каскади. Не искаме да правим очевидни компромиси с нито един елемент на филма. Екипът е истински вдъхновен, а това е силна енергия, вярвайте ми. Филмът е копродукция с Нидерландия и с малка подкрепа от Румъния, от наши приятели в кинобизнеса.
Това, че спечелихме нидерландския филмов фонд, ни дава голям кураж, защото там разбраха и оцениха високо драматургията на една типично балканска история. Това ни даде и възможност да работим с известни европейски професионалисти - румънския оператор Олег Муту (носител на “Златна палма” в Кан и на много други значими европейски награди) и нидерландеца Антоан Кокс, един от най-търсените в родината си и работещ в Холивуд звукорежисьор. С гордост отбелязвам и българските професионалисти: младата и многообещаваща художничка Андреа Попова, талантливата художничка по костюмите Елена Стоянова и една от най-добрите български филмови гримьори Петя Симеонова.
В края на миналата година заснехме 1/3 от продукцията в София в декор, пролетта продължаваме снимките. За сюжета е много важно да има всички сезони на годината, това е част от същинския разказ в романа. По-тежките снимки предстоят. Ще бъде по-дълъг от обикновено процес, но трябва да се справим. Романът и драматургията му го заслужават.
Реакциите на партньорите ни за заснетия дотук материал, във всичките му компоненти, и особено за присъствието на актьорите и атмосферата са възторжени. Това ни носи надежда, че филмът ще се получи. Имаме нужда от още подкрепа тук, в България. Трудно е в това безвремие, когато политически и институционално отношението към културата е на кота нула, да се създава амбициозно и стойностно изкуство, но ние започнахме работата по филма и ще се борим докрай.
- Кога може да го гледаме на екран?
- Ще бъде монтиран в Нидерландия, постпродукцията пак е там, музиката, целият звук на филма - също. До края на тази година, най-късно следващата пролет, трябва да го завършим. Надяваме се, че с подкрепата на партньорите ни ще намерим най-верния път за разпространението му тук и по света. Всичко това е пред нас.
- Как се случи така точно вие да режисирате “Калуньо”?
- Имам кръг от много четящи приятели, с които споделяме книги - български или не, на които попадаме. Преди 10 години, когато романът беше преиздаден, от много от хората, на които вярвам, чух за забележителен български роман с интересна съдба - не е бил буквално забраняван, но е издаден в незначителен тираж, и то през 1988 година. Сякаш му е било писано да се размине с читателите. Но ето че след време той си намери своите.
Започнах да го чета и минах 1/3 от него. Никога досега не съм правила филм по чужд текст, само по сценарии, които сама пиша. Този роман е толкова неистово написан и е толкова визуален, че започваш да си го представяш и той те поглъща. Не е в моя характер, преди да съм прочела произведение до края, да искам да направя филм по него, но се случи. С Росица Вълканова се свързахме с наследниците на правата на автора - той има две дъщери. Много беше интересен контактът с тези две забележителни жени. Първо не бяха убедени, че искат да се прави филм по романа на баща им. Те са много четящи, професиите им са свързани с литературата и добре знаят колко трудно високохудожествената литература се материализира във визуално изкуство. Ние приехме това с уважение. Не прекратихме контактите си и изминахме някакъв път на сближаване. Тогава промениха решението си. Междувременно интересът към романа се повиши, други мои колеги са се обръщали към тях, но те избраха нас. Винаги ще сме благодарни за това.
- Към българските продукции има много похвали, но и често доста критики. Как смятате, на какъв етап от развитието си е киното ни?
- Философски погледнато, много добре осъзнавам, че съм от страна, от която нямам право да коментирам мнението на публиката - това е свещено нейно право.
Аз обичам българското кино, това е ясно. Да говорим за проблемите, за финансирането е много важно, но е тема на друг подробен, задълбочен разговор. Разбирам контекста на въпроса ви и нека ви отговоря така - в условията, в които българското кино се създава, се правят много добри филми. Едно е сигурно - културно нормални и успешни са държави, които произвеждат кино във всичките му разновидности - и комерсиално, и артхаус, и детско. Това, което наблюдавам, е, че българската публика с всяка следваща година като че ли предпочита по-комерсиалното кино, по-елементарно разказаното. Артхаус филмите изискват повече съучастие, повече мисловно напрежение. Това, което ме безпокои, е, че за публиката на сериозното кино у нас има все по-малко грижи. Това също е голям разговор, но изисква друг формат. И няма какво да се лъжем, комерсиалното кино е добро за гледане, аз също го следя и не врагувам с него, и все пак авангардът на киноизкуството е специалното и по-трудно за гледане. Даже новите стилове кино, от които после комерсиалното се ползва, те почти без изключение са плод на фантазията на хората, които правят по-сложното кино.
Българското кино върви по своя път с достойнство - има и фестивално кино, има и кино за зрителите. То става все по-професионално. Голяма част от българските сериали, които се произвеждат за телевизиите, стават все по-добри, и слава богу, там има място за изява на много от добрите ни актьори, за да се държат в добра професионална кондиция - също важен процес за киното изобщо.
Ние все още нямаме този жадуван, безспорен и голям успех на големите фестивали в Кан, Венеция, Берлин. Надявам се, че и това ще се случи.
- Защо?
- Обикновено такива филми се случват в страни, където не става въпрос само за пари, а където има някаква културна концепция и културата се управлява по-смислено. Казвам го съвсем отговорно. Добре познавам ситуацията в румънското кино. Задавала съм доста въпроси и съм получавала важни отговори. Там определено има държавна стратегия за културата, колкото и да не са гладки нещата. Положението с парите не е добро, но подходът им е съвсем различен, докато тук през последните години отношението към културата е непростимо.
Наскоро гледах интервю с бившия министър на културата по една от националните телевизии и тръпки ме побиха. Излиза, че който и да бъде министър на културата в момента, системата на държавно управление е затънала в такава корупция, а манталитетът ни е да приемаме корупцията като част от играта, и че ако и ние не сме участници в нея на каквото и ниво, няма как да успеем. Това в последните 15-16 години се развива с главоломна скорост и аз нямам представа как ще се върнем в нормално положение.
А това, което се случи в края на годината с демонстрацията на некултура пред Народния театър по повод на представлението на Джон Малкович, беше нещо, което не съм очаквала, че ще видя в страната си. Ужасих се, защото подобни социални изстъпления са симптоматични и не бива да бъдат подминавани. Тогава асоциативно ми се появиха кадри от един френски документален филм, гледан преди години, за кхмерите в Камбоджа, които бяха убили всички хора, носещи очила, защото са вредни интелектуалци... Тази есен наистина се уплаших. За мен беше и лично, защото една от главните актриси във филма, Кремена Славчева, участва в това представление и когато тълпата тръгна да троши вратите на националния си театър, вътре беше и моето момиче. Владо Пенев също е близък приятел. Посегнаха и на колега, Тео Ушев. Ужасих се на физическо ниво. Рядко ми се иска да крещя. И сега, толкова време по-късно, продължавам да мисля, че трябва по всякакъв начин да крещим. Особено ние, хората, които създаваме литература и изкуство. Длъжни сме, и то не заради себе си. Длъжни сме пред онова, с което сме дръзнали да се занимаваме. И да бъдем повече заедно. Това е истинската мяра за култура. Не е ли?
- Как публиката извън България реагира и приема нашите филми?
- Различно е. Много е интересно човек да анализира зрителите, защото всяка национална публика има своите нагласи като вкус, като темперамент. Това е част от преживяването да се срещаш с различна публика по света и да научаваш за филма си през контакта ти с тях. Не може еднозначно да се отговори, а и ми е трудно да обобщавам, аз не съм критик и нямам достатъчно информация как филмите на колеги вървят по света. Но определено и специализираната публика, и нормалната публика, и критиците, и шефовете на световни фестивали отбелязват добрите български филми. Има някаква зависимост според мен, че колкото по-труден за гледане е един филм от гледна точка на българската публика, с толкова по-голям интерес се приема той по света и по фестивалите. Вероятно защото публиката открива нещо специално, нещо, върху което може да се разсъждава и за което после може да се разговаря. А разговорите с публиката след всяка прожекция на различните фестивали и покази са истински важни за мен.
Честно казано, аз пак не мога да застана от другата страна, нямам и този талант да анализирам предварително публиката. Аз съм по-скоро от този тип автори, които са изцяло съсредоточени в това, което правят. Опитвам се, доколкото ми позволяват силите, талантът, енергията, емоцията, да направя филма, както аз го усещам достатъчно добър, а след това е право на публиката да решава дали ѝ е интересно, или не. В първия си игрален филм - “Писмо до Америка”, който е особен и специфичен филм, нещо между документално и игрално кино, нещо, което разчита на една подмолна емоция, което е рисковано (той също беше монтиран в Нидерландия), когато го завърших, се уплаших и си казах, че това няма да бъде гледан филм, защото е твърде специфичен и арт. Надявах се, че музиканти и художници ще го харесат, но не и широката публика. Нищо подобно. Той беше 10 години подред филмът с най-много зрители в България. Показван е на страшно много фестивали по света, с много любопитни реакции на хората. Дадох си сметка, че не мога да знам как ще се произнесе публиката, и го приех. Никога не съм си падала по филми, които са ерзац на други филми и са направени с презумпцията: “А, този филм е успешен, дай да направя и аз такъв, защото ще имам успех.” Те винаги са вторични и дълбоко вярвам, че публиката това го усеща също. Публиката е нещо огромно, страшно разнопосочно, любопитно, но то е необятно.
- Нашето кино може ли нещо “да си открадне” от американското и европейското кино?
- Това, което би донесло успех на българското кино, не е това, което си открадне. Дълго мога да говоря какъв фен съм на начина на разказване на американското кино, на монтажа им, на работата със звука, на избора на актьора, особено за малки роли. Но това е една крайно професионална среда. Движи се по правилата на бизнеса и е постоянно захранвана с ресурси и пари. Развива се по друг начин. Ние тук за такова нещо не можем да говорим. Онова, което безусловно ще направи успешно българското кино, е какво ще извадим от нашата култура. За мен това неизменно е свързано с историята и фолклора ни. Имаме забележителни художници и музика. В един момент нашият фолклор беше толкова модерен и не един холивудски филм се озвучаваше със златните български песни.
Вярвам в силата на това въздействие не само защото имам устойчив интерес към фолклора и към историята ни, но и защото майка ми беше народна певица и както се казва, големите златни песни от BG фолклора аз бях научила, преди да мога да говоря, и това е дълбоко в мен. И пътят на “Писмо до Америка” по света ми показа, че бабите от едно забравено от Бога българско село могат да бъдат страшно интересни и важни за американски интелектуалци, за носители на “Пулицър”. Това научих в некраткия си път в киното - най-важното за българското кино е българското. Звучи като клише, но това е истината.
- Вие имате солиден опит като режисьор. Отказвали ли сте във времето на покана да участвате в проект?
- Преди време с колеги и хора от различни поколения, с разнообразни подходи и вкусове към киното, искахме да направим проект заедно с БНТ, но не го доведохме до успешен край. Проблемът с написването на сценариите може би беше главната спънка. После съм канена от колеги да участвам в заснемането на някои от епизодите за сериал и да бъда нещо като драматургичен консултант. Тези неща не се осъществиха по различни причини. Честно казано, не ми се е случвало да ми предложат нещо, което противоречи на вкуса ми за кино, за да се налага да отказвам.
CV
Родена е на 17 февруари 1957 г. в София.
Завършва "Кино- и телевизионна режисура" във ВИТИЗ в класа на Георги Дюлгеров, след което започва кариерата си като режисьор на документални филми. Първите са "Лето господне" и "Възможни разстояния", високо оценени и извън България.
През 2001-а дебютира в игралното кино като режисьор и сценарист на "Писмо до Америка", който става най-гледаният филм у нас в продължение на 10 години.
Омъжена е за актьора Христо Гърбов.
