Красоти имаме, но човешкият фактор и пътищата, ах!
Страхотна новина, народе! За страната ни, за природата ни, за историята ни, за нас, българите! “Ню Йорк Таймс” включи България в своя традиционен годишен преглед на топдестинациите, които ни съветва да посетим през 2025 г.
Списъкът препоръчва 52 места, държави или конкретни градове. Ние сме включени целокупно - от Дунава до Родопите, от Черното море до Белоградчишките скали, през Перперикон и Голяма Косматка, през София (Сердика, Средец, Триадица), Велико Търново, Плиска, Преслав, Пловдив и Казанлъшката гробница, барабар с Рилската обител и Седемте престола. Цялата ни като шарена черга земя с всичките ѝ хубости, гиздосии, предания и исторически съкровищници.
Като Щастливеца бих възклинала: “Който може, нека ги опише, аз не мога!”. Тези неща за татковината ни ние си ги знаем, още повече
- имаме ги за даденост
И малко пренебрежително и незаинтересовано гледаме на тях. Тъй е то - никой не е цар в собственото си село, и никоя природа и история не са забележителност в собствената си територия. Целокупно имам предвид.
Народонаселението умира да се диви по чужди гледки и обичаи, нашето си е вързано в кърпа, няма къде да ходи, водили са ни като малки на Побитите камъни, по̀ догодина може да заведем внуците, като се върнат от Канада, в Копривщица. Това е диапазонът на родолюбието и неговото проявление на територията с всичко, що тя съдържа на принципа “Идвам от миналото, отивам в бъдещето”. Настоящето го живеем.
Треперим за Панагюрското златно съкровище, че сега около него гори цял Лос Анджелис, с това признание, вместо ние да го експонираме в Америка, американските туристи ще идват да си го гледат направо тук.
Само актуален пример е това.
Иначе - би трябвало след това признание да потече река от туристи към нашата земя хубава. Не че досега никой не ни е знаел - украинци, беларуси и руснаци по едно време бяха повече от местното население по дивното ни Черноморие, бодри англичани изкупуваха имоти и населяваха китните ни позабравени села. Мирно съвместно съжителство си съществува, българите сме народ,
отдавна нарочен за гостоприемен
Кого ли не сме посрещали с хляб и сол, къде за посещение, къде за съжителство, широка е българската душа, златно е житото ни, руйно е виното ни, с две думи - безкрай на шир и длъж. Има какво да се види, да се вкуси, пред какво да секне дъхът от удовлетворение на бъдещите туристи. На книга и на проспект всичко е прекрасно.
Само дето рекламата е едно, ама зад нея има второ, трето и единайсето. Връщаме ли се във времето на “Балкантурист” с многобройните групи чужденци по морето и историческите забележителности, с казионните ресторанти, автобуси, организация на държавно ниво. Тези посещения продължават вече на частно ниво, в частните хотели, само дето вече не са само от соца (щото соц нема), а и от капа.
Сладките възрастни хора
с бели ленени бермуди и бели капели, по които едно време въздишахме дали и ние някой ден тъй, като станем пенсионери... Ами ние сега си пътуваме по Малдиви, Дубай и Майорки в активна възраст по време на отпуската. За Гърция да не говорим, сякаш ни е у двора.
Много важно обаче е, дето като сме в Шенген, за чуждестранните туристи отпадат досадните ограничения с визи и валута. Точно това изтъква и класацията на американския ежедневник. Вратите на нашата страна са широко отворени за всички от всички посоки. Найс, а? Ние света го видяхме, сега е ред светът да ни види не само като шампиони по олимпиадите или като гастарбайтери по ягодовите полета, нали?
И светът иде! На летището шофьорът на такси не му помага с багажа и му взима 103 лв. до хотел “Радисън”.
Или туристът иде със собствения си автомобил през някоя от границите ни, сухопътните, нали. Че са сухи, сухи са, обаче пътищата са, общо взето,
като в романа на Богомил Райнов “Пътища за никъде”
Вечният ремонт по магистралите, с който ние сме си свикнали и а̀ е свършил, а̀ няма да знаем какво да правим, за чужденците ще е зор, та знае ли се.
Ще отведе пътят новопристигналите, заредени с ентусиазъм, да се дивят на Мадарския конник, а къде глава ще положат после - да са мислили предварително. Примерно, примерно. Нямаме инфраструктура, както е модерно да се казва.
Имаме къщи за гости бол, обаче мога да ви разкажа като как е обслужването в някои от тях и срещу какво. Не, не слагам под един знаменател, обаче приказката за лъжицата в кацата с мед си я знаете. Това, че ние сме свикнали да кусаме така, не значи, че туристите ще викат “Вундабар”, “Тре жоли”, “Кел плезир” и “Андиамо!” догодина пак.
Красоти имаме, но човешкият фактор, ах,
намръщеният сервитьор, който тръшка таблата
на масата и гнусливо побутва чиниите с поръчката, ах, рецепционистката, която си пили ноктите и с досада повтаря: “Ноу спийк инглиш”, к'во да ви правя, като не разбирате, че гид трябваше да имаме, ама нямаме” - това пренебрежимо незабележимо ли го пишем?
За страната говоря, за малките хотелчета и ресторантчета, които на принципа на пазарната икономика гонят голяма печалба и прогонват клиенти. Щото трябва да има институция, която да регулира всичко на шест.
И още нещо ме мъчи - ще дойдат любители на екзотични според тях народни обичаи, неща, които ги няма никъде другаде по света, нали?
Хубаво, ама ние нестинарите ги обругаваме, народните танци направо с декрет да ги забраним. Слава на модерното, срещу автентичния фолклор се изправила гора от стомана - на донесената от девет водопровода вода, че това е селяния, която ни излага пред чужденците... А чужденците са дошли точно за това. Както ние
ходим да съпреживяваме сиртаки, кизомба
и полска (традиционния народен танц в Швеция, да не се бърка с полката, ако и ней да се наслаждаваме), да не говорим как обичаме да ни свирят сто шотландски гайди, знаем си.
Ний интелигентно можем да смятаме тези неща за уронващи европеизма ни, но на европейците точно това им е интересно - автентичното, народностното, българското. Танци на пилон могат да си гледат навсякъде по света. Извинете, светата истина е.
Та много е хубаво, че са ни признали. Сега е важното самите ние да се признаем. И институционалната държавност да признае, че е единствената на света БЪЛГАРИЯ. Тогава вече можем да хвърляме шапки и да викаме “Да живей!”.
