- Между сливи в Българско Сливово се запалих по футбола, почнах като вратар, но си счупих главата в едно дърво
- Директорът ме острига нула номер, че не влязохме в час по математика, за да играем
- Майка ми винаги беше от моя отбор, баща ми си остана от ЦСКА, често печелех басове с него
- И днес съм мечтател. Иска ми се в треньорството да играем в Шампионска лига с трети отбор
- Навсякъде се стремим да доказваме, че българските треньори и българският футбол заслужават уважение
Цанко Цветанов е роден на 6 януари 1970 г. във великотърновското село Българско Сливово. Част от златното поколение на българския футбол - играе 6 мача на историческото световно първенство в САЩ през 1994 г., на което България става четвърта на планетата. Шампион на България с “Етър” (1991) и трикратен шампион с “Левски” (1994, 1995, 2002) като футболист. От 2004 г. сформира шампионски треньорски тандем със Станимир Стоилов, с когото “пишат приказки” и в “Левски”, и в “Астана” (Казахстан). Част от щаба на Мъри е още в националния отбор, в “Литекс”, “Анортозис” (Кипър), “Ботев” (Пд). Има и период начело на “Етър”. Сега заедно със Стоилов правят фурор с “Гьозтепе” в Турция.
За 55-ия си рожден ден Цанко Цветанов даде специално интервю за “24 часа”.
- Господин Цветанов, ако трябва да направите класация за петте ви най-големи успеха до 55-ата ви годишнина, как би изглеждала тя?
- Първото е срещата с жена ми. Най-важното нещо в живота ми е Теодора. След нея идва дъщеря ни. Раждането на Ния. Тя вече е голяма. Семейството е над всичко и най-важното е, че сме живи и здрави. Имаше момент от живота ми, в който футболът беше на първо място, с времето нещата се обърнаха.
Но в такава класация за целия ми живот - Теодора, Ния и след това идва футболът. След жена ми и дъщеря ни не мога да не сложа световното в САЩ през 1994 г. Това е не само историческо събитие за българския футбол, но и събитие, което в личен план е променило целия ми живот. Затруднявам се как точно да подредя следващите две до пет. Но нека бъде така - “Левски” и “Етър”. С всички незабравими моменти, шампионски титли, купи, паметни мачове – и като футболист, и като треньор.
- Колко често ви се е случвало да празнувате рождения си ден, както се казва – като нормалните хора, а не на лагери и между тренировки и мачове?
- Първите 15-16 години от живота ми съм празнувал с близки хора. След това заради футболната ми кариера най-често съм празнувал в лагерна обстановка, а се е случвало и както и в момента да е между мачове по време на първенство. Но по-голямата част от рождените ми дни са били по лагери и извън семейството. И благодаря на моите най-важни хора, че са ме изтърпели. А и трябва още да ме търпят. (Смее се.)
- Любовта към футбола се разпалва в село Българско Сливово – къде и кога за първи път се срещнахте с топката?
- В махалата в Българско сливово. С големите батковци на улицата пред нас. В началото бях вратар. Счупих си главата, защото бях голям мераклия. Хвърлих се и си ударих веждата в едното дърво, защото от едната страна на улицата имаше две дървета и две от другата страна. Сливови дървета.
- Тоест любовта към футбола се разгаря между сливите в Българско Сливово?
- (Смее се.) Точно така. Между сливите в Българско Сливово заиграх футбол. Чакахме да стане неделя, за да дойде мачът на Българско Сливово. И да отидем да гледаме. От комшиите имаше двама-трима футболисти. Те бяха моите идоли. Иван Ангелов, който играеше десетка, Цветан, който беше нашият Берти Фогтс. Моите първи звезди бяха футболните звезди от Българско сливово. Кой ми е дал първата топка, не помня, но с топката се срещнах за първи път покрай батковците в махалата – бате Любо, бате Гошо... Играехме футбол постоянно.
Ето, след толкова години ще разкажа нещо ново – директорът в училище в Българско Сливово ме острига нула номер, защото се заиграхме и не отидохме в час по математика. Но тогава за нас математиката не беше важна, важна беше топката. Аз, Сашо Ангелов, Антон, Бойко – момчетата от нашия клас се позаиграхме. Мачът беше много оспорван и не отидохме в часа по математика. Осемте момчета, които играхме и изпуснахме часа, на другия ден бяхме остригани гола глава. С подкрепата и на родителите. Дъщеря ми ме е питала: “Ама как така са ви остригали, ами родителите?” Те родителите, ако знаеха какви ги вършим, вместо да учим, нямаше да се разминем само с подстрижката на другия ден, но и бой щяхме да ядем. (Смее се.) После вече беше късно, за другото, но не и с остригването. Такива бяха времената. Първата ми подстрижка нула номер беше, защото бойкотирахме математиката и продължихме да си играем мачлето.
Но благодарение на учителите – директора Цвятко Цветков и учителя по математика Петър Петров, от чийто час отсъствахме, ние се запалихме напълно по футбола. Те направиха отбор на село, започнахме да играем по общински турнири. Голямата ни конкуренция беше село Ореш на Анатоли Нанков. Там също имаха добри футболисти. Забеляза ни Любен Друмев – треньор на децата на “Академик” (Свищов). И започнахме да ходим – бяхме пет момчета от Българско сливово, които ходехме редовно в Свищов. След училище грабваш автобуса. А след тренировка понякога баща ми ни прибираше с камиона, отзад на каросерията. Така минаваше времето. Но смея да твърдя, че благодарение на учителите ми, които направиха отбора в Българско Сливово, аз успях да постигна личните си постижения във футболната кариера.
Макар че има и една друга история, която можеше да ме прати в друга посока и тя е свързана точно с директора. След “Академик” (Свищов) ме видя Николай Генчев, треньорът на децата в спортното училище във Велико Търново. Когато тръгнах да заминавам за Велико Търново, директорът на училището Цвятко Цветков казал на баща ми: “Детето е много будно, дай да го направим инженер.” Баща ми казал: "Не, не, не. Първо да стане футболист, после ще стане инженер.” И така. България може би е загубила един инженер, но като футболист съм се представил достатъчно добре. (Смее се.)
- Кога беше първият път, в който си казахте: “Успях, сбъднах си мечтата във футбола”?
- Ама аз още не съм. (Смее се.) Аз още мечтая. Много си обичам футбола. Продължавам да сънувам мачовете. (Смее се).
- Кой мач сънувахте последно?
- Често сънувам мачовете от световното в САЩ. Понякога сънувам полуфинала с Италия. Те ни биха, но сънувам, че ние вкарваме гол, бием, отиваме на финал... И се събуждам. И се усещам, че не сме. Наскоро беше един мач с “Етър” срещу “Ботев” (Пловдив), в който не успяхме да ги бием. Сънувам и някои колеги...
Но да се върна на въпроса кога съм си казал “успях”. Бих го перифразирал така – може би добих някакво по-голямо самочувствие, когато с “Левски” отстранихме “Глазгоу Рейнджърс” през 1993 г. Шампионската титла с “Етър” - страхотно усещане. Но някакси това беше успех на местно ниво. А в годините до промените за всички нас Западът беше вълшебен свят, в който живеят страхотни хора и играят невероятни футболисти.
Между другото, любимият ми футболист от дете е Манфред Калц. Може би съм го запомнил, защото сме родени на една и съща дата – 6 януари. Играеше за “Хамбургер” и немския национален отбор. Калц, Калц, Калц – това ми беше любимецът. Е, футболистите на “Етър” също бяха мои звезди, но това е по-късно.
- Какво значеше за едно 21-годишно момче да стане шампион на България с “Етър” и как виждате този голям успех за футбола във Велико Търново с днешните си очи?
- Тогава просто се радвах на момента. Толкова обичах футбола и исках да играя, че не съм и осъзнавал значимостта за “Етър” и за Велико Търново.
Този невероятен успех за града и клуба тогава беше нищо по-различно от поредното доказателство, че “Етър” сме добри и можем да се представяме отлично. С годините вече осъзнах колко голям успех всъщност е това за Велико Търново.
- Разказвали сте как дядо ви ви е давал по 5 стотинки, за да викате „Само Левски“ и ви е направил левскар от малък, нищо че баща ви е цесекар. Колко вафли изядохте и какво друго се случи, за да станете левскар?
- (Смее се.) Всички по нашето обичахме онези обикновени вафлички.
Не помня колко, но доста вафлички поизядох. (Смее се.) Дядо ми даваше по 5 стотинки да викам “Само “Левски”, а с толкова едно дете можеше да си купи вафла. А те бяха толкова вкусни. Та съдбата ми е била предопределена от малък.
По националните отбори имаше много момчета от “Левски”, с които бяхме в много добри отношения. Те продължиха да подклаждат тази левскарска връзка. Даже бях написал на къщата на комшията “Само “Левски”, та майка ми трябваше да ме пошляпа после, защото комшията се беше оплакал.
- Комшията цесекар ли беше?
- (Смее се.) Не помня, но сигурно. Баща ми беше цесекар, около мен цял живот само цесекари.
Ако продължа напред, много футболисти от “Левски” дойдоха да играят в “Етър” по времето на Георги Василев. С тях също ходих на големите мачове на “Левски”. Такъв беше “Левски” - “Милан” 0:2 на “Герена”. Явно “Левски” си ми е съдба.
Не е тайна, че когато договорът ми с “Етър” приключи, моите амбиции бяха да се развивам нагоре. В България имаше и продължава да има два големи отбора. Това са “Левски” и ЦСКА. И имах предложение и от ЦСКА, и от “Левски”. Най-нормалното нещо беше да избера “Левски”.
- Какво ви каза баща ви?
- Баща ми не се е месил никога в изборите за кариерата ми. Той си продължи да си бъде от ЦСКА. Майка ми винаги е от отборите, в които аз играя, но баща ми си продължи да си е от ЦСКА.
- А при мач “Левски” - ЦСКА не сте ли бъзикали баща си за кой ще вика?
- Не само, че сме се бъзикали. Ние сме си имали басове. По моето време, когато играех в “Левски”, по-често аз ги печелех. С годините и той улегна и приемаше по-нормално и по-спокойно нещата.
- Кой от моментите като футболист зад граница ви е най-ценен?
- Прекрасно се чувствах в Шотландия. Може би в “Абърдийн” изиграх най-силните шест месеца в кариерата си, само че след 38-ия си мач се контузих и след това не успях да продължа с доброто си представяне. Като голям успех мога да броя този с “Енерги” (Котбус), отбор от Източна Германия, с който влязохме в Бундеслигата.
- Сега продължавате да мечтаете футболно чрез треньорството. Започнахте в тандем със Станимир Стоилов и вече над 20 години продължавате заедно. Много хора биха предпочели да са на преден план, какво ви задържа толкова време в един отбор с Мъри?
- Вероятно пак е съдба. Така се случват нещата в живота. В нашия случай Мъри беше поканен да е треньор на децата от набор 1988 в националния отбор и той ме покани да съм му помощник. Така започна всичко. А понякога едно такова решение се превръща в много трайно. Аз съм помощник на Мъри, защото той ме кани. И при толкова години съвместна работа явно нещата заедно ни се получават.
А защо не съм станал старши треньор – вероятно е въпрос на стечение на обстоятелствата. Всъщност опитах за малко в “Етър”, не беше лошо. Но приемам, че обстоятелствата в живота са предопределили пътя. Ако ме попитате дали съжалявам, в момента не съжалявам. Доволен съм от работата. Даже колкото повече напредва времето, толкова по-доволен ставам. Поради простата причина, че като помощник на Станимир Стоилов имах щастието да работя в чужбина, в страни, в които футболът се развива. И за съжаление се развива по-добре от България. Особено сега в турската Суперлига, къде можеш да се срещаш с добри играчи, добри отбори и добри тренери. Това е поредното предизвикателство, което ме прави щастлив. Аз се надявам това развитие да продължи. Не съм споделял досега, но ще го кажа. Силно казано е мечтая, но ми се иска в треньорството и с трети отбор да играем в Шампионската лига след “Левски” и “Астана”. Иска ми се да постигна и това като част от екипа на Станимир Стоилов.
- Реална ли е подобна мечта с “Гьозтепе” в момента?
- На този етап не мисля, че е. Първенството е доста тежко. Опитваме се да се борим, да се представяме добре в турската Суперлига, но има доста добри отбори, които засега са пред нас конкретно за това ми желание.
- Когато в началото на сезона Станимир Стоилов обяви, че ще гоните Европа с “Гьозтепе”, може би мнозина са се усмихнали ехидно. А сега правите фурор и сте приятната изненада в Турция. Колко смело мечтаете днес?
- Не знам дали някой се е присмивал, аз предпочитам да не обръщам внимание на такива неща. Истината е, че Станимир Стоилов обича да поставя летвата високо. Ще спомена един голям треньор на “Левски” - Васил Методиев-Шпайдела. Той казваше: “Баницата трябва да се слага на гардероба – да скачаш, за да я вземеш. А не на масата. Защото на масата е лесно да си вземеш парче от баницата”. Този урок поне аз имам в предвид. Винаги трябва да се поставя висока цел. За мен е важен пътят към целта. Самото постигане на целта е удовлетворение. Но пътят, който води към тази цел, ме прави щастлив.
- Как гледат в Турция сега на вас? На български треньори, които с работата си в “Гьозтепе” заслужават похвали, дори повече от успял човек като Жозе Моуриньо... Усещате ли по-голям респект към българските специалисти, лично към вас?
- Не искам да говоря за колегите, особено за хора като Жозе Моуриньо, защото човекът е постигнал страшно много. Това, че сме в едно първенство, първо е успех за самото турско първенство, и за мен като треньор, като човек от треньорски щаб, също е удоволствие, че можем да се мерим с него. Ние и с “Левски” мерихме сили. За наша радост, Моуриньо е от поколението, което е виждало големи български футболисти в Португалия и той има уважението и респекта към българския футбол. Ние се стремим навсакъде да показваме и доказваме, че българските треньори и българският футбол заслужават своето уважение. Жалко е, че националният отбор, клубният ни футбол губят този международен престиж, който са имали. Но в Турция, както и навсякъде по света, гледат какво работиш и какви резултати постигаш. Когато работиш и постигаш резултати, нормално е да има уважение. В България това нещо е загубено, защото е загубено уважението към треньора, към работата му, към успелия човек дори. На този етап в Турция получаваме нужното уважение, но всичко това е на база на споменатата свършена работа с футболистите и представянето на отбора. Но ще повторя, че за мен е важен пътят към целта. И все още сме по средата. На пътя. Факт е, че постигнахме един малък успех – върнахме “Гьозтепе” в Суперлигата на Турция, но се надявам това да е само началото.
- Как бихте коментирали ситуацията в “Левски”?
- Левскар съм, но смятам, че човек не трябва да е съсредоточен изцяло върху работата, с която е ангажиран в момента. Затова съм изцяло концентриран върху това, което правим в “Гьозтепе”. Има и друго – когато казваш истината, ставаш лош. Не искам да съм лош, не искам да се връщам назад. Съсредоточен съм напълно и давам енергията си в работата в “Гьозтепе” и се надявам да постигнем добри резултати.
- А като човек, бил част от най-големия успех на националния отбор, какво бихте казали за настоящето на отбора?
- Националният отбор е само върхът на пирамидата. Докато ние не престанем само да говорим и да си търсим извинения, да залагаме на думи как трябва да се оправи футболът, а не преминем към дела, нищо няма да се получи.
През последните години се наслушахме на приказки, много хубаво се говори, но реалността е коренно различна.
- Да завършим позитивно – накъде гледа Цанко Цветанов след 55? И какво си пожелавате?
- Когато чуя 55, сякаш е много сериозна възраст. Но благодарение на това, че съм във футбола, аз продължавам да мечтая. Аз съм мечтател. Във футбола мечтая за още по-големи успехи. За семейството ще бъда банален – искам само здраве.
