Домовете на партийни лидери са претъпкани с избрани храни и ловни трофеи, а по стените им вместо изкуство висят подаръци от евтин сувенирен кич - по това разбираш, че хората, от които зависят важните решения за духовното извисяване на държавата, са много далече от тяхното разбиране и мислене
- Г-н Рашидов, каква е вашата равносметка за изминалата година в личен план и за изкуството ви – къде си поставяте шестица и къде - двойка?
- Не зная дали загубеното време подлежи на равносметка, по-скоро - на съжаление за пропуснатото добро и полезно време. В личен план се завръщам бавно от дългогодишните ми напрежения от политиката и се аклиматизирам към онази домашна топлина на моето семейство, както и към любимото ми ателие, където цял живот съм бил. А колкото до самооценките – то това се определя не с една или друга оценка, а с неща видими, които остават и след нас за хората и за обществото. И като министър, и като творец се надявам да съм успял да оставя знаци за моето присъствие. Вярвам, че времето ще подреди своето.
- А какво мислите за политиката днес, наблюдавайки случващото се и у нас, и по света?
- Светът е един бавно къкрещ котел и трябва да се молим той да не заври, защото лавата ще помете всички ни. У нас лидерите на партиите страдат от късогледство и не умеят да се оттеглят от политиката, когато вече няма какво повече да ѝ дадат. Това заиграване и паразитиране на политическата сцена неминуемо ще дава своите плодове, които вече берем. А те не са добри. В живота всеки има своя капацитет и праг на развитие и никой до днес не е успял да надхвърли способностите си. Смятам, че всеки един лидер трябва да прецени своето достойно оттегляне. Защото амбициозното им застояване води до това удоволствието да ги напусне, оставяйки след себе си поражението от закъснялата политика.
- Има ли допирна точка между политиката и изкуството, кое може да ги събере и коя е разделителната линия?
- Допирната точка на политиката не само с изкуството, а с всичко, което се отнася до нашия живот, е задължителна, защото всичко в живота е политика. Това са правилата, които човешкият свят е създал, за да съществува. Разделението идва тогава, когато обществото избере своите избраници, но хората биват автоматично забравени и срещат гърбовете на новите костюми. И литературното самочувствие на несъществуващи добре облечени герои. Е, по-голямо разделение от това…
- Защо културата често остава на заден план освен в случаите, когато създава скандал, както се случва напоследък в България? Не е ли тя тази, която би трябвало да ни представя пред останалите?
- Културата в България винаги е била неглижирана. Първо - от неразбиране, второ – заради това, че опростачихме всичко около себе си с бездарие и некомпетентност. В годините подлъгахме с подаяния държавните културни институции, за да получим тяхната тишина и сервилничене, които пък създадоха цяла среда от “глухонеми безхаберници”, потънали във вековна тишина. Хора, покрити не с апатия, а със страх и безразличие към времето. Те трябва да са лакмусът, съвестта, моралът и крясъкът в едно общество, а вместо това се превърнаха в страхлива, потънала в тишина и безотговорност аморфна маса от кръгове, надувани като балони от грантаджийски фондации и организации, на хора и кръгове, играещи си на тихите “гении”, които се ухажват в соса на собствената си маниакалност и на групи се самонаграждават, за да захранват световно неизвестния си талант, стигащ единствено до границата на Капъкуле и Драгоман. Сега разбирам защо никой по света не познава българските творци (освен единици от тях) по-нататък от Ниш и Одрин. А краят на тази самоизмама са безпаметността и небитието.
- Как се случи така, че толкова години от живота си отделихте именно на политическия живот у нас?
- Това е интересно, но разбирам, че в началото на всичко е случайността. Този въпрос съм си го задавал хиляди пъти и съм имал и различни отговори - много често за оправдание или бягство, както и обстоятелствата, които са налагали това. Все съм вярвал, че обществото ще ми бъде благодарно за това, което съм направил, тъй като то ще остане след мен. Но разочарованието ми е от голямата тишина, късата памет и съжалението за отделеното време в политиката. От това остана само да разбера мъдростта, че една птичка пролет не прави.
- А с какво постигнато се гордеете най-много през това време и с какво - не?
- Имам много поводи да се гордея и сигурно ще ги повтарям, докато съм жив. Горд съм, че направих реформа в театрите – преди имаше отлив на публика, днес няма билети. Разкривахме археология всеки ден – от Червената църква на Перущица до Ларгото на София. Десетина театъра в България бяха ремонтирани, както и толкова училища по изкуствата, повече пари за българско кино, шест нови музея бяха изградени, най-хубавите зали, музеи и сцени по света се отвориха за българските творци. Културата ни беше показвана в най-престижните зали, а не по някакви “дупки” в европейските столици. Реставрирахме църкви – паметници на културата – от храма в село Таваличево до Желязната църква “Свети Стефан” в Истанбул. И още много неща се постигнаха, но не желая да бъда досаден с изброяването им предновогодишно.
- Семейството и личното ви време страдаха ли в името на кариерата и обществения дълг?
- Моето семейство мина толкова отговорно през всичко това. То понесе както позитивите, така и всички негативи на този процес. Семейството ми беше една от моите големи опори, а сега осъзнавам колко много то е имало нужда от такава опора. В това отношение аз съм длъжник на моето семейство. Не бе пощадено нито доброто име на твореца, нито на човека. Някои мразещи по природа използваха всяка мръсна капчица, за да омърлят така или иначе омърляната среда, в която живеем. Цялото това изпитание ние сами за себе си наричахме обществен дълг на едно общество, което нямаше никакви дългове към никого.
- Говорейки за обществен дълг, смятате ли, че изпълнихте вашия? Има ли такъв в изкуството и един артист длъжен ли е с нещо на обществото?
- Ако някой в изкуството има друга теза - не в полза на обществото, то или е човек, който няма нищо общо с изкуството, или е бездарник, който не става дори за художествена измислица. Разбира се, че единственият дълг на един артист е към обществото. Театърът – към своята публика, както и музиката, пластичните изкуства са свързани и се създават единствено заради необходимостта на хората така, както поезията и прозата правят това. Дългът на един творец е да защитава всеки ден вярата и любовта както на обществото, така и на своята публика. Иначе няма театър.
- През годините как преживяхте паденията и възходите – на сцената на изкуството, на политическата и на семейната?
- Ако трябва да бъда откровен, то лично аз нямах отношение към паденията и трусовете вътре в страната по простата причина, че моите възходи бяха свързани с изложбите ми навън. След изложбите ми в Париж, Лондон имах поредица от изложби в Испания, в Барселона, където имах прекрасни преживявания. Имах изложби, които минаха много успешно в каталунската столица, бяха забелязани и професионално от моите колеги. Бях провъзгласен за почетен член на Съюза на испанските художници, а по-късно бях награден с най-високия орден на Кралския артистичен кръг в Барселона за изключителни постижения в духовната сфера. А последната ми изложба, която мина при голям успех, стана повод да бъда обявен за пожизнен член на Кралския артистичен кръг редом с двайсетина велики имена на творци, между които и Пикасо, във вековната история на тази организация. Какъв само испански възход преживяхме, окъпани в обичта на ценители и колеги. А при връщането ми у нас потънах в една тишина, в която все едно че никъде нищо не беше станало. Ако това не е красиво падение, халал му кажи…
- Разочарован ли си тръгнахте от политиката?
- Естествено е да бъда разочарован. Който твърди, че не е, не казва истината. Тя самата политика е едно голямо разочарование. Това е нещо, което те привлича като кауза и идеали, а след това се вижда, че политиката се разминава с тях, с твоите мечти. Това е първият разрив. Следват разриви, където срещаш съпартийци от стотина човека, симпатични, добри хора, но нищо незначещи и нищо не зависи от тях. Твоите мечти те водят неминуемо до лидера, който единствено взема решения. И когато виждаш лидери на някои партии, чиито домове и кабинети са претъпкани със скъпи дрехи, избрани храни, без книги в библиотеките им (освен техните тщеславни снимки), интериори, пълни с рога и копита и какви ли не ловни трофеи, а по стените висят подаръци от евтин сувенирен кич, а не изкуство, то тогава разбираш, че хората, от които зависят важните решения за духовното извисяване на държавата, са много далече от тяхното разбиране и мислене. А това вече е сериозен повод за разочарование.
- Какво следва оттук нататък? Философията и културата могат ли да ни избавят от тревогите, или са по-скоро помощно средство, с което хем да разберем, хем да избягаме от реалността?
- За щастие, културата е едно от много малкото занимания, чийто пазар и сцена не са подчинени на 6 милиона души, а на 7 милиарда и половина зрители. Успехът на един творец се измерва с крачките, които трябва да направи от една голяма към друга по-голяма, а не да се изявява цял живот на една и съща сцена, в една и съща роля, в една и съща голяма пиеса, на един и същи голям и нещастен автор, пред едни и същи ръкопляскащи зрители. Това не е успех, а един изхабен живот. Успехът на голямото изкуство се измерва единствено през големите творци на големите сцени през големите измерения. Иначе ще си живеем не с успехи, а само с номинации.
CV: Роден е на 14 декември 1951 г. в Димитровград. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 г. и Художествената академия със специалност “Скулптура”. От 27 юли 2009 г. до 13 март 2013 г. е министър на културата. Председател е на 48-ото народно събрание. Получава титлите “пожизнен член на Кралския артистичен кръг” в Барселона и “почетен член на Съюза на испанските художници”.
