Не се срамувам, че продавах книги и пишех текстове за песни, за да изхранвам семейството си
– Госпожо Захариева, наскоро навършихте 80 г. Как минават дните ви сега?
– Абсолютно нищо във всекидневието ми не се е променило. За не знам кой път си дадох сметка, че: “Минутите се влачат, дните минават, а годините летят!”. После, както от много години насам, се зачудих за мене ли се отнасят 80-те години, които според свидетелството ми за раждане навърших. Много добре знам, че се отнасят за мен, но “зачудването” е задължителна част от уважението ми към известната мисъл: “Загубиш ли пари, нищо не губиш; загубиш ли здраве, много губиш; загубиш ли дух, всичко губиш”. Фактът, че освен в нечии представи, не разполагам с много пари, не ме обезсърчава. Отдавна осъзнах, че ако не кроим живота с големите ножици на нашите желания, ще се чувстваме по-щастливи. Срещнах тази мисъл в книга на Анатол Франс преди 60 години. Преди 4 години написах:
* * *
Да си богат, с което имаш.
Да си щастлив, с което нямаш.
Постига се, но не от раз!
Отдавна мога го за двама,
за трима, даже – за петима!
И затова се чувствам аз
във този час на първо място
по щастие и по богатство!
Що се отнася до загубата на здраве, там имам големи постижения. В послединте дни на декември ще се навършат 11 години, откакто се “обзаведох” с титаниева пластинка в главата. Бях търпяла прекалено дълго в нея да се образува нещо, което не е било редно да търпя... Вече го няма. Преди година и половина, пак на принципа “по-добре късно, отколкото никога”, се обзаведох и с пейсмейкър. Та често ме чуват да казвам, че съм... рециклирана. Възможно е в нечии уши моята самоирония да звучи глупаво, но тя доказва, че не съм изгубила дух! Материята има срок на годност, но духът би трябвало да не се съобразява с този срок.
– Коя е Надежда и коя е Надка, както ви наричат в детството и както се казва една от книгите ви – “Наричана накратко Надка”?
– Ще се върна няколко години назад. След операцията, която споменах преди малко, преживях “сух период” – в продължение на почти четири години не писах стихове. Не страдах. Пред очите ми беше стихотворение, което Дамян написа след няколкомесечен “сух период”. Постоянно се вайкаше, че трябвало да умре, защото вече бил “умрял поет”. Един ден му казах да спре да се самосъжалява, а да седне да съчини нещо, дори и глупаво, в рима и в ритъм. Послуша ме. След два часа ми показа съчиненото невероятно хубаво стихотворение, което започваше с: “А мислех, че поетът е умрял/ във мене под камарите от проза...” и завършваше с: “Поете, силом думи не търси, потрябваш ли им, те ще те намерят!”. Потрябвах им аз на моите думи през септември 2017 г., когато в главата ми се появи някак си от нищото това осемстишие:
* * *
Още живее в мен
хлапе босоного
с глух за разума ген –
не знае: “Не мога!”
При зов за помощ, то
веднага затичва.
Как да го спъна: Стоп!
Не ми прилича!
Това се случи в Созопол, където бях на море с първата ми внучка Десислава. Под зоркия ми поглед тя строеше пясъчни замъци на брега на морето, вероятно затова в старата ми глава възкръсна босоногото хлапе, което бях някога...
И започнах все по-често да им “трябвам” на моите думи, избрали да се раждат като осемстишия. Моята задача беше да ги записвам. А като се събраха доста на брой, “хванах за ушите” 88 от тях и посрещнах 74-годишнината си с книгата “Кога – налице, кога – наопаки”. В бутиков тираж, разбира се. 75-годишнината си посрещнах с томче избрана лирика. Нарекох го “Душа на длан”. Подзаглавието беше “Споделения”. Всъщност всяко мое стихотворение е споделение – свързано е с лично преживяване. Ще ви запозная с най-новото си осемстишие, предизвикано от странния за мене интерес, към чийто и да е личен живот:
* * *
Мечтах с дни, с месеци, с години,
да бъда незабележима.
За друго ме избра Съдбата –
да съм на хората в устата:
и да ме брулят, и – да жалят,
и да ме хулят, и – да хвалят,
та някак си да съумея
за всекиго да оглушея.
– Със съпруга ви – поета Дамян Дамянов, вървите рамо до рамо 35 г. Общата ви любов - поезията, ли ви събра?
– Звучи романтично, но отговорът е не. Благодарение на поезията се познаваме. Все повече вярвам, че така ни е било писано. А в шумерските и акадските епоси прочетох поуката: “Съдбата е упорито куче, по стъпките следва човека.”
След много години семеен живот разбрах нещо ужасно, което са преживели Дамян и родителите му. Отишли са при майката на голямата му любов, за да я поискат за съпруга на Дамян. Като чула за какво са дошли, майката се сопнала: “Къде си тръгнал да се жениш, бе! Не се ли виждаш на какво приличаш?!”.
Като чух този разказ, разбрах защо предложението му за брак звучеше така:
“Наде, ти си много добро
момиче, защо не се
омъжиш за мене?”
Отговорих слисана от тези думи: “Дамяне, ти си луд!” След седем месеца лудите станахме двама. Разказвала съм ги тези неща. Ще кажа в заключение – запозна ни поезията, но ни събра разочарованието ни от обществото. Моля да ме извините за това самопризнание. Нашият брак шокира обществото. Вследствие на неговия шок първите години на нашия брак се превърнаха в шок и ужас за мене. Трябваше да чуя такива неща за себе си, че и в тоя момент си припомням стиха на Димчо Дебелянов: “И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомня”. Но си го припомням с усмивка. А в моята книга-равносметка споменът за онзи шок и ужас звучи така:
* * *
Ти – “Искам, но не мога!”,
аз – “Мога, но не искам!”,
не знаехме, за Бога,
че ще осъмнем близки,
че и брашно ще мелим,
напук на обществото,
че и със своя челяд
ще продължим живота!
– Кое е разковничето за толкова дълго съжителство?
– Отговорът е смирението, в което лека-полека се превръща търпението. Ако вярваме на философ от зората на Просвещението, движещите сили на човечеството са омразата и борбата за надмощие.
Напоследък много се говори за домашното насилие. Според мен то представлява компенсаторна агресия на по-безпомощния партньор в една двойка. Може и да греша. Харесвам древната сентенция, че където има думи, няма сговор. Много харесвам и тази древна сентенция: “Думите са следите от стъпките на мисълта”. Харесвам и мисълта на един от големите западноевропейски писатели: “Творчеството отразява онзи, който го възприема, а не този, който го създава”.
Сърцето няма собствен ход,
но въпреки това съм жива.
Живея подарен живот!
И, благодарна и щастлива,
аз глезя мойте сетива
с каквото и когато мога,
преди без тях да се явя
пред Бога.
Тоест човеците сме осъдени на неразбирателство. Поне единият партньор в двойката трябва да се опита да разбере другия и да го приеме такъв, какъвто е.
Успях да го направя – още едно доказателство, че без Надка-инатка нямаше да се справя с отговорността да бъда Надежда за Дамян Дамянов. Той не можеше да повярва, но аз нямах вина за недоверието му. По-късно разбрах защо не е вярвал. Когато прочетох Шопенхауер, разбрах, че човек съди за другия по себе си.
Много жени, чели стихотворението, в което Дамян се обръща към мене с: “О, земна Богородице, която...”, ми казват: “Ех, г-жо Захариева, вярно е, че г-н Дамянов е бил болен, но пък как ви е обичал...”.
– Вие критикувахте ли писането му, както и той вашето?
– Голяма част от “шока и ужаса” на първите години на брака ни бяха
клюките, че Дамян ми бил
писал стихотворенията
Случвало се е да се посъветваме един друг да сменим някоя дума с неин синоним, но в писането спазвахме принципа “Спасявай се поединично!”. Случваше се, ако долови тъга в някое мое стихотворение, Дамян да каже, че ако не съм била негова съпруга, нямало да тъгувам... За да не му създавам чувство за вина, престанах да му показвам какво съм написала.
– Има ли последствия от това да обичаш известен поет?
– Има. Трябва да му дадеш пълна свобода. Ваши колежки са ме питали: “Вярно ли е, че г-н Дамянов ви е изневерявал?” Отговарях: “Да, вярно е” “Не ви ли беше неприятно?” “Неприятно ми беше, но не ми личеше.” Една ревнива съпруга в една литература е достатъчна! Понякога си мисля, че може да е искал да му вдигам скандали за изневерите. Но това не влиза в представите ми за достойнство.
Живях нащрек – внимавах за всяка дума, за всеки поглед, за всеки жест, за всяка постъпка! Случвало се е в началото на брака ми да си помисля, че съм направила голяма глупост. Отдавна съм сигурна, че съм направила най-голямата, макар и неосъзнавана тогава от мене, мъдрост.
– По какво си приличаха и по какво се различаваха поетът Дамян Дамянов и човекът Дамян Дамянов? Еднакви ли бяха възгледите им за света?
– За Дамян съм сигурна, че се различаваха. Не във възгледите им за света! Човекът с комплексите често казваше, че не бил никакъв поет... Чудеше се защо колегите му завиждат, след като той не може да направи извън къщи една крачка сам. Цитирах му Еклесиаст: “Всяка сполука в работите предизвиква завист между човеците”. Според мен истинският поет е като плодното дърво – ражда плодове, с които да храни душите на читателите, но неговата остава гладна.
Ще ви разкажа една случка, свързана с най-често качваното в интернет негово стихотворение – “Към себе си” (Когато си на дъното на пъкъла...). Изпада той в една от своите дупки, целият свят, начело с мене, му е крив. И аз му казвам кротичко: “Дамяне, има една рецепта за излизане от това състояние.” Той застава нащрек: “Каква!” “Ами – подхващам невинно, – когато си на дъното на пъкъла...” “Ще ме накараш да си намразя стихотворенията! С мойте камъни по мойта глава!”
– Вие самата различавате ли се от поетесата Надежда Захариева?
– Смея да кажа – не, не се различавам. Много внимавам делата ми да не се разминават с думите ми. Бих се презирала, ако това се случи. Имало е моменти, в които съм се чувствала като Гюро Михайлов, но съм удържала на дадената дума.
– За какво ви е най-трудно да пишете?
– Трудно ми е било да премълча някоя моя истина, с която бих наранила нечия душа. Мога да бъда обект на чуждата злоба, но не мога да бъда субект. По-точно – мога, но не искам!
– Бяхте зам.-министър на културата. Защо се отказахте от политиката и съжалявате ли?
– Не съжалявам за нищо. Смея да кажа, че се справих много добре със задълженията си. Началникът на политическия кабинет на министър Стефан Данаилов ми направи голям комплимент. Когато разбрал, че съм предложена за зам.-министър, той се колебаел дали да приеме – опасявал се, че като съм поетеса, ще си “клатя краката”. А пък аз съм излязла “таран”. Така беше – не ме е срам да го кажа. Някои колеги ме наричаха “Майка Тереза на българските читалища”. Случавало се е на срещи с читатели да бъда запитана от работещите в читалищата защо не им стана отново зам.-министър. “Защото остарях!” – казвам.
Отдръпнах се от политиката,
защото разбрах, че не мога да мисля партийно
А партийното мислене е задължително.
Сега чета лекциите на Мишел Фуко. Ще цитирам по памет мисъл, която срещнах в тях: Свободата е смелостта да казваш своята истина. Но когато нечия лична истина се различава от истината на групата, към която той принадежи, става опасно.
– Следите ли какво се случва в момента на политическата сцена у нас, а и не само?
– Следя с интерес какво се случва на политическата сцена. Не съм във възторг. Често си спомням финала на книгата “Царството на славяните” от Мавро Орбини. Пише там, че докато българите са били единни, са могли да победят всичките си врагове, взети заедно. И пише още, че България пропада заради раздора на нейните царе. Голям почитател съм и на Стоян Михайловски. Често се замислям над неговия труд “Как западат и се провалят държавите”, завършен от него през 1924 г. Според Стоян Михайловски нашият народ е робувал не само 500, а 1000 години. Първо – на дивите си боляри, после – на Византия, и след това – на Османската империя.
Търновската конституция е била прекалено демократична за несвикналия на демократични порядки народ. Затова свободата е била разбрана като слободия, държавната собственост като нещо, което може да се краде безнаказано, а политиката - като поминък. Много негови разсъждения ме впечатляват. Например това, че има неопетнени политици, но няма неопитними. Ако един политик иска да остане неопетнен, казва Стоян Михайловски, трябва да се откаже от властта, да тръгне между хората и да се постарае да издигне нивото на тяхната политическа култура.
– Писали сте текстове на немалко песни. Сред тях са “Може би” на група “Сигнал”, “Сълзата” на Лили Иванова и “Луда по тебе” на Камелия. За скандала с нея казвате, че е минал покрай ушите ви. Има ли други ваши текстове на поп-фолк парчета?
– Авторка съм на тези песни. И не само на тях. Нямам основание да се срамувам, че във времето, в което Дамян написа: “Все мечтах да остана бедняк, поне тая мечта ми се сбъдна”, в което помолих негов съпартиец на висок чин за някаква работа и бях попитана: “Вас за какво ви бива?”, се наложи
да продавам книги на площада
срещу хотел “Плиска” и да пиша
текстове за попфолк песни
Не знам дали пред очите ви е минавала истината: “Чух – узнах; видях – повярвах, преживях – разбрах.” Чули сте и сте узнали, че преди двадесет и пет години съм писала текстове и за попфолка. Може би, ако не бях прочела всичко това, което бях прочела, щях да предпочета да умрем с Дамян от глад, вместо да се нагърбя с осигуряването на насъщния хляб за семейството. Впрочем леля Ванга ме беше подготвила, че не ме очаква нищо хубаво. На 8 септември 1989 г. Дамян помоли да отидем при нея, за да я попита дали ще напише романа, който от дълго време пишеше и не можеше да довърши. Аз отидох до нея, за да ѝ кажа, че сме там. Тя попита какво иска да знае Дамян. Казах ѝ: Иска да знае дали ще си напише романа. Тя поклати глава: “Нема да го напише. Он е много болен... Но не му казвай. Нека да се залъгва!” Помълча, поклати глава и добави: “Тежко ти и горко ти на тебе...” Чудех се какво ще да е това “тежко ти и горко ти”. Скоро разбрах. И този период роди стихове. (Виж в карето.)
Смили се съдбата над “добичето”, в което се бях преквалифицирала. Познат композитор ме помоли да напиша текстове за една девойка, която впрочем отдавна се отказа да се занимава с пеене. Приех – това нещо не изискваше мъкнене на непосилни товари. Беше свързано с издояване на мозъка, защото стихотворението се пише само̀, но текст по готова музика изисква усилие. Изисква да знаеш какво е това нещо – прозодия, и по възможност, да го избягваш. Написах три любовни балади. Колежките я попитали кой ѝ ги бил написал. И станах обект на много плюнки и на малко пари. Но стигаха за най-необходимото. И най-важното - спасих се от кошмарните сънища, които сънувах всяка нощ, докато продавах книги – че на Дамян му се пишка, а мене ме няма вкъщи! И разбира се, с горчивина написах:
* * *
Думите – мойта единствена стока –
И нежна, и зла, и добра, и жестока...
Родени от нуждата, дето в мен грачи,
Скроени по мярката на купувача:
неумни и умни,
нешумни и шумни,
бляскави, грапави,
ласкави, всякакви –
извиват тела като стиптийзьорки
пред чуждите погледи, злобни и зорки!
...А аз им тактувам с въздишка неблага:
“Така се налага, така се налага.”
CV: Надежда Захариева е родена е на 3 ноември 1944 г. в Радово, но израства в Сандански. Завършва френска филология в София. Има издадени 17 стихосбирки, а книгата ѝ изповед в две части “Смет за сливи” също се радва на голям читателски интерес. През 2015 г. получава голямата награда “Христо Г. Данов” на Министерството на културата за цялостен принос към националната ни книжовност и литература. Зам.-министър на културата е от квотата на ДПС в правителството на Сергей Станишев.
Неин съпруг е големият поет Дамян Дамянов, днес вече покойник, с когото имат двама синове - Петър и Явор, и една дъщеря - Райна.
Още едно от стихотворенията на Надежда Захариева:
***
Аз не живея, аз търча,
подгонена като добиче.
На раменете ми стърчат
онези, дето най-обичам!
Опитвам се от този ад
да ги спася, да ги опазя
и да ги спусна в по-друг свят –
с по-малко злоба и омраза.
Къде го? Има ли го? Там
друг стигал ли е преди мене?
Не знам. Не знам. Не знам.
Не знам!
Знам само, че съм уморена.
Но ще търча, търча, търча,
додето изхвърча.
