Вместо да измислят “санитарни кордони” и други дамски прашки, по-добре да вземат пример от другите държави
Три-четири години след като се втурнаха в политиката на крилете на борбата с корупцията, сега ПП и ДБ са в дълбок батак и няма как да се измъкнат.
Те заложиха на най-принципния електорат, който не прощава компромисите. Но българският парламент е така фрагментиран, че без компромисна сделка няма живот. Това, което техният принципен електорат очаква от тях, изисква минимум 121 депутати, а на следващите избори те едва ли ще имат и 40. Затова сега така се гърчат и оригиналничат.
Но аз не искам да ги критикувам, а да помогна. Има начин да излязат от капана на своите принципи хем морално непокътнати, хем с нова кауза на челото. Направят ли го – на следващите избори ще тържествуват.
Да си зададем един прост въпрос - възможна ли е борбата с корупцията в този, следващия и по-следващия парламент? Не е ли все едно да чакаш писмо от умрял човек?
Добре, а защо да не опитаме нещо друго? Ето, на север от нас е Румъния. Преди десетина години тя постигна огромни успехи в борбата с корупцията, благодарение на които сега Лаура Кьовеши е световен герой и главен прокурор на ЕС. Даже често ни посещава, за да дава акъл на тези, които нямат нужда от такъв.
Преди около 15-20 години Кьовеши се отличи в румънската Национална дирекция за борба с корупцията, издигнаха я и през 2013 г. стана шеф на тази правосъдна институция. Още през 2014 г. под нейното ръководство агенцията постигна сензационен успех. Бяха повдигнати обвинения срещу десетки корумпирани кметове, 5-има депутати, 2-ма бивши министри и дори един бивш министър-председател от лявата партия. Много от тях попаднаха зад решетките.
По-късно надделяха други партии и през 2018 г. тя бе уволнена, но прогресивната общественост остана на нейна страна. Защо обаче не я уволниха по-рано, а я търпяха толкова дълго? И защо изобщо я назначиха? Причината е, че през 2008 г. румънският парламент бе радикално обновен и решен на дълбоки реформи. А това стана възможно, защото тогава Румъния се отказа от партийнолистовата избирателна система и въведе т. нар. униноминален вот.
При този вот не се гласува за листи. Избирателните райони са едномандатни, гласува се за конкретни личности. Дотук системата е чисто мажоритарна. Печелят обаче само тези кандидати, които са взели над 50 на сто от вота в своя район. Останалите мандати се разпределят между другите кандидати така, че накрая хем партиите да имат пропорционални на своя вот дялове, хем да се отчита личният резултат. Така ужким системата е пак пропорционална, но отговорността вече е персонална.
Така политическият елит на Румъния се освежи с нови и неопетнени лица, а останалите се сетиха кой е суверенът. И започна епохата на прочистването и на борците срещу корупцията като Кьовеши.
Ама нашият парламент не иска такава реформа? То и румънският не искаше, но му се наложи, защото влезе във война с президента Траян Бъсеску. Той се оказа прекалено прозападен за вкуса на левите партии и в един момент те го отстраниха с голямо парламентарно мнозинство. Той обаче се върна на поста след референдум и веднага инициира нов референдум за смяна на начина, по който се избират депутатите.
Мнозинството гласува за мажоритарна система в 2 тура, точно както и у нас на референдума през 2016 г., но активността не бе достатъчна и волята на народа не мина.
За разлика от българския парламент румънският все пак имаше страх от избирателя, тъй като изборите чукаха на вратата. Затова той прие компромисно описаната по-горе униноминална система. Тя радикално промени атмосферата, но тъй като породи големи сложности при разпределението на мандатите, през 2014 г. се прие обикновена мажоритарна система в един тур, както във Великобритания, САЩ и други челници на демокрацията.
Така се отвори един 8-годишен прозорец, в който депутатите бяха честни.
В тези 8 години Румъния дръпна напред и се откъсна от България като точка на хоризонта. Уви, следващият парламент върна левите, те върнаха партийнолистовата система и отчуждението на елита от избирателя се върна. Резултата го виждаме днес – на първи тур за президент победи пълен аутсайдер, който просто се настани в отворената от отчуждението празнина.
Корупцията не е нещо, което може ей така да се изчегърта. Тя има дълбоки корени в нормалните човешки отношения. Такова прочистване няма как да стане, ако самите избиратели не получат правото да налагат своята воля, да диктуват своите условия на властта.
Естествено, че при партийнолистовата избирателна система това не е възможно. Затова и опитът на другите народи показва, че успехите в борбата с корупцията идват едва след отказ от партийните листи.
Да вземем Италия. Онзиден си играх да пресметна, че от 1946 до 1994 г. в нея е имало 43 смени на правителствата, средно по година и месец живот на кабинет. Естествено, че в този хаос корупцията и клиентелизмът взеха тотално надмощие. Тогава се роди и лафът, че другите държави си имат мафия, а в Италия мафията си има държава.
Без да навлизам в безкрайните подробности, но победата на Италия над мафията дойде чак след като от 1991 г. нататък народът се вдигна и предизвика серия референдуми за промяна на избирателната система. Всеки път избирателят гласуваше твърдо за мажоритарен вот, а елитът се дърпаше. И така след много мъки през 1994 г. най-сетне се стигна до смесена система, в която 75 на сто от депутатите се избираха мажоритарно в едномандатни райони, а само 25 на сто – с избирателни листи, колкото да се гарантират задниците на партийните елити.
И тогава започна най-успешният и най-честният период може би в цялата история на Италия, която през останалото време е непоправимо клиентелистка държава. Уви, 12 години по-късно Силвио Берлускони нагло върна партийните листи и от този момент Италия пак затъна в хронична политическа криза.
Това са христоматийни примери, мога да дам още много. Винаги и навсякъде народът иска да няма корупция. Освен това винаги и навсякъде народът иска мажоритарен вот. И винаги елитите се дърпат, а политолозите им помагат – все пак народът не плаща хонорари.
И въпреки че всички медии и всички умни глави неспирно убеждават народа колко глупав и наивен е този негов стремеж, той си остава жив и винаги печели референдумите.
Та мисълта ми е, че ако ПП-ДБ наистина искат да се борят с корупцията, това е пътят. Ако просто искат парче от властта – рано или късно пак ще седнат в скута. Би трябвало отдавна да са разбрали, че в тази игра не могат да надхитрят нито Борисов, нито Пеевски.
