20 години след страшното земетресение 100 души говорят за първи път за случилото се пред National Geographic
Да преживееш цунами и дори да разкажеш за него, оставайки в историята като човек, оцелял в едно от най-смъртоносните природни бедствия. Над това се съсредоточава документалната продукция на Nаtional Geographic - "Цунами: Надпревара с времето" (Tsunami: Race against time ). Двадесет години по-късно пред "24 часа" за преживения ужас от първо лице разказа Рейчъл Хиърсън, която тогава е на ваканция на остров Суматра в Индонезия заедно със съпруга си.
В продължение на 3 години продуцентите Таня Уинстън и Дани Хоран работят по минисериала, който разказва за цунамито, което предизвиква третото най-силно земетресение в света, засегнало 14 страни около Индийския океан и взело повече от 225 хиляди жертви. Двамата интервюират повече от 100 души, някои от които говорят пред камера за първи път за случилото се. Историята на "Цунами: Надпревара с времето" е представена в 4 епизода - "Вълната", "Тайланд", "Извънредни новини" и "Спасение", включващи редица непоказвани кадри досега.
Премиерата на поредицата "Цунами: Надпревара с времето" е на 28 и 29 ноември от 22 и 23 ч по National Geographic.
- Г-жо Хиърсън, какво си спомняте от това ужасяващо събитие и как успяхте да се спасите?
- Спомням си случилото се съвсем ясно. Усетихме земетресението сутринта, докато бяхме все още в леглото. Стаята започна да се клати. Не осъзнахме веднага, че това е земетресение. Просто си лежахме и се чудехме какво се случва. Два часа по-късно цунамито ни удари с пълна сила. Бяхме напът да излезем от хотела и да посетим местност с една от красивите панорамни гледки на острова. Тръгнахме да се разхождаме и наближихме пазара, където бяха всички магазини. От палмите не видяхме прииждащата вода. Изведнъж хората започнаха да тичат като луди. Едната тълпа идваше откъм кея, а другата - от плажа, когато забелязах, че към нас се насочва голяма вълна. Отначало си помислих, че това е просто “нетипична вълна”, но после осъзнах, че е огромна. Бях до една ограда, която се намираше на малко по-високо хълмче. Само
за секунди водата вече беше
стигнала до врата ми
Спомням си как една жена се опита да се задържи на сергията си. Беше като домино. Водата просто разруши всичко, беше навсякъде. Хванах се за едно дърво и започнах да викам за помощ. Водата ме запрати към него, а горнището на банския ми костюм се скъса. Следващото, което си спомням, е как се нося по водата, опитвайки се да остана на повърхността, а към мен са се насочили две разрушени сгради. Не приличаха на бунгала, защото силата на водата ги беше запратила на другия край на острова. Заради сградите се оказах под водата. Усещах нещо много тежко над главата си, все едно имах бетон. Опитах се да го помръдна, но не успях. Беше твърде тежко. Не можех да дишам, затова задържах дъха си максимално дълго. През цялото време си мислех дали това е краят, дали ще умра. “Не мога да дишам, как ще разбере за случилото се семейството ми, кой ще му каже. А на Сиси (съпруга на Рейчъл - б.а.)? Какво се случва с теб, когато умреш? Дали всичко става просто черно и спираш ли да мислиш за всички тези неща” - тези въпроси минаваха през главата ми. Изведнъж, като по чудо, успях да си поема дъх. Изплувах и се озовах в морето. Около мен имаше отломки. Носеше се миризма на бензин и беше много тихо. До мен стоеше друга жена, която викаше за помощ.
Малка рибарска лодка ни хвърли въже, по което се покатерихме и влязохме в нея. Тя ни отведе до друга, по-голяма лодка, до която цунамито не беше стигнало. Всъщност бяха няколко лодки на около 5 км от плажа. Останах там около 3 часа, бях в шок, насинена и нарязана. Единственото, което повтарях, беше, че трябва да ме върнат на острова, за да намеря съпруга си. Отвърнаха ми, че е прекалено опасно и не могат, но ще намерим друг начин да го открием. В крайна сметка се съгласиха. Извикаха друга, по-малка лодка, която ме заведе обратно на острова. Той беше опустошен.
Изглеждаше така,
все едно е паднала бомба
Много от сградите вече ги нямаше. Кеят обаче не беше разрушен. Бях останала без обувки. Тръгнах по кея, опитвах се да открия пътя към хотела ни. Това беше единственото място, за което се сетих, че може да открия Сиси. Не смятах, че е оцелял, той не е добър плувец. След известно време, докато вървях към хотела, го видях. Даваше инструкции на останалите. Потупах го по рамото и той се обърна, каза ми: “Мислех, че съм те изгубил”. По-късно ми каза повече да не се отделям от него. Останалото е историята за спасителната операция, която е показана и в минисериала. Това е най-силният ми спомен от тази трагедия.
- Имаше ли предвестници за земетресението и цунамито и смятате ли, че органите на реда са можели да направят нещо, за да го предотвратят, или поне щетите да не бъдат толкови големи?
- Това е интересен въпрос, защото в наши дни на повечето места по света има предупредителни сигнали. Ако има опасност от земетресение, те ще ви предупредят, а по онова време никой нямаше смартфони. Тогава всички бяхме с малки телефони Nokia. Ако това се случи днес, най-вероятно ще получим известие да се качим някъде по-нависоко.
Между земетресението и цунамито имаше два часа разлика. За това време много животи можеха да бъдат спасени. Ако хората знаеха какво предстои, щяха да се качат някъде нависоко. До този момент нямах представа какво е цунами. Мислех си, че това е някаква нереална, нетипична вълна. Светът, в който живеем сега, е много по-различен и нещата биха се случили по друг начин. Тогава хората нямаха представа, не подозираха какво ще се случи и колко опустошително ще бъде то.
- Десет години по-късно страх ли ви е от водата?
- Хубав въпрос. Винаги съм обичала морето. Отне ми доста време да се примиря с това, което се случи. Може би звукът на вълните ми повлия най-много. А и аз съм водолаз, знам какво е да си под вода. Дълго време нямах доверие на водата, но все пак отидохме на друга почивка. Няколко месеца след цунамито нарочно отидохме в Гоа, Индия, за да бъдем близо до океана. Но самият му звук ми се стори доста страшен. Вече съм наясно със силата на водата, всъщност на природата. Понякога, ако се появи по-голяма вълна, докато плувам и съм по-надълбоко в морето или океана или пък се гмуркам, ставам по-неспокойна. Чудя се дали ще се справя, дали ще мога пак да дишам. Така че донякъде този страх и мисли останаха с мен. Бях решена да "сключа мир" с океана след цунамито. Но може би много хора биха били ужасени от водата, ако имаха подобен опит.
