- Да обясня на дъщеря ни Хриси, че я няма, беше най-трудното нещо в живота ми. Бебето ни спи с нейна блуза, за да усеща миризмата, разказва Мартин Венев - съпругът на Биляна, която се самоуби в следродилна депресия
- Изпадна в депресия в последния месец, тревожеше се, че не се справя с децата, после - че всичко е хаос. Оглеждаше дома ни и твърдеше, че сме хаотични хора
- Първо звучеше като израз, а не намерение - "Ох, омръзна ми, иде ми да се самоубия". Уплаших се, когато чух: "Трябва да се самоубия и да отърва децата от мъките"
- Денят преди да изчезне, беше невероятен, закуси хубаво, наспа се, излезе на разходка, а в 3,30 ч през нощта ме събуди, за да ми каже, че нещата са много зле
- Посетихме психиатър, тя отказа по-тежки хапчета, защото ще спре кърмата, прие само на билкова основа
- Един от полицаите й казал: "Щом искаш да се самоубиеш, ето ти пистолета", но било тест дали е склонна да действа. Тя не реагирала
Фатален скок и летален край. Преди него 31-годишната Биляна Петрова стои на покрива на 7-етажна сграда на столичната улица "Пиротска" 12. Минути по-рано е избягала от Центъра за психично здраве "Проф. Н. Шипковенски". В него близките искат да я настанят, тя е с тях доброволно, осъзнала, че има нужда от помощ. Жената обаче получава криза и хуква в неизвестна посока.
Преди точно 15 дни съдбата на Биляна развълнува цяла България и накара хиляди да се молят за нея. Очакванията им за щастлива развръзка бяха попарени от страшната новина за смъртта . И логично изникнаха десетките въпроси - мислила ли е за двете си деца и съпруга си Мартин, преди да се хвърли? Планирала ли го е, или е действала импулсивно?
Вече две седмици мъжът на Биляна запазва мълчание. Единствено пред "24 часа" Мартин Венев се съгласи да разкаже до най-малката подробност за отношенията му с нея, битката със следродилната депресия, както и за пътя днес, който продължава да върви заради децата им...
- Мартин, как се запознахте с Биляна?
- Запознахме се през 2016 г. Бяхме заедно във вайбър група, в която си изпращахме пожелания за Нова година. Познавах всички там освен нея. Като видях снимката й, реших да й пиша. Беше странно, защото непрекъснато си спираше интернета. После разбрах, че така се концентрира върху изпитите си, тъй като беше студентка. Първоначално кореспонденцията ни течеше бавно. Като се видяхме, усетих, че е моята сродна душа. Пожелавам на всеки да изпита това чувство. Впоследствие открихме сходни навици - не пием, не пушим, спортуваме, четем книги. Пламна огромна любов. При нас тя беше не само в началото, но и в годините след това. Биби беше с прекрасно чувство за хумор, много интелигентна. Качества, които всеки мъж би искал в жената до себе си. Заживяхме заедно почти веднага. Преди това тя беше в Студентски град на общежитие, защото е родом от Перник. Аз съм от София. В началото живеехме на първия етаж на родната ми къща. Втория, на който живеем в момента, го оправихме по-късно.
- Кога решихте да имате дете?
- 4 години след като се събрахме. И двете деца бяха планирани. За първото ни детенце тя се колебаеше дали е време и дали сме готови. Но аз казвах, че я обичам и че в нея виждам майката на моите деца. Тя също искаше, но държеше да си имаме собствен дом, а не да сме при майка ми. Биби беше много самостоятелна. Искаше да чисти, да готви, да поддържа къщата без чужда помощ. Затова преди да се роди Хриси си ремонтирахме втория етаж. Но тя реши, че иска категорично детенце, в момента, в който моят кръстник Ангел каза колко прекрасно е това. Него го послуша, защото той е най-близкият ни човек.
- След появата на първото дете имаше ли проблеми?
- След първото ни детенце, което се казва Хриси, всичко беше окей. При всяка жена е нормално след тези промени с тялото да има притеснения. Тревогите бяха в граници. Още в началото с нея дори си говорихме, че няма да имаме само едно детенце, а повече. До последно си обещавахме, че може и трички да бъдат. Биби беше най-грижовната майка на света. Стриктна във всяко отношение. Имахме план и стъпки в отглеждането на Хриси. Всяка вечер - първо баня, после масаж на малката, след това чистим нослето и четем книжки. Всичко беше по конец. Биби беше такъв перфекционист, че освен сушилнята, която дезинфекцираше, държеше да изглади всяка детска дрешка допълнително. Бях изумен от нея. Питах се с какво съм заслужил такава жена. В крайна сметка реши, че децата ни трябва да имат поне 3 години разлика. Четеше много книги за майчинството, както и статии в интернет, консултираше се с хора. Стигна до извода, че толкова време е нужно, за да се възстанови организмът на жената - поне 2-3 години. Когато минаха тези три години, тя още се колебаеше. Беше се върнала и на работа като счетоводителка в международна фирма, позиционирана в България. Чакаше повишение и ми каза: "Ако разберат, че съм бременна, може и да не ми го дадат". Просто беше стриктна. Затова и отлагаше. Накрая забременя с второто ни момиченце. Кръстихме го Белослава. И двете деца ги роди естествено. Беше много щастлива.
- Кога изпадна в следродилната депресия?
- В началото всичко беше добре. Изпадна в депресия в последния месец. Тогава започна да се тревожи дали се справя като майка. Повтаряше, че трябва да направим режим на детето. Още преди Белослава да се роди, аз й казах: "Поемам на 90% грижите за Хриси - ще си я къпя, храня, ще я водя на детска градина, ако е болничка, ще я вземам с мен дори на работа". Исках Биби да се съсредоточи върху бебето, без да се натоварва излишно. Двамата се тревожехме Хриси да не започне да ревнува, затова все пак гледахме да обръщаме внимание. Предупреждаваха ни да внимаваме, но ние се справихме блестящо. Госпожата в детската каза: "Не знам какво сте направили, но Хриси не ревнува от бебето изобщо, даже се хвали, че има сестричка". Гушка си я. Сутринта сложих Бела на леглото, а Хриси дойде да й каже: "Здрасти, Беличка". Носи й водичка и играчки, ако плаче.
- Какво споделяше Биляна пред Вас, след като изпадна в следродилната депресия?
- Тя се разви в много кратък период. Тревожеше се, че не се справя с децата и че е трудно чистенето. Купихме робот, но тя държеше да чисти сама. Искаше да контролира всичко. Дори не даваше много децата на бабите, защото не искаше да изпуска нито един техен момент. Държеше всичко да минава през нея - да не пропусне някоя думичка, която Хриси казва. Повтарях й, че трябва да има баланс. Никой никога не е поставял под съмнение майчинските й способности. Чудехме се всички как може да се съмнява в себе си, след като изгледа първото дете перфектно. Хриси я кърми до 2 г. и 2 месеца. Кърмеше и Бела до последно. Никога не сме стигали до адаптираните млека. Всичко беше със специален режим. Моята майка веднъж ми каза: "Биби е родена да бъде майка, родена е за деца". Когато Хриси порасна, тя доста си я глезеше. Аз затова й обясних, че възпитанието ще го поема, защото толкова обичаше децата, че малко им позволяваше да я манипулират. Трябва поне единият от нас да бъде по-строг. Но нея я тревожеше как ще направи режим на бебето - кога точно да го храни, да заспива и т.н. Забелязах нещо, което аз отчетох като нейна грешка - непрекъснато четеше в интернет за режимите на детето. Обясняваше как пишело, че трябва да се храни на 3 часа, пък педиатърката й казала на 3 часа и половина. Четеше стари и нови книги за гледането на детето. Дори забелязах веднъж, че докато кърми Бела, чете статии на телефона за това. Казах й да спре, но не съм се бъркал, защото тя е майката и знаеше най-добре какво прави. Справяше се страхотно, нямах забележки. Последните ни разговори бяха следните - "Ей, населението е 9 млрд. и всеки един е отгледан по различен начин. Няма универсален начин, ти си майка и имаш интуиция".
- Нещо промени ли в ежедневните си навици? Как Вие помагахте, когато Ви сподели за проблема?
- Тя искаше да готви всичко, а не да ядем готова храна. В един момент каза: "Много ми идва, не мога повече да готвя". Аз отвърнах: "Никой не те кара да готвиш, веднага поръчваме". Аз започнах да поръчвам, за да не се притеснява. За останалите неща като супи правех заготовките, защото тя не спря напълно с готвенето. Все пак имаше нужда и от повече храна, защото кърмеше. За чистенето също отмятах повечето неща. Следващият етап от следродилната депресия бяха мислите, че всичко е хаос. Оглеждаше се в дома ни и се тревожеше, че е разхвърляно. Твърдеше, че сме много хаотични хора. Успокоявах я, че е нормално. Имаме малки деца, едното е бебе. Искаше да е винаги подредено. Казах й да не пипа чиниите, защото аз ще ги мия. Тревожността обаче се усилваше. Започнахме да звъним да педиатърката и на други приятелки, които имат деца, за съвет. Всички казваха да се успокои - не е нужно под точен час да яде детето. Биби обаче се съмняваше в думите им. Все пак имаше момент, в който беше спокойна - на едно листче направихме режим кога да яде Бела. Отбелязваше си всичко за децата в тефтер. Това пак не помогна, отново я обзеха съмнения. В този момент категорично осъзнахме, че има следродилна депресия.
- Кога се появиха самоубийствените мисли?
- Първо звучеше като израз, а не намерение. Казваше: "Ох, омръзна ми, иде ми да се самоубия, толкова ми е объркано". Тогава обаче дори тонът не беше сериозен. Всичко ескалира в последните дни.
- Какво имате предвид под "ескалира"?
- Първата голяма криза беше в събота (три дни преди самоубийството - бел. ред.). Тогава видях как в един момент тя сякаш "заби". Тръгва да прави нещо, но спира и казва: "Абе искам да направя... обаче какво трябва да направя, къде да отида". Аз й казвам: "Спокойно, сега трябва да накърмиш бебчето". Изглеждаше дезориентирана. Вечерта също не спа, дори не се беше хранила. Приготвях й храната, за да не спира да яде, но тя нямаше желание. В този момент реших, че е време да се допитаме до специалист. Тя също го осъзна. Повтаряше, че са зле нещата и трябва да отидем на психиатър. Моята приятелка Виктория, на която съм кръстник, ми препоръча човек. Запазихме час за понеделник (ден преди самоубийството) в 12 ч. Аз обаче се притесних, защото видях, че не се чувства добре. Лекарят беше дежурен и в неделя, затова промених часа. Отидохме при него, бебето беше с нас. Разговорът, който тя проведе с лекаря, беше доста адекватен. Сподели си всичко. Говореше адекватно и спокойно. Той я разпитваше. Докторът не постави категорична диагноза, но заключи, че тревожността е на по-висока степен. Препоръча хапчета. Като чу, че от тях ще спре кърмата, Биби се уплаши. Поиска по-леки. Затова той й даде да пробва месец-два с такива на билкова основа. Веднага след това излязохме, но тя отново не вярваше и на лекаря, защото според нея не й казал нищо по-различно. Но аз отвърнах: "Успокой се, той е професионалист". Прибрахме се и тя изпи две хапчета от билковите. Заспа спокойно, а следващият ден беше страхотен. Закуси хубаво, беше се наспала, излезе на разходка с бебето в парка, ходи до педиатърката. Помоли ме в понеделник да не ходя на работа и аз го направих, за да остана с нея. Нямаше никакви тревожни мисли. Биби сама се изненада от себе си колко добре се чувства. До вечерта всичко беше перфектно, но към 3,30 ч през нощта се събуди. Събуди и мен, за да ми каже, че нещата са много зле. Сякаш всичко се върна. Пак не знаеше накъде да тръгне. Тогава каза: "Аз трябва да се самоубия, не гледам добре децата". Седна и се сви на земята. "Перфектна си, искаш ли да изпиеш едно хапче", отвърнах аз, на което тя ме сряза: "Не, лекарят каза сутрин, обед и вечер". Все пак изпи хапче, но продължи да бъде тревожна. Уплаших се най-много, когато чух: "Трябва да се самоубия и да отърва децата от мъките". Потресох се. Разбрах, че това не е тя, защото е най-перфектната майка. В този момент кърмеше бебето. Звъннах на майка ми, за да се качи. Дойде и Вики. Казах на двете да стоят при нея и да й дадат от хапчетата, предписани ни от доктора. Трябваше да замина служебно след 2 часа.
- Къде пътувахте? Появиха се критики относно това, че не сте бил в деня, в който са я настанявали в Центъра за психично здраве "Проф. Н. Шипковенски"?
- Аз съм футболен съдия. Тогава трябваше да изтичам задължителен норматив, който е на 2-3 месеца, иначе после не можеш да се явиш на мачове. Затова й казах: "Тук си с тях, спокойно, отивам и се връщам бързо, само за половин ден, до Стара Загора". Когато тръгвах, беше добре. Отново беше себе си, съвземаше се. Беше някъде към 6,30 - 7 ч сутринта. Сякаш беше на епизоди, кризи. Майка ми разказваше за нейните трудности, как ме е гледала сама, защото баща ми умира след тежка болест, когато съм на 14 г. Докато пътувах, ми звънна Вики. Каза, че нещата ескалират и докторът трябва да изпише по-тежките хапчета, а рецептата да прати електронно. Обадих му се. След 5-6 минути той ми звъна, за да ми каже: "Съпругата ти ми се обади, няма да пишем никакви лекарства, каза ми, че е въпрос на живот и смърт". После Вики е звъннала на нашия приятел Стилиян, който да отиде при нея. Доколкото знам, близките ми в този момент са викнали линейка на тел. 112 с идеята да й дадат успокоително. Вместо това идват седем полицаи. Такава е процедурата. Говорили са с нея един час в двора. Била е по пижама. Пред тях е споделила за самоубийството. Един от полицаите дори й казал: "Щом искаш да се самоубиеш, ето ти пистолета". Това се оказало тест. Той не е бил зареден, но го правят с цел да видят дали е способна на действия. Не е реагирала в този момент. Полицаят е казал, че не е посегнала и засега това са само думи. Все пак са викнали линейка. Първо не е искала да се качи, после с моя приятел е склонила. Вики й е дала якето, но не нейното, а на майка ми. В бързината телефонът остава в нея, а в Биби само портмоне с документи. Щом е имала пари и документи, е можела да отседне някъде.
- Какво става, след като стигат в Центъра за психично здраве?
- Тя не е била агресивна. В линейката са я питали дали да й дадат успокоителни, но е отказала. В крайна сметка линейката я кара на случаен принцип в медицинското заведение, където има свободно място. В "Шипковенски" е имало. Приятелят ми Стилиян ми се обади, за да ми каже, че вече са там. Аз тръгвах към София. По телефона докторка от центъра ми препоръча да я оставим, защото често думите се превръщали в дела. Каза ми още, че имат само едно свободно място. Аз се съгласих. Тогава обаче нещата се объркват. Според законовата процедура, ако тя не се подпише, не може да остане. Прави се от гледна точка на злоупотреба, която може да бъде извършена с някого. При нас това беше пагубното. Тя се стряска. Седи с доктори около нея, може да е чувала и писъци от пациенти. В този момент моят приятел говори с едната докторка, тя с друга и изведнъж хуква. Биляна си беше атлетична и вероятно е тичала бързо. Аз не искам да обвинявам никого. Ние я закарахме в болницата и направихме всичко, което зависи от нас. Предполагам, че е имало по-добър начин да я задържат.
- Кой Ви съобщи новината за смъртта й?
- Властите. Отидох и на мястото. Когато я видях да лежи, мислех, че спи. Че се е изморила от бягането. Беше спокойна, все толкова красива. Якето й стоеше така, сякаш се е завила. Беше там. Моята любов, майката на децата ми просто спеше. Още не вярвам. Как за един ден нещо се случва с човешката психика? Искам да разбера. Да намеря отговори. Искам с моите приятели и семейство нещо да направя, за да помогна на други хора.
- Как продължавате оттук насетне - децата как са?
- Гледам да съм ангажиран, за да не мисля за това, а и да не ме виждат децата разстроен. Посъветвах се с психолог, който ми каза как да продължа напред и да не спирам с мачовете, защото, когато съм сред група от хора, така ще се чувствам по-добре заради подкрепата. Каза ми и как да обясня на Хриси, че майка й я няма. Това беше най-трудното нещо в живота ми. Тя знаеше, че Биби е в болница. Казах й, че лекарите - едни добри хора, са се грижили за нея, но не са успели, защото тялото й не е издържало. Случва се рядко, но при нас е станало. За да не я изплаша от докторите, й казах: "Баба също беше в болница, но се излекува". Бебчето ни Бела сега спи с блузка на Биби по съвет на психолога. Не е прана, защото ми казаха, че то трябва да усеща миризмата . Бела наистина е спокойна и не плаче. Забелязвам, че дори си я бута сама към нослето с ръчички. Всяка вечер с Хриси палим свещичка пред снимка на Биби и си говорим за нея. Последното, което искам да кажа, е едно голямо благодаря. Първо - на кръстника ми Ангел, който направи неща, които не се описват с думи. Благодаря на майка ми, Стилиан, Вики, моите роднини, приятели, колеги и на психолога. Изумен съм от хората, от българите. Благодаря дори на непознатите, които помогнаха, и на тези с негативните коментари. Телефонът ми не спираше да звъни. Благодаря на полицаите, които обикаляха със снимката на Биби. Благодаря на цялото съдийско съсловие, което направи кампания за дечицата. В един момент събраните парички сякаш ще са от майка им. Когато станат на 18 г., те ще разполагат с тях, както преценят за добре. И до днес хора продължават да ми помагат! Поклон пред тях и благодаря с цялото си сърце!
