- Най-голямата ми грешка - че опитах да избягам от проблемите с наркотици, а не да говоря с родителите ми, с нея и дядо ми Людмил Стайков
- Научих се да шия кърпи и хавлии, времето там ме накара да порасна
- Дните ми под домашен арест минават в четене на книги, помагам на баба и дядо
- Аз също имам планове и мечти, но не са грандиозни
Изминаха точно две години от смъртта на легендарната соцактриса Виолета Донева. Тя бе намерена мъртва със следи от насилие по трупа на 22 октомври 2022 г. Ден по-късно полицията задържа нейната внучка - 19-годишната Ивет Стайкова. Тогава никой недоумяваше защо момичето е посегнало на баба си с такава жестокост. По време на заседанията по делото стана ясно, че то е вземало наркотици, ходело е на психолог, бягало е от вкъщи, живяло е в различни квартири и е било в лоша компания. И в края на целия този мрачен път Ивет се озовава с нож пред един от малкото хора, които държат на нея, приемат я и не я съдят, както сама разказва.
Днес е под домашен арест при другите си баба и дядо. Тя се съгласи на интервю пред "24 часа", но с уговорката да няма въпроси относно фаталния ден, в който е арестувана, а по-късно и обвинена за смъртта на Виолета Донева.
- Ивет, отказваш да говориш за деня, в който нападна баба си Виолета Донева, а по-късно бе и обвинена за смъртта й. Пред съда обаче сама призна, че към онази дата си смесвала 5-6 вида наркотици. Как те караха да се чувстваш те?
- Аз мисля, че подобни преживявания не се описват с думи. Просто не е възможно, поне за мен. Който твърди обратното, ще излъже. Има един момент, в който наркотиците вече не са само за забавление. В началото при мен идеята беше такава, но се промени. Те се превръщат в нужда, без която не можеш. Всеки, посегнал към дрогата, попада в един омагьосан кръг, от който излизането е истинско изпитание. То се случва изключително трудно и с любов от родителите. Въпреки възрастта ми аз осъзнах, че човек може да се спаси от зависимостта към наркотиците и чрез поставяне на цели в живота. За хората на годините ми това означава да следват образованието си и да продължават да учат. От моята гледна точка - те трябва да се обърнат за помощ и съвети от други млади или пък по-възрастни, които са попаднали в състояние като тяхното. Примерът е много важен. Да видиш, че някой е успял да мине успешно през това, те мотивира да го направиш и самият ти. Важна и компанията, с която движиш.
- Имала ли си някакви липси или неприятни емоции в живота си, които те тласнаха към дрогата? Психолози тълкуваха, че може да си била насилвана под една или друга форма?
- Всеки е изпитвал травмиращи моменти през живота си. Абсолютно зад всеки млад човек, който прибягва към наркотиците, има нещо, което му се е случило и той се е почувствал по неприятен начин. Може дори да става въпрос за малка случка или не толкова значителна, но за него да е съществена. Никога не трябва да подценяваме проблемите на хората. За някой може да изглеждат малки, но за тях да са целият свят. Лично аз опитах да избягам от своите проблеми с наркотиците. Това беше най-голямата ми грешка. Сега ясно осъзнавам и признавам, че тогава е трябвало да търся решение чрез разговори с родителите ми, баба ми Виолета и дядо ми Людмил Стайков. Те са най-близките ми хора, а тогава не съм го осъзнавала. Държа на всеки един от тях безкрайно много. Трябвало е да им споделям повече за това как се чувствам и какво ме тревожи. Те щяха да ми кажат какво да направя и да ми дадат съвети.
- Каква беше връзката ти с Виолета Донева? Опиши ни я.
- Връзката ми с баба беше много силна. Тя ми помагаше и ме обичаше. Беше един от малкото хора, които държаха на мен истински и ме подкрепяха. Към нея винаги съм изпитвала уважение. Обичах я много. Споделях много неща, защото знаех, че тя ме разбира, приема, че не ме съди. Казвала ми го е неведнъж. Посочвала е, ако греша, но никога крайно и така че да ме накара да се чувствам зле. Мога да кажа, че връзката ми с нея беше специална. Не всяка внучка има такава с баба си. Ние бяхме привързани една към друга. Всички около нас го виждаха.
- Опитваше ли тя да те откъсне от наркотиците? Споделяше ли за проблема?
- Знаеше за проблема, но не е правила сериозни опити да ме спре. Въпреки това ме обичаше. Аз съм й помагала за голяма част от задълженията вкъщи, когато съм й ходила на гости. Двете обичахме да слушаме музика. Бяхме си много близки. Аз се отзовавах винаги, когато имаше нужда от някаква помощ. Когато ми се обаждаше да отида при нея, веднага го правех. Времето ни заедно летеше неусетно, защото се чувствах спокойна. Никога няма да я забравя.
- Ти прекара немалко време в сливенския затвор? Как минаваха дните ти там?
- Намирах някакво спокойствие и се откъсвах от тази среда, четейки книги и пишейки писма на близките си. Преоткрих нови хобита. Дори започнах да шия кърпи и хавлии. Това ме караше да се чувствам добре, сякаш беше моето бягство. За едно момиче на моите години, което попада там, е тежко. Често заспивах трудно с мисълта, че не мога да бъда до близките си. Исках промяна в ежедневието. Исках да се науча на елементарни отговорности. Просто исках да се променя към по-добро. Това мислех всеки ден. Ставах с мисълта днес да съм полезна на някого, да помогна, да науча нещо ново. Сега мога да правя неща, за които преди не съм подозирала. Времето, прекарано там, ме накара да порасна. Може да звучи странно, но основната ми цел наистина беше промяна към по-добро.
- Какво ти липсваше?
- Най-тежкото нещо в затвора беше това, че съм разделена от семейството си. Най-вече че съм разделена от мама, която винаги е била с мен и е правила невъзможното да се чувствам добре. Всеки ден мислех за нея. Родителите ми невинаги имаха възможност да идват и това беше наистина болезнено, защото ми липсваха безкрайно. Нищо материално не ми е липсвало толкова силно. Мога да живея без него, но не и без тях, защото те са моето семейство. Беше важно за мен, че те също се притесняваха и мислеха аз как съм. Питали са ме дали се чувствам добре, дали имам нужда от нещо, или пък дали нещо ме тревожи и притеснява на това място. Аз се разсейвах от мислите за тях и дома ми, за да не ми тежи прекалено много. В затвора също допуснах грешки, за които бях наказана, но в един момент си казах, че трябва да спазвам добро поведение. Осъзнах, че е важно да не влизам в караници с другите затворнички и да не посягам на служителите. Исках само едно нещо - час по-скоро да се прибера в София.
- Сега си под домашен арест при другите ти баба и дядо. Как минават дните ти вкъщи?
- Дните ми минават спокойно. Помагам на баба и дядо с домашните задължения. Когато имат нужда, се отзовавам, така че да ги улесня, доколкото е физически по силите ми. Не искам те да се натоварват излишно. Баба ме научи на много неща, докато съм при нея. Мога да готвя, да чистя. Имам и отговорности за дома ни, които ми е дала. Обичам също и да говоря с тях. Сядаме на масата и те ми разказват любопитни истории, аз им задавам въпроси, после обратното - аз им разказвам истории, те ме питат. Става като дискусия и понякога продължава с часове. Изключително приятно е. Привързвам се към тях още повече и с всеки изминал ден. Опитвам се също и да продължа да се развивам като човек, доколкото мога в момента. Под това имам предвид, че уча. Основното, което правя, е да чета книги вкъщи по най-различни теми. Също и статии в интернет.
- Какви книги четеш?
- Откакто съм под домашен арест, прочетох много книги. Не са само в един жанр. Най-различни са. Дори харесах и прочетох книги, които преди не са представлявали интерес за мен. Тоест не ми е хрумвало, че могат да предизвикат любопитството ми. Сега сякаш откривам неща в тях, които ме карат да порасна, дори да гледам с други очи на живота. Виждам го цветен и пъстър, както и че монетата винаги има две страни. Виждам и колко добри хора има около мен, като баба и дядо, които обичам много. Те са толкова спокойни хора. Усещам, че държат на мен и също ме обичат.
- В интернет се появиха статии, които цитират твои публикации в инстаграм профила ти. В тях пише: "Не дължа нищо", но и "Радостта е най-безпогрешният знак за Божието присъствие". Какво означават?
- Не съм чела тези статии. Изписаха се много неща за мен. Част от тях не са истина. Това, което публикувам в профила си в социалните мрежи, не го свързвам с личната си съдба и всичко, през което съм минала. Относно написаното, че "радостта е най-безпогрешният знак за Божието присъствие", ще кажа, че присъствието на Бог в живота ни е важно, защото то ни кара да обичаме, да бъдем добри, да помагаме, да порастваме и да осъзнаваме кое е правилно и кое не. Не бива да се вадят изводи за един човек от това, което публикува в интернет. Просто не е редно. Никога не бих обидила някого или пък да му сложа етикет заради неща, които си публикува в социалните мрежи. Единствено близките ти знаят какъв си, както и хората, които са около теб и те познават най-добре. Другите може и да измислят неща, които не са верни, но с тях биха наранили дори обичаните от теб роднини и приятели, защото те ги четат.
- Какви мечти има днес Ивет Стайкова? Можеш ли да ги сбъднеш, ако съдът ти даде по-дългогодишна присъда?
- Като всеки друг човек аз също имам планове и мечти, но моите не са грандиозни. Искам малки неща, но важни за мен. Ако ми се предостави възможност, бих продължила образованието си, защото преживяванията ми дотук ме накараха да разбера колко е ценно то и какви възможности може да ми даде. Не само на мен, но и на всеки един човек. Осъзнах, че само чрез образованието можеш да се развиваш. Като се замисля - то е най-важно и е нещото, от което зависи бъдещето ми. Имам предвид, че образованието те води до работа и професия, която ще имаш занапред. Дори те учи да си по-дисциплиниран.
