На тези избори политическият разказ отсъства. Никой не намери за нужно да отправи послание, с което да спре срива на доверие - в изборите, в политиците, в държавата
“Невидимата зона” (преведен и като “Сляпата страна”) - така се казва един чудесен филм, за който Сандра Бълок взе “Оскар”. По действителен случай е, едно заможно бяло семейство осиновява и прави звезда в американския футбол голямо чернокожо момче, останало без дом и с майка наркоманка.
Впрочем после се оказа, че момчето и семейството са се скарали и се съдят за доста пари, но поне остава добрият спомен от филма.
Какво е общото с нашите избори? Не това, че някъде далеч от прожекторите политиците ни обикновено се събират/карат/разделят заради много пари. Или че колкото и да крещим по темата, след поредните избори се оказва, че
пак сме останали слепи за контролираното гласуване и няма нито една ефективна присъда за купен вот
А че цялата предизборна кампания мина, сякаш бе набутана в сляпата зона.
Това са тези зони около автомобила, които шофьорът не може да види през прозорците, в страничните огледала или в това за обратно виждане. Моментите, в които другите на пътя - коли, велосипедисти, пешеходци, изчезват за секунди от погледа. И често следват катастрофи, особено при резки завои.
Беше невидима кампания, в която, ако полицията не ни показваше лихварски тефтери вечер по новините или съдът не решаваше кого да регистрира ЦИК, можеше и да не разберем, че тече агитация.
Защото тя вървя някъде там, в партийните ядра, за техните си хора, но остава в сляпата за обществото зона.
На седмия път, когато се очаква кандидатите за властта да са по-убедителни от всякога, липсва политическият разказ.
От кратките платени форми дочуваме за вдигане на доходи, сваляне на данъци, сребърна лъжичка в устата на всяко новородено, нищо че имало дупка в бюджета. Но повечето българи така и не разбраха какви милиарди делят тези по прословутия план за възстановяване; ще търсят ли нови професии на миньорите; ще стане ли съдът бърз и справедлив; ще довършат ли “Хемус” за 55-годишнината от първата ѝ копка; защо, по дяволите, загубите на вода по мрежата в страната са над 70%, а те плащат сметката. И още много такива неща.
Никой не разказа на хората как наистина ще живеят, ако подкрепят неговата програма
Не каза ще прави ли завои, не даде мигач, не положи усилието да изработи послания, с които да спре срива на обществения интерес към изборите. Така партийците предварително ги пратиха в мъртвата точка на активността, може би без да осъзнават, а по-вероятно
без изобщо да им пука, че катастрофира и тяхната собствена легитимност
като бъдещи народни представители.
Кого ще представляват? 4% от гласували 30 на сто, колкото е бариерата за Народното събрание, прави 10-ина хиляди души. По концерти се събират повече хора.
Обективността изисква да признаем на Бойко Борисов, че само
той се оказа разказвачът
тази есен - точно и конкретно рисуваше с думи, че дори и на скици тунел под софийското околовръстно, санирани блокове, напоителни системи и каква ли още не буквалистика.
В центъра на неговия политически разказ всъщност бе самият той с призива, че няма такова животно като равноотдалечен премиер.
Лидерът носи отговорността, разбирай - той трябва да е министър-председателят при победа на партията му. Което си е честна, конкретна заявка.
Но и при Борисов патосът, речникът, маниерът отправяха послание основно към електората на ГЕРБ, който така или иначе доста лоялно му гласува.
Не кривна с джипката от партийното платно, не разтвори много страничните огледала.
Без въобще да се замислят за сляпата си точка, го карат останалите.
В автомобила са качили само верни фенове,
не сменят радиостанцията, живеят в своя балон.
Сигурно на финала ще има изненадани, че в съседната лента са ги изпреварили.
Лошата новина е, че кампания у нас се прави все през яростно разделение на обществото, което и без това отдавна губи интегритет.
Вади се важна за хората тема, но около нея се създава нов контекст, някакъв несъщестуващ проблем, скандал, най-често се вкарват войнстващ патриотизъм, заклеймяване и тази вълна се яхва в опит да се напомпат гумите с нови избиратели.
С което отвратените и настроените един срещу друг само стават повече и когато стигнат точката на пречупване,
ще скролнат по списъка да си изберат нови герои, които да накажат сегашните
Макар и само за да установят много скоро, че е станало още по-гадно.
Добрата новина е, че засега няма голяма катастрофа или публично замерване с гъста предизборна кал (макар да се разкаля пред съдебните зали). Политическите лица не си отправиха нечувани нападки. Различни наблюдатели дори предполагат, че на седмия път може и да са премерили, преди да режат, т.е. може и да има правителство.
То обаче ще е преходно, докато всички не опитаме заедно да си отговорим на въпроса кои са (не)видимите, кои (при)виждащите се неща, (не)желаните, (не)възможните и какво дебне в сляпата точка.
Живеем във времена, в които много хора се правят на щастливи в огледалото на социалните мрежи. Политиците се правят на държавници. А всички се правим, че много ни пука и искаме да променим нещата - държавата да заработи нормално, да живеем по правила, да не се крадем взаимно, да не умират нелепо хора. Но като дойдат избори, се оказва, че
уж много искаме, ама пак сме нямали желание да напишем на бюлетините своя разказ,
вместо да сме фигуранти в нечий чужд.
Седми пореден вот наистина идва в повече, но по-добро от демокрацията досега не е измислено и друг начин тя да работи, освен да гласуваме, няма.
