Или защо реформаторите винаги предпочитат втория начин
Това лято реформаторите претърпяха тежък провал - Конституционният съд отмени тази част от промените в основния закон, заради която ПП-ДБ пожертва своята девственост в кревата на сглобката. Ако бях техен лидер, щях да съм мнооого сърдит на себе си и щях да си задам единствения смислен въпрос – къде сбърках?
Уви, техните лидери не си го задават и затова на помощ трябва да се притечем ние, кибиците. Според мен например
Христо Иванов не трябваше да си хвърля оставката
като партиен лидер на 10 юни след изборите, а на 29 юли, след решението на КС. Защото самите избори не бяха никакъв провал. Случи се същото, каквото и на предишните, и на по-предишните, и на следващите, и на по-следващите. Виж, решението на КС бе катастрофа за неговата лична кауза, съдебната реформа. И най-вече провал за това, че се опита да я наложи по втория начин.
Той се опита да заобиколи очевидната нужда от Велико народно събрание, но КС му вдигна червен картон. Заради това трябваше да си хвърли оставката, а не заради изборите. А така излиза, че избирателят пак му е виновен, не е дорасъл, дайте ни друг народ.
Стремежът на някои (не всички) сини политици да правят нещата по втория начин, изглежда, им е в гените. Спомняте ли си, че
през лятото на 1991 г. 39 депутати от СДС напуснаха залата
и обявиха гладна стачка в знак на протест срещу творящата се вътре конституция? Тогава пак ставаше дума за съдебната система, не им харесваше предложения от БСП проект.
Според мен те бяха прави по същество, но защо не останаха в залата да спорят и да се борят, а направиха онзи смешен пикник в градинката зад парламента? Битката беше вътре, а не вън. Вместо да воюват, те гладуват. Все едно сега украинската армия да си хвърли оръжието и да излезе на протест срещу Путин с вдигнати ръце.
33 години по-късно техните потомци пак са точно там - в градинката
И съдебната система пак е същата, каквато я сътвориха професорите на БКП, само леко поочукана от промените по втория начин. И пак е изпуснат исторически шанс тя да бъде радикално променена. Защото миналата есен ГЕРБ и ДПС бяха готови на всякакви отстъпки, но ПП-ДБ пак предпочете втория начин, дано мине метър. Не мина.
На какво се дължи този страх от ВНС? В миналото смятах, че депутатите предпочитаха да си изкарат пълния мандат, вместо да се явяват пак на избори. Но през последните три години те скачат от избори на избори, както децата играят на дама. По всичко личи, че след седмите ще има и осми, и девети, и така до безкрай. Така че рахатът на мандата вече отпада като мотив, друго ги плаши.
Преди два месеца гледах по телевизията как се обосновава многоуважаемият юрист Емил Георгиев от инициативата “Правосъдие за всички”, която се бори изобщо да няма главен прокурор. И си записах следните слова:
… защото Великото народно събрание, то може всичко.. буквално всичко… може да промени и парламентарната република в президентска, може да я промени в монархия, може да каже, че определени територии на България ще бъдат разделени на етнически или религиозен принцип и така нататък и така нататък...
Ужас! И не е той единственият, който се страхува от ВНС. Тук мога да направя дълъг списък от политици, политолози,
професори по право, според които ВНС отваря кутията на Пандора
Мине - не мине ден, и някой излиза по телевизиите да ни убеждава, че ВНС е нещо като Минотавър, Годзила и Торбалан, взети заедно. Но ако тези умни господа и дами си направят труда да прочетат конституцията, ще видят, че всъщност ВНС е невинно пуделче, което весело маха с опашле и се умилква.
Там си пише черно на бяло: Великото народно събрание решава само тези въпроси, за които е избрано (чл. 163, ал.1). А самите въпроси са предварително формулирани и записани в готови текстове, приети от обикновеното Народно събрание преди това.
С други думи, ПП-ДБ можеха да напишат измененията, да убедят ГЕРБ и ДПС за свикване на ВНС и да тръгнат на избори, което после и без това им се наложи. И нито щеше да падне таванът, нито да свърши светът. ВНС можеше или да приеме техните текстове, или да ги отхвърли, или леко да ги измени. И нищо повече. ВНС
изобщо не е велико, то е временно, служебно и 1000 пъти по-ограничено
в пълномощията си от обикновения парламент.
То е едно пуделче, но защо реформаторите се боят от него? Ако искаш радикална реформа на държавата – направи ВНС. Няма никакъв риск, никаква кутия на Пандора, пак същите партии ще решат дали да потвърдят решението си от предишния парламент и това е. Да речем, че ГЕРБ и ДПС се изметнат и се откажат от поетия ангажимент. Толкова по-зле за тях! На следващите избори те ще бъдат с подвити опашки, а ПП-ДБ ще са герои. С какво тогава ги плаши беззъбото ВНС?
Остава само едно – страх от мнението на народа. Защото пред ВНС се поставя един конкретен въпрос за решаване. И по време на избирателната кампания всяка партия ще трябва да предложи своя конкретен отговор. Получава се нещо като референдум. А ние не обичаме референдумите, ооо как ги мразим! И Брюксел не ни ги препоръчва!
Този изостанал народ не знае какво е добро за него и не трябва да бъде питан за нищо. Затова законът де факто забранява референдумите, а в двата случая, когато те все пак се състояха, политиците направиха точно обратното.
Според версията на древния поет Хезоид от кутията на Пандора се разбягват разни лоши неща, но вътре остава заключена надеждата. И именно от това се боят реформаторите – че ВНС ще заключи тяхната надежда за власт без одобрението на туземците. Затова вторият начин е за предпочитане - било чрез схеми и компромати, било чрез грантоеден натиск, било чрез посолството, все някога ще се получи.
