Влизам на сцената болна, но почва представлението и забравям. Когато изляза от сцената - пак болката е там, пак съм възрастна и пак ме боли кръстът, казва актрисата
Още акценти от интервюто:
- Съжалявам младите, които не могат да изживеят романтичната си любов в парка, сега никой не смее да мине нощно време от там
- Майка ми ме заведе за ръка в Народния театър. Вместо в гимназията, стоях на ъгъла да гледам как актьорите отиват на репетиции
- Коко Азарян казваше: "Пуснете я Мара и веднага простакът в обществото ще изскочи". Имам нетърпимост към несправедливостта
- 85-и рожден ден на сцената - сбъдната мечта, обичайната работа на актьора?
- За всеки артист да прекара рождения си ден на сцена е мечта. Нещо, което донася допълнително удоволствие от щастливия ден, в който се е появил, признателен на мама и татко, признателен на съдбата да празнува толкова, както аз, години - “трицифрено число”, както казвам в “Оскар и розовата дама”.
Сцената е, както пее Тодор Колев, нашият дом. Самата аз се чувствам най-добре в театъра. Обичам си дома много, семейството, но то никога не е било отделно от театъра. Аз имах късмет да имам съпруг художник, който, освен че има ателието, в което рисува своите картини, прави и сценография, и филмография, и рисува плакати, прави костюми за спектакли и опери, драма, всестранен интерес към театъра. Театърът беше в нашия дом някак естествено.
Дъщеря ми, която е художник, работи в чужбина, танцува и досега балет. Прави го с ентусиазъм и с познаване на нещата, не е за забавление. С всяко нещо, което се захване, тя трябва да научи дъното. Всичко това е било атмосфера на нашия дом.
Излизат ми едни цитати на Есенин - и при мен животът oще шуми, още го правя по някакъв начин. Не съм останала и да го гледам как върви с последния вагон на влака. Това вероятно е дар от съдбата.
Когато ставах на 40, казах на баба си: Леле, ставам на 40 утре. Тя вика: “Чедо, ако не е огледалото, човек по сърцето нивга няма да усети, че е остарял”. Така че сърцето остава винаги младо. Въпросът е колко го вълнуваш, колко обичаш, радваш, общуваш, колко откриваш неща, които ти носят удоволствие - не мрачни, не завистливи, не лоши.
- Как изглежда животът извън огледалото?
- Животът не е отвратителен. Например аз отдавна не мога да танцувам, а обичам страхотно. Имахме в Пловдив колега Петко Иванов - с него сме събирали очите на хората на тържествата в хотел “Тримонциум”. Веднъж голяма група немци обядват, а ние от театъра имаме тържество, танцувахме бясно, накрая, когато седнахме, един немец от компанията донесе шапка, пълна със значки - подарък от тези, които са гледали.
А сега вече не мога да танцувам, не мога да тичам, никога повече няма да мога. Обаче със сърцето си танцувам, даже играя хоро. Аз го изживявам, кръвта ми го изиграва. Не се чувствам ощетена, инвалидизирана. Не съм инвалид, щом кръвта ми работи, сърцето също. Сърцето какво е? Емоция! Въпреки че е мускул. А пък аз виждам да е като душата, но материализирана. Какво е душата - възможността на сърцето да се вълнува, да ускорява пулса, като види нещо, което му доставя удоволствие. Когато види някого, казват, че е пеперуди... не, сърцето е!
Някои хора казват, че адреналинът се качва, когато някой ги ядоса. Но той е велико лекарство. Лично на мен дава много. Влизам на сцената почти болна с криза от кръста, моята болка е там, мисля, че няма да мога да издържа, но почва представлението и забравям, че имам болка. Когато изляза от сцената и пак болката е там, пак съм възрастна и пак ме боли кръстът. На сцената нищо не усещам. Така че адреналинът е едно велико лекарство, разбира се, помогнато от аналгина.
- Какво е това, което ви вълнува днес?
- Цял живот съм се вълнувала от всичко. Аз съм толкова неравнодушна, че даже е прекалено. Вълнува ме, когато сутрин се събудя и видя прекрасната мура зелена, когато видя врабчетата в квартала, досега нямахме, а това значи лош въздух. От известно време обаче те се появиха, защото аз храня на южния ни балкон други птици и изведнъж виждам малки пиленца кълват. Така се зарадвах, така се развълнувах и очите ми се насълзиха.
Аз се вълнувам от най-простите неща. Наскоро отидох във Варна - слънце, хубав въздух, събота, почивен ден, а по цялата главна улица тичат деца. Боже, викам, вероятно раят е това! А отстрани на пейките насядали възрастни мъже, не мърморят, а само гледат. Минавам покрай тях и казвам: “Набори, здравейте!” Те вече са ме забелязали и казват: “Наборе, ела седни, да усетим кеф”. Хората са в настроение. Видях такава красива картина от толкова много хора и деца. Сърцето ми се напълни.
Вълнувам се и от строителството на детската болница в София. Това, че не намират време да решат този проблем, за мен е непростимо. Да чуваш как родители просят през ден, молят за помощ за децата и да не направиш максималното, на което си способен, за да улесниш да започне тази болница да работи, е непростимо.
Ние имаме прекрасни медици. Целият Запад ни окраде лекарите и медицинските сестри, защото са качествени. А тук да не построят болница с висока технология и да задържат тези прекрасни лекари, за да може нашите дечица да излизат здравички, да няма молби за пари. Искам да се лекуват в собствената си страна, от българските лекари и родителите горе-долу да са спокойни, че са пратили децата си в сигурни ръце. Едно болно дете - цял род боледува.
- Тия дни сме свидетели на грозен театрален скандал, в който има много пари за хора, които нямат нищо общо със сцената. Как ще се отрази това на актьорската гилдия?
- На отношението на публиката ще се отрази. Тя ще идва, но известно време няма да изпитва тази радостна тръпка от хубавото представление. Някои ще кажат: “Мани ги тези артисти, вечно плачат, че са бедни, но щом от един театър може да откраднеш един милион, как така?” И наистина как така?!
Много грозно петно падна върху нас и ще се отрази. Моите колеги не са заслужили такова нещо в никакъв случай. Който е вършил това, пипнал е от държавния бюджет, трябва да си плати. Дали ще им се размине, децата им ще плащат, но ще платят. Трябва да се внимава, когато си до кацата с мед. И не са само те. Аз гледам колко хора около мен се промениха с идването на демокрацията. Как далаверата стана официално понятие, а не неудобно нещо. То се употребява с лекота, предпочита се и се предлага. Както вика народът: “Шамар да е, ама аванта да е”.
- Не ми казвайте, че за първи път сега се случват “далавери” или се пипа в “кацата с меда”.
- Винаги е било! Но подобно разрастване до епидемия не е било. Аз съм живяла в този строй, но знам, че нямахме три решетки на вратата и три ключалки. Имало е кражби и тогава, но не е било масово, както сега. Никаква сигурност няма.
Съжалявам младите, които не могат да изживеят романтичната си любов в парка, никой не смее да мине нощно време. На младини там за първи път се целувахме, ухажвахме, разхождахме се и гледахме луната, звездите. Сега не. Даже през деня пребиха моята колежка Емилия Радева, когато се прибирала през парка преди 10 години.
Демокрацията я ползваме по свой начин, малко неограничено. А тя си има закони. Както на сцената хаосът е най-подреденото нещо. Не може да предизвикаш суматоха, ако не я подредиш точка по точка. А иначе нищо не става. Но когато имаш демокрация, тя има своите сериозни закони. Но ние си я приспособихме, побългарихме си я. Не че ни харесва, но караме по инерция. Така започнахме да живеем, това е особеното на времето.
- Може би не успяваме да си подредим държавата?
- Ако нашата държава беше подредена с претенцията, с която тръгнаха всички млади да очакват, че се случва нещо прекрасно, свободно, щеше да е различно. Дойде тази свобода и ние не знаем какво да я правим. Започнахме свободно да се обиждаме, ударихме на свободия. А свободата изисква интелигентност. Свободен си да имаш мнение, но и да уважиш различното мнение на другия. Тя е търпение, но не робско, а да изтърпиш, за да премислиш как да бъде по-добре да го предвидиш.
- Тревожността, която обзема различни поколения българи, а и целия свят, е тема на сериала “Тревожност”, в който вие участвате.
- Сериалът се появи в крайно тревожно време за целия свят. Тази прекрасна идея на Илиян Джевелеков да разгледа тревожността в отделния човек е великолепно решение. Тревожност не е само защото има войни, бедствия, земетресения, жестоки наводнения, но и по много причини. Тревожността в отделния човек. Едно време в нашата християнска религия има изповед. Католиците имат изповедалня, където изповядват своя грях или лош помисъл, искат прошка. А там има Бог. А в психотерапията няма Бог. Там човекът отива при човек, който е психоаналитик или психотерапевт, и търси решение на проблема си, търси помощ, иска да се справи с това, което е омотало душата му. Това според мен е подходящо време да се появи този сериал с такава тематика.
Младите често не виждат пример в своето семейство, те са разклатени, разведени, има напрежение в тях. Не е онази патриархалност, която аз помня. Тогава идва ваканцията и или на село при баба, или при другата в града. На село е много живописно, любопитно, различно. А сега децата нямат и село, всички са в градовете, има голяма разлика. Който не е имал село с баба и дядо и не е участвал в селската работа, не знае какво е. Това са емоции, които не отиват напразно, това са пластове. Те поемат от живота, от срещите. Но селото е едно от важните места, което зарежда психиката, зарежда пластовете. Човек става по-чувствителен, обича дърветата, птиците, животните.
- Какви детски спомени още пазите в сърцето си?
- Много са! Играхме свободно. На Великден боядисаните яйца ги обелвахме и лапвахме в устата и се състезавахме кой по-бързо ще го изяде, търкаляйки се. Ами ние е можело да се задавим! Обаче такъв възторг. На 24 май пък учителите идваха при баба ми в градината, където беше раят на земята - нямаше цвете, което не е посадено. Тя беше толкова щастлива, че може да отгледа най-красивите гергини. Шиеше кукли от парцали, от разни прежди, всички бяха с плитчици и с народни носии. Тя ме водеше редовно на черква. При едно от отиванията, по време на войната, вече съм била 5-6-годишна, беше докаран пломбиран оловен ковчег с едно прозорче. Баба ме сложи на нейния стол и каза: “Няма да мръднеш от тук!” Всички отидоха, но аз умирах от любопитство да видя. И направих най-голямата грешка в живота си. Измъкнах се и погледнах в прозорчето. Никога не мога да разкажа това, което видях - най-жестокия вид на войната за целия си живот. Това е един от жестоките спомени, но той е неизлечим. Не мога да го разкажа на никого, за да не го нараня, но той ме нарани и го нося в душата си.
- Помните ли първия път, когато отидохте в театъра?
- Аз бях запленена от Младежкия театър, защото нашата учителка ни водеше редовно там. Примирах от възторг и учуда какво се случваше там. Имаше жив оркестър и голяма тежка завеса. Когато угаснеше основното осветление и засвиреше орекстърът, авансцената близнеше със светлините завесите кадифени, те се раздипляха, а аз умирах, не бях на този свят. Такива усещания и вълнения бяха за моята възраст, които са неизличими. Живеех с този свят години наред.
Моята майка знаеше всичко, да жъне - да тъче, и френски знаеше също, но много обичаше театъра. Пораснах, записах се в театрална школа в прогимназията и един ден майка ми каза: “Хайде, сега вече си голяма, ще те заведа в Народния театър”. Хвана ме за ръка и ме заведе. И ме остави там... Там ми взеха акъла, не помня какво гледах, но после по 10 пъти съм гледала “Волпоне”, “Ромео и Жулиета”, “Сирано дьо Бержерак”.
Знаех на кое място Апостол Карамитев ще излезе на авансцената и ще се търкулне една сълза. Четирите актриси, които влизаха в ролята на Жулиета, съм ги гледала. Даже съм попаднала в спектакъла, в който Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев са се оженили. Помня как Апостол изнесе Дупаринова на ръце от сцената и тогава казаха в залата, че са се оженили в същия ден.
Всички тези актьори седят в главата ми. Обичала съм ги. Седяла съм на ъгъла на онази жълта банка до служебния вход на театъра. Уж отивах в гимназията, а аз първите часове седях да ги гледам как се събират за репетиции. Те пристигаха различно. Славка Славова идваше на колело, Ружа Делчева идваше щумна, пищна, красива, а Апостол Карамитев въобще не може да го видиш - само подметките му, толкова търчеше. Духът му един метър пред него. Всички тях ги обожествявах. Винаги съм искала да бъда в този театър, въпреки че обходих провинцията.
- Вие сте играли в театрите във Враца, в Русе, в Пловдив...
- Аз съм пътешественичка, вървяла съм си по задълженията, това е възпитание на моето семейство - щом имаш ангажимент, ти вървиш по пътя си и не съжалявам нито за миг. Само съм спечелила от това пътешествие. Там съм срещнала много големи артисти - различни личности, а това е опит. През това време въобще не ме щадеше животът, той си вървеше паралелно с моето движение в професията. Случиха се много драматични неща и въпреки това не е важно, че ще паднеш 7 пъти, важното е, че 8 пъти ще се изправиш. Толкова много сцената е пълнила живота ми, че винаги съм намирала там опора да стана.
- Значи нито за миг не сте съжалявали, че сте избрали да бъдете актриса?
- Не, нито за миг. Аз не обожествявам професията си като място на слава, популярност, цветя и аплодисменти. Имам потребност да съм там, чувствам се почти като в своя собствен дом, чувствам се пълноценна, работеща на максимални възможности. Всеотдайна съм на това, което правя.
Галя Бъчварова беше шеф на телевизионния театър и сестра на моя състудент в академията, а те съответно са внуци на големия артист Стоян Бъчваров. Ние с малкия Стоянчо сме в един випуск във ВИТИЗ, а сестра му, която беше по-голяма и гледа на нас като на незначителни малки студентчета, редовно следеше нашите представления. Имаше мнение за всеки един от нас и викаше: “Ако Мария не е на сцената, върхът на носа ѝ се подава обаче”.
- Кое е най-важното в актьорската професия?
- За мен най-важното е характерът, а той се изгражда, расте, така както и интуицията се развива с интелигентността. Театърът е едно коварно място поначало, въобще животът, той е опасно и красиво приключение в смисъла на полезно съществуване, на реалност, не на измислен свят. Така е и с професията ни. За да оцелееш, трябва да съумееш да прескочиш много неща, много бариери - личния си егоизъм, да свикнеш да уважаваш, да знаеш правилото на трите думички със С - никога самосъжаление, никога самозаблуждение и никога без среща със себе си. При тези срещи самопознанието, както се казва, ако човек не си даде реална представа в истинската смислова същност на това, което се случва, няма шанс да оцелее. Ако непрекъснато всички са му виновни, ако търси само там причината, не. Всеки човек единствено и сам е отговорен за съдбата си.
Аз казвам каквото искам, интуитивно усещам несправедливостта. Както казваше Коко Азарян: “Пуснете я Мара и веднага простакът в обществото ще изскочи”. Имам нетърпимост, не че не съм възпитана да овладея, а и съм актриса, мога да прикрия, обаче то излиза от устата ми. Така че аз си предизвиках тези 25 години вън от Народния театър, но никога не съжалих.
- Какви са актьорите сега?
- Великолепни актьори ражда България. Ходих навсякъде покрай дъщеря ми в чужбина. Гледах и в Париж, в Лондон, в Германия и къде ли не. Няма родени живи артисти. Те правят хубаво кино, но театър не. Много талантливи актьори имаме, но много разхайтени, бързат в професията, бързат да наваксат, евтино се продават. Славата са сериалите, но те не раждат звезди. Сериозният филм ражда звезди, както и театърът. Помнят се артистите, които си гледал във филма, а онези, които са разплаквали в залата, са те водили по онези красиви пътешествия, не. Нямат тази популярност, защото са славни.
