Докато Европа все още обсъжда дали рискът от 800 млрд. евро инвестиции е оправдан, други държави вече дават милиарди в партньорства с водещи технологични гиганти
Може ли след 30 г. европейците да не са в топ 15-20% на света като благосъстояние, а да обеднеят и да паднат при онези 80% от останалия свят, които днес дори не забелязваме?
При създаването си Европейския съюз започна като обещание за мир. Чрез взаимозависимостта между страни, които доскоро бяха враждуващи, и създаването на инструменти за доверие ЕС успя да постигне основната си цел — предотвратяване на нови конфликти на континента. Но успехът на този мир доведе до нови предизвикателства и промени задачата на съюза.
Дори при мащабния конфликт между Украйна и Русия, който бушува на границите на ЕС и конфликта в Близкия изток много европейци, особено в България, не се страхуват толкова от война, колкото от бедност. Според Евробарометър 38% от гражданите на Европейския съюз и
48% от българите смятат бедността за по-голяма
заплаха от войната.
Европейският съюз чрез различни механизми като общия пазар, земеделската политика и фондовете осигурява невиждан в историята просперитет на повечето европейци. И въпреки това в Европа се усеща тревожност.
Различни статистики показват забавен икономически растеж в сравнение със САЩ и Китай, ниска продуктивност и застаряващо население.
Така сред многото въпроси, които доминират в европейската политика - миграция, инвестиции, климат и енергия - изпъква един основен въпрос: ще може ли ЕС да поддържа сегашния стандарт на живот и да го подобрява, или европейците ще обеднеят?
Този въпрос е особено актуален за страни като България, които все още наваксват в икономическото си развитие.
Преди две седмици беше публикуван докладът на Марио Драги, поръчан от Европейската комисия, относно конкурентоспособността на Европа. Основният въпрос на доклада всъщност е: как Европа да поддържа нивото на благосъстояние и да предотврати спад? Икономическото благополучие е това, което създава вярата в ЕС сред голяма част от гражданите му. Ако го загубим, губим и тяхната подкрепа.
Европейските политици се съсредоточиха върху една част от доклада — необходимостта от инвестиции в размер на 800 млрд. евро годишно частично чрез нов дълг. Но обикновено въпросът за решаването на бедността или заплахата от нея не е толкова откъде ще дойдат парите, колкото за какво ще бъдат използвани.
И тук се появява големият проблем: технологичната революция.
Европа произвежда по-малко и с по-малка добавена стойност в сравнение с конкурентите си.
Няма нито една голяма ИТ компания в топ 10
на световните компании,
която да е базирана в ЕС. И докато Европа продължава да инвестира недостатъчно в новите технологии, тя рискува да остане встрани от технологичния напредък. Всички показатели сочат, че след 20 г. Европа няма да бъде икономически конкурентоспособна спрямо САЩ и Китай. В същото време амбициозни сили от Глобалния юг като Индия, Саудитска Арабия и ОАЕ вече залагат на технологичните иновации и производства, за да бъдат ключови играчи в бъдещата икономика.
Докато Европа все още обсъжда дали рискът от 800 млрд. инвестиции е оправдан, други държави вече инвестират милиарди в партньорства с водещи технологични гиганти, търсейки иновации. Ако продължаваме да се колебаем, технологичните разработки скоро ще се случват не само в САЩ и Китай, но и в Индия, Саудитска Арабия и ОАЕ. Важността на тези технологии ще бъде толкова голяма, че достъпът до тях вероятно ще бъде ограничен и регулиран от чужди правителства.
И тук идва геополитическият аспект: ако следващото поколение микрочипове например, които биха били ценни както за военни цели, така и за медицината, се появи в някоя от тези държави, борбата кой да има достъп до тях със сигурност ще има иконимически, но и политически смисъл.
И Европа няма да
има предимство
в достъпа,
защото няма да ги произвежда тя.
С други думи, Европа не инвестира достатъчно в научни изследвания в сравнение със САЩ и Китай, както и в големите си компании, за да се подготви за бъдещето. И макар никой да не се интересува особено кой произвежда технологиите, които потребява, ако се върнем към основния въпрос — по-бедни или по-богати ще бъдат европейците след 20 или 30 години, тогава въпросът за технологичната революция става решаващ.
Какво трябва да се направи?
Първо, Европа очевидно не инвестира достатъчно. Трябва да спрем да спорим дали рискът от инвестиции от 800 млрд. евро е оправдан.
Този риск ще намалява, ако започнем да обсъждаме къде и как най-добре да инвестираме тези пари. Европейското административно мислене трябва да се замени с по-прагматичен подход. Държави като ОАЕ вече инвестират в публично-частни партньорства с ИТ гиганти — модел, който Европа трябва сериозно да обмисли.
Второ, Европа е неконкурентоспособна заради скъпата си енергия. Това е отчасти заради бавния преход, но и заради
някои лоши предвиждания в Зелената сделка
Трябва да започнем да търсим начини за евтина енергия. Разговорът за зелената енергия вече не е екологичен, а икономически. Възобновяемата енергия вече е по-евтина, а при разумни инвестиции тя ще осигури на Европа конкурентоспособност. Това може да е решаващо за развитието на някои технологии. Например: няма как да развиваме изкуствен интелект, който е много енергоемък при сегашната разлика в цените на енергията между ЕС и САЩ.
Трето, сами не можем да развиваме всичко. Да започнем да търсим стратегически партньорства с компании и други страни, които да ни помогнат да създадем знание и да усвояваме по-бързо нови технологии.
ЕС може лесно да избере между Китай и САЩ, може да потърси нова основа за диалог с Великобритания например, а защо не и с Тайван.
Четвърто, индустрията ни е остаряла. Трябва да спрем да гледаме какви иновации правят другите, а да мислим какво можем и най-важното – как да внедрим новите технологии, като ИИ например, в нашите индустрии, за да ги модернизираме и да ги направим по-ефективни.
Европа е на кръстопът и трябва да избере: ще бъде ли тя сред лидерите в технологичната революция, или ще остане наблюдател на световната сцена? Това решение ще определи бъдещето на европейците и тяхното благосъстояние.
