Не толкова стигмата, колкото финансовият аспект пречи на младите да търсят професионална помощ, казва още психологът в интервю за "24 часа"
Още акценти от интервюто:
- Поколенческият пренос на тревожността е доказана реалност
- Когато Чехия и Полша изравниха подхода си с този на европейските ни съграждани и здравноосигурените им хора получиха достъп до психологическа и психотерапевтична помощ, ползването на услугите се увеличи над 12 пъти
- 75% от соматичните заболявания имат психогенна основа, свързани със стреса, с начина, по който се справяме с него и липсата на житейски умения
- 62% от младите са оптимисти в широкия смисъл - това е надежда. Друг е въпросът как тя се превръща в практики и навици
- На базата на последното изследване на “Тренд”, според което в групата от 15 до 29 години 45% посочват, че най-голямото им притеснение в бъдеще са финансовите проблеми, повече от 1/3 признават за зависимост към алкохол, 15% - към хазарт, и още толкова към храни, е редно да попитам - отглеждаме ли здраво младо поколение, д-р Димитров?
- Ние имаме тревожно младо поколение, защото са налице много проблеми, които системно не са решавани. Но трябва да обърнем внимание, че 62% от младите са оптимисти за България. Дори песимистите са по-малко сред хората между 15 и 29 г.
- Какво влияние оказва тази тревожност изобщо върху психичното им здраве, и то в дългосрочен план?
- Нека да си спомним общата дефиниция за здравето - то е не просто отсъствието на болест. То е физическо, психично и социално благосъстояние, в което хората могат да реализират потенциала си. Тук са тревогите на младите българи. Навлизайки в 19-20-ата си година, виждат, че имат много проблеми при срещата с реалността. Всичко това е придружено и с много симптоми за състоянието на обществото ни въобще. Представете си - 1/4 от младите казват, че са били обект на физическа агресия, 21% - на агресия в интернет. На домашно насилие са били жертва над 10% от анкетираните. Това значи, че в нашето общество за тези млади хора има много рискове. И още една тревожна информация - 15% от младите са силно зависими от хазарт, залози и кредити, което определено се отразява негативно на цялото им психосоматично състояние. И за тази млада група марихуаната въобще не е сред наркотиците - за тях това е нещо естествено. Да добавим и използваните хапчета, които въпреки че са медицински средства, се употребяват безобразно често, както и на всякакви други добавки, стероиди, балони и райски газ - това са още около 20%, които показват, че не се справят. Зависимостта е пристрастяване към болкоуспокояващите, а младите хора в България ги боли, страдат, дори да не си го признават и да се усмихват.
- Това не се ли разминава с онези 62%, които се чувстват оптимисти?
- Те са оптимисти в широкия смисъл - надяват се на развитие. Това е надежда. Друг е въпросът как тя се превръща в практики и навици. А някои от тях са определено вече симптоматични и говорят за сериозна хронична тревожност.
- Фактът, че според изследването малко от тях търсят професионална помощ от психолог например не рискува ли тази тревожност да си остане неглижирана?
- Те търсят помощ от семейството и приятелската среда, тоест от неформалните подкрепящи елементи. Действително е важно да се съпреживява и да се споделя, но при нашите изследвания сега, а и по-ранни такива, установяваме, че достъпът до такива професионални грижи е силно ограничен.
И това, което ни казват в отговор на въпроса “Според вас лично кои мерки и инициативи могат да допринесат в най-голяма степен за по-добрата психична устойчивост и благосъстояние на младите хора в България”, почти половината - 47%, казват: “Искаме повече програми за психологическа подкрепа в училище, на работното място, в университета, по местоживеене”. А това са дълбинни разговори с тези млади участници в изследването. Половината от младите хора виждат, че има недостиг на такива програми, от които те болезнено се нуждаят. Също така искат улеснен достъп, по възможност безплатен, до професионална помощ - психолози, друг вид консултанти, кариерни специалисти и ментори по професионално израстване и развитие. Около 35% очакват да има постоянно действаща кампания за по-добра информираност и превенция на зависимостите. Те виждат какво правят институциите и корпорациите в подкрепа на младите хора и тяхното бъдеще и съответно зависимостите се задълбочават .
- Възрастовата група 15-29 години е доста широка, защото някои от тях, особено за тези към 30-ата си година се предполага, че би трябвало да станат родители, а някои вече са. Ако не се обърне внимание на тази тревожност, може ли да се предаде от поколение на поколение и да се самовъзпроизвежда? Изобщо нашето общество невротично ли е?
- Нашето общество отдавна е невротично - то е травматично. Хората имат травматична идентичност. Много от тях се чувстват жертва от начина, по който се случиха нещата през последните 30-40 г. И от тази гледна точка - да, междупоколенческият пренос е доказана реалност. Ние го срещаме и във вредните аспекти като например битовия алкохолизъм, който се вижда от децата още преди детската градина. Всичко това ни казва, че като общество имаме много работа с всички поколения. От 15 до 30 години са две поколения - късното юношество и тийнейджърството, а след това ранната зрялост. Но с навлизането в зрелите години тези две поколения имат нужда от специално отношение, защото те са бъдещето. И ако не се грижим за бъдещето си, ние ще се провалим много скоро. 25% настояват за държавно финансиране на програмите за психично здраве на всички, не само на младите, но и на нашите родители, а и на поколението, което е в тягостно отчаяние - третата възраст. Виждате какво се случва в България. Ние имаме най-ниския дял на млади хора, които успяват след 20-ата си година да се отделят от семейството. В някои домакинства живеят заедно и трябва да взаимодействат три поколения.
- Според данни от Евростат за 2023 г. българите напускат семейното гнездо средно на 30 г.
- За Европа това е много късно.
- Другият парадокс е, че на глава от населението имаме най много лични жилища и имоти, но в същото време голям дял от хората живеят в пренаселени домакинства.
- За съжаление, българинът не може да се грижи и качеството на живот в тях не е това, което собствеността предполага. Нашите млади хора в изследванията казват, че искат улеснен достъп до безплатни консултации и терапии, тъй като бюджетът на семейството не позволява дори при остри случаи да потърсят психолог и психотерапевт. Това е голямата тема. 50% искат държавата да има национални програми, обхватът да е пълен, достъпът е улеснен.
Като психолог и практикуващ терапевт от 42 г. мога да кажа, че в България имаме прекрасни специалисти, даже ги изнасяме. За съжаление обаче, психотерапията и психологичната помощ, каквато младите хора търсят и определено се нуждаят, е извън здравноосигурителната система в България и това затруднява изключително много хората, които осъзнават потребността. Не е на първо място стигмата, страхът, срамът да потърсиш помощ - проблемът е финансов и за това се очаква, както в другите модерни държави, да има политика и ресурсна база, която да осигури този достъп. Всичко това е, за да могат младите хора да си решават въпросите, ако може превантивно или в ход, за да не се задълбочават и след това вече това да е трудно за терапия.
А младите хора са осъзнали, особено в големите градове, че професионалната помощ дава резултати, много по-различни от тези на неформалното приятелско общуване или семейна подкрепа. Ключово е също така и да им се помогне от големите работодатели и от сериозните бизнес организации, за да имат реална представа за бъдещото си развитие и реализация.
Ще ви дам пример с някои от бившите социалистически държави. Когато Чехия и Полша изравниха подхода си с този на нашите западноевропейски съграждани и здравноосигурените им хора получиха достъп до психологическа и психотерапевтична помощ чрез здравноосигурителните системи или чрез специални фондове, ползването на услугите се увеличи над 12 пъти. Стигмата се оказва фактор 2. Да, тя е култура, но тя е и липса на информация. За съжаление, ние и до ден днешен нямаме система за здравно образование още от ранна детска възраст. Това са спонтанни идеи на неправителствени организации или на съвестни преподаватели, които знаят, че здравната култура е много важна за целия живот и от тази гледна точка изоставаме.
- Не може да отречем, че има стигма върху това да се търси психологическа помощ. Знаем обикновено какъв е разговорът в едно средностатистическото семейство, ако дете или младеж поиска психолог. Най-честата реакция е: “Айде стига си се лигавил... Такова нещо по мое време нямаше, два шамара и ще ти мине” и т.н. Как се превъзмогва това?
- Въпросът е, че ние не живеем в онова време и имаме нужда да сме по-информирани за големите рискове. Сега сме в навечерието на Световния ден на психичното здраве - 10 октомври. Над 75% от най-разпространените соматични заболявания имат психогенна основа, свързани със стреса, с начина, по който се справяме с него, с лошите навици, липсата на житейски умения и т.н. И тук трябва да кажем, че социалното и икономическо въздействие на неглижирането на психичното здраве и култура на младите хора ще даде отражение. Ще има ефект три поколения след днешното.
- Ако трябва да сравним обществената психика по време на социализма с това, което виждаме днес, може ли да кажем, че нашата невроза и нашият стрес имат корени в режима отпреди 1989 г.? Нали все пак тогава се говори за колектив, за някаква форма на заедност. И изведнъж влизаме в един период, в който всеки се оправя сам за себе си.
- Ние бяхме едно капсулирано общество. Не знам колко социализъм и комунизъм е имало в България. Това беше друга форма на феодализъм. Виждаме го възпроизведен и днес, тъй като ние имаме фасадна демокрация и сме далеч от капитализма, който гради хуманна основа за това човек да се развива и да се чувства удовлетворен. При социализма имаше лишения и просто всички бяха поставени под уравниловка, под тесен похлупак. Всичко, свързано с тия трудни години на преход и мъчително изкривяване на идеите за пазарна икономика и демокрация, доведе до това, че няколко поколения имат травматична идентичност. Говорим за хората, родени от 50-а до 70-а година, които помнят социализма, и тези, които не го помнят, но са видели тези, които го помнят, как им действа да живеят и мислят. И сега това поколение, което е родено, без да има нужда да помни тази картина, но все още носи белезите, травмите и раните на периода, в който всъщност бяхме малтретирани.
- Казвате, че капитализмът има по-хуманна основа. Но той има индивидуалистична природа. Това не предполага ли и отдалечаване от чувството за общност?
- Това е политическа и социологическа фантазия. Капитализмът въобще не е индивидуалистичен. Помислете кой управлява света - най-организираните и сплотени хора, които изграждат ефективни и ефикасни корпорации. Екипността, организираното съвместно действие правят организациите, бизнеса, а и политиците, и всички общества, общностите много по-продуктивни и много по-емпатични. Ние имаме една изкривена, и патологизирана форма на капитализъм, в която въпросът е как да използваме хората и да ги манипулираме в своя полза. И това не е индивидуализъм, а егоизъм, който доминира. Той е религията на тази зловредна форма на капиталистическо развитие. А ние имахме съвсем други очаквания. В началото на прехода, когато бяха пълни площадите и булевардите, всички пеехме “Времето е наше”. Не, времето се оказа откраднато и загубено. И това, което сега не можем да направим, е дори да излезем на площадите и да се погледнем в очите. Опитваме се да се справим всеки сам за себе си. Но това не е егоизъм, това не е индивидуализъм. Това е безпомощност, при която човек вече няма доверие даже на съседите си и на най-близките си хора. Няма доверие дори към себе си. Ние сме общество, което живее вече години, десетилетия, в приучена безпомощност.
- Наистина ли сега младите са неглижирани?
- Неглижирани са най вече от държавата. Политиците, които се занимават с неща, които тях си ги вълнуват, не отчитат факта, че това са българските граждани, които ще управляват страната. Ценностите се произвеждат и трябва да са в добра кондиция, за да влязат в ролята на зрели и автономни компетентни възрастни. Това, което ни се случва, е, че системно лобираме за такива промени. И сега тези данни от изследването на Мрежата за развитие на личността и талантите потвърждават с емпирични данни, че проблемите не са решени. Трябва да се вземат добри практики от нашите партньорски страни, членове на Европейския съюз, и няма нужда да се измислят нови неща. Топлата вода е открита. Национални програми с широк достъп. Това, разбира се, се отнася и за другите възрастови групи, но за младите хора е от категорично значение сега да има такива програми, защото те въздействат далеч в бъдещето.
CV
l Роден е през 1958 г. в София
l Завършва психология в СУ "Св. Климент Охридски"
l Първата му дисертация е в Института по психология към БАН
l Специализира в Англия, САЩ, Нидерландия и Норвегия
l Председател на Управителния съвет на Дружеството на психолозите в България от 2000 до 2019 г.
l С 40-годишен международен стаж в областта на психологичното и организационното консултиране, кризисната интервенция, създаването и реализацията на корпоративни програми за психосоциално подпомагане на служителите
