1010 г. от кончината на владетеля, при когото България преживя величие и трагедии
Едва ли в българската история има друг владетел, преживял толкова превратности в своята съдба. През 971 г., когато била покорена източната част на българското царство, управлението на държавата преминало в ръцете на четиримата братя – Самуил, Аарон, Давид и Моисей – синове на знатния български болярин комит Никола (той вече не бил между живите). Те разгърнали война на широк фронт срещу ромеите. Това било началото на българската епопея срещу Византийската империя, която продължила половин столетие.
За зла участ двама от Самуиловите братя погинали малко след това – Давид бил убит от скитащите тесалийски власи някъде между Костур и Преспа, а Моисей загинал при обсадата на Сяр.
Още тогава именно Самуил поел съдбините на България в свои ръце. Може да се предположи, че той е бил и най-големият измежду братята си – роден около 945 г. По думите на хронистите: Самуил станал самовластен господар на цяла България. Той бил войнствен човек, който никога не знаел покой… Той безнаказано нахлувал в Тракия и Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Той завзел много ромейски крепости…
Първоначално успехите били на страната на българите. Заедно с брат си Аарон и с българския цар Роман-Симеон (978-997) на 17 август 986 г. Самуил разгромил армията на 28-годишния византийски император Василий ІІ (976-1025) в теснината, наричана от византийските автори Българската клисура (днес Траянови врата).
През следващите години му се удало да освободи цяла Североизточна България със старите български столици Плиска и Велики Преслав.
Ала тогава дошло и първото тежко изпитание за българския воин. Брат му Аарон бил привлечен от ромеите и направил опит да похити върховната власт в България. Тогава Самуил действал решително и безмилостно. По негова заповед Аарон бил погубен заедно с цялото си семейство. Кървавата разправа станала на 14 юни 987 г. в местността Разметаница (недалеч от Дупница). Само Аароновият син Йоан-Владислав бил пожален по застъпничеството на Гаврил Роман-Радомир – най-големият син на Самуил. Това братоубийство станало в името на България, но вероятно
не веднъж и два пъти то се е явявало като кошмар
в сънищата и виденията на българския военачалник.
Десет години по-късно, през 996 г., Самуил нападнал околностите на Солун и убил неговия управител Григорий Таронит, а синът му Ашот бил пленен. Оттук българската войска извършила грандиозен поход, като преминала цяла Елада и през Коринтския провлак достигнала Пелопонес. По пътя си тя опустошила тамошните земи, които Самуил в продължение на много години поставил под свой контрол.
На връщане край бреговете на р. Сперхей (днешна Аламана, Гърция) византийският пълководец Никифор Уран издебнал стануващите българи и призори ги нападнал. 12 хиляди от тях били пленени, а мнозина паднали убити. Като зловещо доказателство за успеха си
той донесъл хиляда отрязани глави
в Цариград Самуил и синът му Гаврил Роман-Радомир били тежко ранени. За да се спасят, те се смесили с мъртвите на бойното поле и дочакали нощта, за да се върнат в България.
Така Самуил загубил цялата си войска. Но скоро бил извършен нов рекрут и от многобройните планински крепости военната сила на България била възстановена. Междувременно през 997 г. цар Роман-Симеон умрял във византийска тъмница.
Тогава българското болярство избрало, а българският патриарх благословил за цар Самуил (997-1014). В Дуклянската хроника било отбелязано: По това време в българското племе се издигнал някой си Самуил, който се провъзгласил за цар. Той водил дълги войни с гърците и ги изгонил от цяла България, така че през неговото време гърците не смеели да се приближат там. В края на Х в. българският цар овладял немалка част от адриатическото крайбрежие с крепостите Драч (днес Дуръс, Албания), Котор, Задар и др. Така както по времето на цар Симеон Велики (893-927) българското царство стигало до три морета - Черно, Бяло и Адриатическо (което българите наричали Синьо море).
За да угоди на влюбчивите си щерки, Самуил ги оженил - Мирослава за Ашот Таронит, а Теодора-Косара - за пленения княз на Дукля (днес в Черна гора) Йоан Владимир. Недалновидно българският цар дал на Ашот и Мирослава да управляват адриатическата крепост Драч, а Йоан Владимир получил като български васал владението си Дукля.
В началото на новото хилядолетие от Христа византийският император преминал в контранастъпление. Отново Източна България била подчинена. Под византийска власт паднали и много крепости в югозападните български земи - Верия, Воден, Сервия. След осеммесечна обсада, като използвал и “гръцки” огън, Василий ІІ превзел и Видин. Обръчът около България се затягал. Междувременно Ашот и Мирослава предали Драч на ромеите.
Самуил понесъл още един удар – този път от чедата си
Най-тежкото изпитание обаче предстояло. През лятото на 1014 г. византийският василевс повел армията си към долината на р. Струмешница между планините Беласица и Огражден. Неговата цел била да премине оттук и да завладее крепостта Струмица, а след това да се насочи към Битоля и столицата Охрид. Цар Самуил добре укрепил прохода с каменни стени и дървени прегради, а на укреплението Ключ издигнал наблюдателна кула. В продължение на много дни императорът бил спиран от българската войска. Тогава Василий изпратил два отряда, които тайно се придвижили по склоновете на Беласица и на 29 юли 1014 г. излезли в гръб на българите, които ударили на безредно бягство.
В уречения час и Василий ІІ преодолял преградите, унищожавайки българските защитни постове. Цар Самуил бил спасен от сина си Гаврил-Роман Радомир, който го взел на коня си и го отвел в Прилеп. Василий ІІ не успял да се възползва и не могъл да продължи пътя си на запад. В негови ръце обаче се намирали 15 хиляди пленени българи. Очевидно било, че той не е могъл да ги привлече на своя страна.
За да покаже господството си, той заповядва да ги ослепят – наказание, което във Византия се налага срещу бунтовници и предатели.
С педантизъм в своята жестокост Василий заповядал
на всеки сто души да се оставя по един едноок, който да води останалите. Затова той получил и прозвището Българоубиец.
Мнозина от осакатените измрели веднага - от болка, от сърдечен удар, от инфекция. Оцелелите били изпратени при своя цар, който се намирал в резиденцията си Преспа (днес остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро).
При вида на ослепените си воини цар Самуил припаднал и подир два дни умрял на 6 октомври 1014 г. Така завършил живота си този български владетел, който следвал държавната традиция на хановете и царете преди него - да опази царството и народа на България.
Вечна му памет!
* Авторът бе удостоен от държавния глава Румен Радев с Почетния знак на президента за цялостния принос в изследването на средновековната българска история и на Самуилова България.
