Историческата комисия със Северна Македония е капан. Стига! Следващата мина ще е "Охридската
архиепископия"
В броя на “24 часа” от 30 септември 2024 г. е публикуван добър анализ на г-н Иван Тодоров за отново обтегналите се отношения между България и Северна Македония, озаглавен “Защо толкова мразят точно нас в Скопие”?
Много ми хареса тезата му, че договорите се подписват, за да се решат спорните въпроси, а не, за да се създават такива, имайки предвид т.нар. историческа комисия в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между нашите страни от 2017 г.
“Как можеш да подпишеш договор - пита г-н Тодоров, - в който не се изясняват нещата, а се правят неопределени и спорни, като се създава една комисия, където да се спори?!”
Точно така е. Тази комисия е създадена не за да се решат историческите въпроси, а за да не се решат никога.
Да бъде една непрекъсната язва, която да трови всички
други отношения между двете държави – икономически, дипломатически, транспортни, всякакви. Извинявайте, но си мисля, че ако тази комисия не е вкарана във въпросния договор поради академичната самонадеяност на някого от неговите автори от българска страна, то значи е вкарана умишлено.
Някой би казал, че с това е осъществена “хибридна атака” срещу българо-македонските отношения. Атаката обаче е еднократен акт. Историческата комисия е “хибридно минно поле”, в което всяка тема в определен момент може да взриви всеки опит за подобряване на климата между двете страни. Много перфиден и ефикасен замисъл, трябва да признаем.
В статията си г-н Тодоров предлага вариант за работа на историческата комисия: всяка от страните да си избере по три факта, които тя смята за свои исторически истини, и да посочи източниците, на които се позовава. Ясно е какъв ще бъде резултатът. Разбира се, такова, иначе интелигентно предложение, няма да бъде прието от другата страна, защото рискува да унижи македонските учени. Мисля, че не бива да постъпваме така.
Не бива с лошо, трябва с добро
Ще кажа кое според мен е добро, само не се стряскайте. Чу се, че македонската страна била подменила своите членове в Историческата комисия, като нейните нови представители били още по-твърди в убежденията си от предишните, тоест ще се спори на кръв. Сега, ако българската страна иска да прояви характер, то ние изобщо трябва да откажем да участваме повече в заседания на тази комисия и да предложим тя да се закрие.
Стига толкова! В тази глупава и вредна игра по-умният трябва да отстъпи. Не бива повече да се излагаме да спорим с македонците и да им доказваме какви са били свети Климент, Самуил, Гоце Делчев и т.н. Техните учени да доказват каквото и както си искат пред съвестта си и пред децата си. Децата им, като пораснат, като отидат по западните университети и като попрочетат някоя книга, най-много да получат раздвоение на личностите. Техен проблем, не наш. Оставете ги на мира, дайте да спрем с историческите спорове и да закрием тази вредна комисия. Това няма да е акт на агресия, а ще е акт на милосърдие от наша страна. Да проявим жалост към този нещастен народ, който е
принуден да живее с измишльотините на своите си
учени,
които се чудят как да му измислят идентитет. Колкото повече взимат от нашия, толкова по-зле ще им става.
Взимам повод, за да обърна внимание на г-н Тодоров, че той неволно повтаря в статията си старата теза на определени кръгове, че Българската православна църква била направила огромна грешка, като през 2017 г. не уловила историческия шанс и не станала “майка църква” на Православната църква в Северна Македония.
Нека ви кажа веднага, че и онова беше хибридна атака. Тежка хибридна атака срещу БПЦ. Писмото, което Охридският архиепископ беше изпратил до нашия Свети синод на 9 ноември 2017 г., съдържаше следните предложения:
1. БПЦ да встъпи в евхаристийно общение с македонските епископи и
2. ако това се случи, то тогава македонските епископи ще признаят БПЦ за своя “майка църква”, защото тя първа ще е признала нейната автокефалност. Четете много внимателно: не поради исторически основания, а от този момент нататък. Може македонските епископи да са имали и добри намерения, но който беше писал писмото, беше предложил сделка: “Ако вие ни признаете за автокефална църква, то ние ще признаем, че занапред ще сте ни майка”.
Кой, за Бога, поставя на майка си условия, за да я признае?
Ние майка ли сме, или не сме? Ще станем майка, ама ако изпълним едно желание, и то, както казахме, майка в бъдеще, в миналото не сме им майка. Хайде, моля ви се! То си беше подигравка, а някои наши църковно-геополитически мислители се скъсаха да обясняват как Българската православна църква е изпуснала уникалната възможност да приеме сделката.
Тогава, на 27 ноември 2017 г., БПЦ отговори любезно: При положение, че МПЦ признава БПЦ за своя “майка църква”, БПЦ със съзнание за своя свещен дълг поема ангажимента да окаже пълно съдействие, като ходатайства и се застъпва пред Поместните православни църкви, предприемайки всичко необходимо за установяването на канонически статут на МПЦ. Усещате ли нюанса? “Благодарим ви, че ни признахте за своя “майка” и ще ви помогнем, но според църковния ред”. В Охрид усетиха накъде БПЦ тласка работата и повече не настояха да сме им “майка”. Само у нас никой не разбра и продължава да не разбира какъв урок по църковна дипломация преподаде БПЦ на своите събратя от другата страна на Деве баир.
Впрочем останалите поместни църкви се бяха много напрегнали, а Сръбската и Гръцката мигновено изпратиха предупредителни писма до БПЦ, в които между редовете се четеше: Искате ли схизма?
Ако БПЦ се беше подхлъзнала
и беше приела да прогласи едностранно автокефалия на МПЦ, щяха да ни треснат схизма, по-лоша от предишната, за самочиние, нарушаване на каноничния ред и грубо нахлуване в чужд диоцез. БПЦ обаче елегантно заобиколи поставената мина, вдигна темата пред останалите поместни църкви и след не много време МПЦ наистина получи автокефалията си по каноничен ред, а БПЦ – уважение. Така се прави.
Впрочем сега Църквата в Северна Македония има проблем с името. Иска да си закичи и допълнителното обозначение “Охридска архиепископия”. Понеже БПЦ определя в устава си себе си като правоприемник на средновековната Охридска архиепископия, то ето ви отново повод за спор: откъде накъде македонците ще ни крадат и “Охридската архиепископия”, като тя си е наша?
Аз пък си мисля в контекста на началото на днешния ни разговор, защо не ги оставим да откраднат това име? Охридската архиепископия е създадена с грамоти на император Василий II (Българоубиец), като самоуправляваща се църковна структура за българите след закриването на Преславската патриаршия.
Грамотите ги има преведени в интернет. В тях всяка трета дума е “българска”, “български”, “на българския”, “на българите” и т.н. Ако в Скопие много държат да основат църковния си идентитет на тези документи, защо да не ги оставим? Всеки път, когато назовават църквата си “Охридска архиепископия”, ще чуват думите на Василий II, че тя е българска, а те са българи.
Споменавам това, защото
следващата хибридна мина, която ще гръмне, е за “Охридската архиепископия”
Какво ще стане, ако постъпим нестандартно и кажем на македонците: “Носете това име със здраве, не ни пречите!”?
Както за “историческата комисия” можем да им кажем: “Ние напускаме комисията, вие лъжете колкото си искате, не ни пречите.” Знам, че ще получа критики от целия македонстващ мейнстрийм у нас, но те хибридчиците обичат, когато едни българи се нахвърлят срещу други българи. Помислете.
Виждаме, че с лошо не става, а хибридчиците това искат - да спорим, да се караме, до бой да стигаме. Хайде пък веднъж да ги изненадаме и да излезем от минното поле.
Нека се поучим от БПЦ, която не настъпи мината, която ѝ бяха заложили, и подходи към МПЦ с добро.
Според мен, ако нашата държава подходи към македонската с добро, ще спечели. Те имат нужда да се бият с нас, ние нямаме нужда. Ние ще спечелим всички спорове, ако спрем да участваме в тях. Така си мисля.
