Исках да разкажа как едно дете, което не може нищо в този живот, е в състояние да те научи на всичко, което е важно за нас, хората, тук, на Земята. Как може да те научи на състрадание, на човечност, на търпимост. Как с мълчаливото си страдание може да те направи по-добър човек
- Г-жо Радинска, наскоро представихте най-новата си книга “Синът ми Степан. Разказ на една майка”. В емоционална публикация във фейсбук разказвате, че най-накрая сте събрали сили да я допишете. Откога се опитвате да разкриете пред света историята на сина ви?
- През 2009 година започнах да пиша тази история, но тогава състоянието на съпруга ми се влоши и аз прекъснах този разказ. През декември мъжът ми почина. Трябваше ми време да се съвзема от тези две загуби, случили се в рамките на две и половина години. Бях в ролята на болногледачка цели 23 години, загубих най-любимите си същества, бях свикнала да им посвещавам цялото си време и пред мен зейна бездна, в която не знаех какво да правя. Имах нужда от време - да бъда със себе си, да се намеря отново, да събера частите си, разпилени по санаториуми, болници, реанимации... И когато го направих, първата ми задача беше да напиша книгата за съпруга си - “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”. Сметнах го за свой първостепенен дълг.
Но за книгата за детето ми - през годините просто нямах душевни сили да допиша тези начални страници. Всеки път сълзите ме задавяха и аз се отказвах...
Мислех, че никога няма да ги допиша. Добре че беше моят стар приятел, поетът Борис Христов, който ме подтикна и ми даде кураж да го направя. Убеди ме, че подобна книга е необходима, и не само на майките с увредени деца. Никога няма да забравя това. И ето че книгата вече е на бял свят.
- Какво се случи със Степан?
- Случи се онова, което обикновено официално се формулира като “лекарска грешка”. Акушер-гинекологът не беше преценил ситуацията, възрастта ми - бях на 36 години и раждах за пръв път. Прекалено силно скачаше върху корема ми... Беше спукал матката и детето ми се беше нагълтало с кръв и околоплодни води. Мозъкът му беше останал без кислород за някакви минути.
Достатъчни, за да съсипят не само неговия живот, но и да променят завинаги живота на трима ни. Аз изведнъж се оказах майка на инвалид. Този “лекар”, Никола Василев, който се отнесе толкова безотговорно към едно раждане, във всяка бяла държава щеше да бъде лишен от лекарски права. Но в нашата - годината беше 1987-а, той след това беше не само министър на здравеопазването, но и вицепремиер в кабинета на Стефан Софиянски. И продължи да прави кариера.
А аз двайсет години имах син инвалид, който страдаше всеки божи ден от сутрин до вечер. Но не съм аз, която ще съдя. Има кой да го прави. Всекиму според делата му.
- В думите ли откривате утеха след тежката загуба на сина ви и на съпруга ви - режисьора Крикор Азарян? През 2011-а издадохте посветен на него документален роман - “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”.
- Думите са голямото ми спасение! Не знам какво бих правила без тях! Те са причината да ставам сутрин от леглото и да продължавам пътя си, въпреки че вече съм изгубила всичките си близки.
Те дават смисъл на живота ми, дават ми чувството, че изпълнявам някакво свое предназначение - знам, че за това ме е създал Господ - да пиша, да живея с езика, с думите... А този документален роман написах не просто за да извадя от себе си болката от загубата на любимия ми човек, който беше за мен всичко - не само съпруг, а най-близък приятел, човек, на когото безрезервно можеш да вярваш, да разчиташ на него, мъдрец, който винаги и във всяка ситуация ще намери най-правилния отговор, колкото и объркано да е всичко. А и за да опиша неговата борба, неговия опит.
Пред очите ми човешкият дух ежедневно подчиняваше физическото тяло, особено през последните години и месеци от боледуването му. Пет години на всекидневна битка, превръщане на енергията на болестта в творческа енергия. През последните си години Крикор Азарян направи най-силните, най-мъдрите си спектакли. Исках всичко това да остане, да даде кураж и сила и на други хора в подобна ситуация. Затова написах книгата.
- В предишно ваше интервю, направено по време на пандемията от COVID-19, казвате, че покрай Степан, който е страдал от детска церебрална парализа (ДЦП), сте виждали “десетки увредени от ваксини деца”. Смятате ли, че именно те са причина за немалко деца да се раждат или впоследствие да развиват ДЦП?
- Степан стана жертва на най-обикновена лекарска небрежност и недопустима безотговорност. Но прекарвахме доста време по болници и санаториуми и там имаше много деца, увредени именно вследствие на ваксиниране.
Имам близка приятелка, с която се сприятелихме покрай увредените си деца. Тя има три дъщери, две от които са близначки. Родили са се здрави, и на двете на 6-месечна възраст им слагат ваксина, не помня вече каква точно. Едното бебе понася това добре, но другото се уврежда тежко. Това увредено момиче е вече голяма жена на 40 години - в инвалидна количка, с епилепсия, почти сляпа. Питате ли се какво струват на 65-годишната вече майка тези 40 години?! Как се справя тя с тази голяма вече и тежка жена - как я слага да легне, как я храни, как овладява пристъпите , как я къпе, как я вдига въобще?
Съсипан живот заради една ваксина. Затова съм против това ваксините да са задължителни. Нека всеки прави своя избор. Така ще е по-честно.
- Казвате, че родителите им са останали необезщетени не само за техния “съсипан живот”, но и за този на децата им. Какво имате предвид?
- Имам предвид това, че в държавите с уредена социална система, каквато нашата мила татковина очевидно не е, има специални закони за обезщетение на хората, пострадали вследствие на лекарска грешка. Това са доста сериозни суми, които се изплащат на семействата като компенсация за причинената вреда. Това са суми, които могат да се използват за лечение на пострадалото дете, за осигуряване на по-добри условия на живот и пр. А у нас подобно нещо няма и никога не е имало.
- Лекаря, който изроди детето ви, ли вините за случилото се със сина ви?
- Да, виня конкретния “лекар” за неговата недопустима небрежност.
- Към кого е насочен разказът ви в “Синът ми Степан. Разказ на една майка”?
- На пръв поглед може да изглежда, че това е просто разказ за едно дете с увреждания. Но не е така. На първо място - прагматично погледнато, тази книга е по-важна за майките, които имат здрави деца и смятат, че те са някаква даденост, не ценят факта, че децата им са здрави, растат пред очите им и ги радват.
Когато някоя млада майка пердаши 3-4-годишното си дете на улицата, защото плаче, дърпа се и проявява някакъв каприз, тя въобще не си дава сметка какво щеше да е, ако детето беше парализирано, да речем.
И колко щастлива майка е тя, че детето е здраво, може да ходи, да говори, да играе с други деца, да порасте, да създаде семейство, на свой ред да има деца. Никой не мисли за другия вариант, а той може да се случи на всеки. И освен тази страна на разказа ми исках да разкажа още и за това как един човек, едно дете, което не може нищо в този живот, е в състояние да те научи на всичко, което е важно за нас, хората, тук, на Земята. Как може да те научи на състрадание, на човечност, на търпимост. Как с мълчаливото си страдание може да те направи по-добър човек, без дори да може да каже и една дума.
- Една от книгите ви е посветена на съпруга ви Крикор Азарян, другата - на сина ви. Някъде между редовете се чете и вашата собствена история. Мислите ли да документирате в отделна книга случилото се, но през вашия поглед?
- Мисля, че и в двете книги съм направила именно това - те са разказ на очевидец, разказ на човек, който е бил в епицентъра на историята, която разказва. Това са две различни истории, но са свързани помежду си - не само от смъртта, но най-вече от любовта, която повече от всичко ни помогна да понесем онова, което ни се случи. И най-вече на мен, разбира се. Аз съм живата, която разказва. Имах любовта на две изключителни човешки същества - по различен начин, но действително изключителни. На един невероятно талантлив, мъдър, обичлив и добър човек и на един ангел, който ни беше изпратен за изпитание. Те двамата са най-големите ми учители по живот. Благодарна съм, че бяхме заедно тук, благодарна съм за всичко, на което ме научиха през това време. За това са моите две книги.
- Може ли да напишете любимо ваше стихотворение, което сте посветили на Степан?
- В книгата ми “Синът ми Степан” съм включила всички стихотворения, които съм му посветила през годините. Те не са весели стихотворения, но какво да се прави, тук не сме, за да се веселим. Тук сме, за да се учим. Ето едно, което ми е много любимо. Написано е, след като детето ми си отиде.
***
…и налетях
на лятната ти шапка – бежова и мрежеста,
със козирка, която винаги ти пречеше,
защото падаше върху очите ти;
дъхът ми спря в жилетката ти,
плетена от две-три стари прежди,
и се накъса в полото ти -
тъмносиньото, със сивия бордюр;
сърцето ми се спъна
в пижамката ти - със един ръкав,
отрязан
в последната реанимация,
когато…
И се заблъсках
в пропастите между въздуха
и ударите във гърдите ми:
разсипвах се, разпадах се, крещях се,
разливах се като вода
и като дим се виех
сред миговете поголовни;
сълзите ми запяха в мен
далечна и непоносима песен,
гъста и горчива,
и сенките на спомени
бодливи се търкаляха в кръвта ми,
а всички думи бяха тъй високо,
че не можех да ги стигна…
…А просто ровех в гардероба,
и търсех старите си рокли,
пъстрите си рокли -
за да ги облека, и да се правя,
че съм като всички…
