- Сега си давам сметка колко мигове със сина ми съм пропуснал, улисан в работа. Това ще ми тежи винаги
- Христина създаде специална роля за мен в сериала “Всичко за сина ми”. От отношенията ни по-хубаво няма и това е пример, който децата ни виждат и оценяват
- Не съм от бащите, които позволяват всичко. Но съм отстъпчив
- Казвал съм му, че ако иска да стане актьор в България, винаги ще има сравнение с майка му и баща му
Той е един от най-популярните и обичани комедийни актьори у нас. Зрителите го познават като водещ на най-гледаните шоу програми по Нова тв, сред които са "Господари на ефира", "Маскираният певец", "Като две капки вода", "Забраненото шоу на Рачков". В неделя, 22 септември, ще изгрее на екрана и в музикалното "Пееш или лъжеш".
Сред всичките образи в телевизията, киното и театъра най-малко известната му роля е тази на бащата - но истинския, в живота. Димитър Рачков избягва да говори за личните си преживявания. За първи път пред "24 часа" се разкрива в необичайно интервю, в което с любов и грижа разказва за най-важния човек - сина му Димитър.
- Г-н Рачков, за първи път празнувахте рождения си ден на 18 септември без сина си Димитър, който вече е студент във Франция. Няма как да не се чувствате горд от успеха му, но натъжи ли ви липсата му?
- Преди 2 години имах юбилей и го празнувах с изключително широк кръг от хора, даже на 3 места с различни компании. Миналата година го направих в широк кръг. Затова пък сега рожденият ми ден беше в изключително тесен кръг - уютно и задушевно. Много приятно изкарахме.
Иначе си страдам като всеки родител. Даже написах в инстаграм, че едни от най-тежките моменти за родителите са едни от най-хубавите за децата. За жалост, е така.
- Пуснахте и снимки, на които сте прегърнали сина си, а в очите ви - сълзи. Защо плачете?
- Това си ми е дете. За мен и за майка му (актрисата и сценарист Христина Апостолова - б.а.), за бабите и дядовците му това е много труден момент. Птичето излита от гнездото. И от една страна, сме тъжни, но от друга, трябва да сме радостни, защото той е поел по свой път и за него това е съдбовен момент. Сега му предстои да стане самостоятелен, да взема сам решения, да бъде умен, да мисли.
Сълзите в очите ми бяха плод на емоция. Всеки един от нас е родител и си мисли, че детето винаги е до него, но идва времето, в което то тръгва по своя път, което е нормално, житейско. Тогава си даваш сметка колко мигове си пропуснал да бъдете по-често заедно, докато си улисан в работа, в гонене на кариера, на професионално развитие. В този момент усещаш, че още една секунда повече да имаш с него, ще бъдеш по-щастлив, 5 минути, 10 минути ще бъдат много за тебе.
Мисля, че не е само мое усещане. Всички родители в един момент, когато децата се отделят от нас, си казват: Защо не бях малко повече с него, защо пропусках, забързан в някакви всекидневни неща? Това ще си стои в мен и ще ми тежи винаги.
- Скоро е заминал и болката още е прясна.
- Прясна е, но се чуваме с него всеки ден и поне знам как е.
Едно време, като дойдох в София, нашите все ми казваха колко им е било тежко, като тръгвам. Представяш ли си, същото са чувствали и те. А отивам от един град в друг в същата държава, не в чужда. Но това беше преди 30 години. Сега светът се глобализира и всичко стои по друг начин. Но мащабът за мен от София в чужбина е същият като едно време за тях от Бургас до София.
- Какво си казвате, като се чувате всеки ден? Помагате ли му със съвети как да се устрои примерно, как да си подреди квартирата?
- Има някакви битовизми. Детето ти отива в чужда държава и искаш да има нормални условия на живот, да е на топло, на чисто. Тези неща са едно на ръка, но те не са важните. Важни са онези, които му казвам - искам да бъде умен, внимателен, да мисли много, преди да направи нещо. Казах му: “Нито аз ще те контролирам, нито майка ти. Няма кой да го прави. Контролът в момента си ти. Сам трябва да го правиш.”
И да бъде разумен. Мисля, че Митко е такъв. Естествено, ще се мине през някои младежки неща, каквито и ние сме преживели, но всичко трябва да е в границите на нормалното, да има мярка. Минеш ли я, вече е проблем.
Опитваме се да предпазим децата си от някои грешки, които ние сме правили, но от друга страна, може би те сами трябва да сгрешат, да се опарят, за да се научат.
- Само обясненията достатъчни ли са, или възпитавате сина си през примери от вашия живот?
- Той разбира и обясненията. Днешните деца са доста по-умни и имат много повече информация. А собствени примери не може да дадеш, защото едва ли и той ще преживее нещата, през които съм минал аз. Затова му поставям генерални жалони - да внимава, да се пази, защото светът стана доста опасно място. Не само България.
- Защо, кое е опасното?
- Има много изкушения, хората се промениха. И така е в глобален мащаб. Сега са най-важните му години, в които трябва да наблегне, да се поизпоти, за да може след това да си хване посоката, професията и да бъде спокоен. Не деля поколенията, защото и по наше време имаше студенти, които 4-5 години само щракаха с пръсти и ходеха по дискотеки. А сега просто ги няма на картата. Дали ще отидеш да учиш в София, в Каспичан, Париж или Ню Йорк, мястото няма никакво значение. Важното е наистина да учиш, да преследваш целта, заради която си заминал.
- Въпреки пропуснатите моменти какво му дадохте като баща? Покрай вас всъщност е и по-различно заради голямата известност, която имате. Тя обаче също носи познание за детето.
- Не мога аз да кажа какво съм му дал. Той може да каже след време какво е получил както от мен, така и от майка си. Защото ние може да мислим, че сме му дали много неща, но след години той да каже: “Не бяхте прави за това, което говорехте. Тогава не бях съгласен”. Смятам, че неговата преценка ще бъде най-вярна. Защото за нас нещо е вярно и правилно, но за него не е така.
А известността няма нищо общо в случая. Това, че си популярен по някакъв начин от екрана, какво общо има с възпитанието на детето? Но винаги през всичките тези години както аз, така и майка му, сме му казвали, че трябва да бъде честен човек. Лъжата за мен е нещо, което може да ме изкара извън релси.
Обяснявал съм му също, че се гордея с истинските си приятели. Не става дума за познати, такива сигурно имам хиляди. Но имам много приятели, с които поддържам отношения до ден днешен - от Бургас, от Сливен, където съм живял, от София. С тях не сме близки само защото ме дават по телевизията, а защото знаят, че могат да разчитат на мен, както и аз на тях. Истинското приятелство е изключително ценно в тези времена на лицемерие и лакейство.
Затова искам и той да има такъв кръг от приятели. Това означава взаимно доверие, дружбата не може да е едностранна.
- Повлияхте ли с майка му на решението му какво да учи, с какво да се занимава?
- Не. Проблемът на младото поколение в момента е, че много се лута. Нали знаеш, има едно всеобщо мрънкане: Ние какви бяхме едно време. Напротив, много умни и будни деца са днешните, много информация имат, много по-рано узряват в сравнение с нас.
Той знае неща, които аз не съм и чувал. Не сме му повлияли, но едно време сякаш имахме някакви мечти - да си купиш първия касетофон, първия телефон, първата кола. Сега получават всичко много по-рано и доста по-наготово. За тях вече това не е мечта. Те имат телефони от първи клас, едва 18-годишни вече имат коли. Аз си купих първата кола на 30 и няколко години, естествено, втора употреба. Когато сам си събираш пари за нещо или постигнеш някаква цел, много повече се радваш.
Всички ние, родителите, допускаме грешка в стремежа си да осигурим детето, за да не е примерно по-различно от другите в училище. Даваме им материално повече, отколкото трябва. Но това е нож с две остриета, защото така притъпяваш желанието им, амбицията им за борбеност. В стремежа си да ги осигурим малко ги осакатяваме.
- Какво учи синът ви в Париж?
- Интериорен дизайн. Разбира се, преди това мина през няколко желания. Преди 3-4 години искаше актьорство, после тръгна към режисура, първо в България, после в чужбина. В крайна сметка не сме му натрапвали нашето мнение, не сме се месили. След разговор с майка си и с мене реши да опита тази специалност. Това не означава, че ще стане, но в момента такова е неговото желание.
Както едно време моите родители не са ми се месили, така и ние не го правим. Децата трябва да се развиват в това, което искат. Ти представяш ли си родителите да те накарат да учиш за лекар, а ти да не можеш да гледаш кръв? Абсурд е.
- Защо децата ни отиват да учат в чужбина? Одобрявате ли го?
- Защо не? Светът вече е глобално място, отворен е за нас. Ние до 1989 г. нямахме право да излизаме. Сега защо да не отиде? Има всякакви училища по света. Ако тука има примерно 10 университета, по света са хиляди. Нека си избере неговото. За мен най-добре ще е после да се върне. Все пак в България не тъпчем на едно място. Нека с това, което е научил, да се развива тука, като пренесе опита, придобит в чужбина.
- Какъв баща сте - строг, добър, позволявате всичко или напротив?
- Опитвал съм се да спазвам някакъв баланс, но не съм от бащите, които позволяват всичко. А и с Христина - майка му, не играем доброто и лошото ченге, каквито родители има. Аз винаги казвам това, което мисля. Спирал съм го от неща, които смятам, че не са правилни, или съм му казвал, когато нещо за мен не е окей. Понякога съм бил прав, но е имало случаи, когато не е така. След разговор с него и майка му съм казвал: “Да, тука сте прави”, ако тяхното мнение се различава от моето, и се съгласявам. Отстъпчив съм.
Важно е да имаш доверие на детето си. Давам ти прост пример. Ако му кажеш, като излиза: “Не искам да има около теб хора, които употребяват забранени вещества, алкохол”, и той ти каже: “Окей, няма”, това означава, че наистина няма да се случи. Опитваме се с майка му да го предпазим от тези неща, чието разпространение в момента е мафия. Това е бичът на нашето време.
С Христина имаме доверие на детето си. Някъде може да ни е послъгвал малко, но в рамките на нормалното. Навремето и аз съм лъгал майка ми и баща ми, но не е било нещо генерално.
- Как се изгражда такова доверие?
- С говорене. С нареждане, тропане по масата и с еднолични решения не става. И аз сам се уверих. Като беше по-малък, се е случвало да казвам: “Това няма да бъде така”. После си дадох сметка, че това е живо същество, което мисли. То не е неодушевен предмет, не е кукла. И той си има своите аргументи. Когато не съм бил прав, съм се извинявал, както и той на мене.
- Страх ли ви е сега, когато е далече от вас?
- Кой не го е страх? Но това пак опира до въпроса с доверието. Аз съм на 52 години, да са живи и здрави моите родители, и сега, когато пътувам, казват: Обади се, като пристигнеш. Те се държат като дете с мен, но за тях винаги ще е така и на 100 години да стана. По същия начин и аз имам страх. Да, сега и на видеовръзка може да се включите, но винаги може да ме излъже. Затова е важно доверието. С майка му сме му казвали, че може да ни излъже за седмица, две, три, месец, но в крайна сметка истината ще излезе наяве. Нищо не може да остане покрито.
И другият ми съвет - когато има проблем, колкото по-рано каже, толкова е по-лесно поправимо. Колко по-дълго се крие, проблемът нараства като снежна топка и в някои случаи не може да се разреши.
- Като малък синът ви участва в театралната постановка “Скакалци” в Сатирата, после и в сериала “Откраднат живот”. Какво му дадоха тези роли и какво му отнеха?
- Не мога толкова философски да разсъждавам върху това нещо. Въпросът е дали детето го иска. Ако е така, грам няма да го спра. Веднага ще му дам зелена светлина.
Но това, от което съм се притеснявал, е, че винаги има сравнение с родителите, ако децата тръгнат по техните стъпки. И понякога страдат. Започват се едни приказки - баща му го е уредил в този филм, или в тази болница, или в това училище. За един изграден характер това едва ли ще е притеснение, но за децата може да бъде много пагубно и да рефлектира върху крехката им емоционална система. Опитвал съм се от това да го предпазя. Казвал съм му, че ако иска да стане актьор в България, винаги ще има сравнение с майка му и баща му, защото и двамата сме в тази сфера. Макар че никога не съм разбирал обвиненията във връзкарство. На когото и да си дете, или имаш качества, или нямаш. А телевизията и театърът не търпят протежета. Сигурно има някоя професия, в която може да замажеш, да минеш между капките. Но на екрана не става - там те гледат и всичко се вижда като под лупа.
- Връщате се по Нова тв в неделя, 22 септември, като водещ на музикалното шоу “Пееш или лъжеш”. Какво очаквате?
- Винаги ми е трепетно преди премиера.
- Имате толкова голям опит, съчетан с таланта ви. От какво се притеснявате?
- Това няма нищо общо. Дори за Калоянчев е известно, че с тази биография зад гърба си, с този опит, с този огромен талант винаги се е притеснявал, преди да излезе на сцената. Знам от други големи актьори, че няма ли я тази тръпка, тази тежест в стомаха, преди да излезеш на сцената, ако си прекалено спокоен и самонадеян, това означава, че не ти пука. Така че тръпката и притеснението са в границите на нормалното. Ако са в повече обаче, също не е добре.
- Имате ли други ангажименти извън телевизията?
- Миналата година се снимах в сериала “Всичко за сина ми”, който би трябвало да излезе догодина по БНТ. Направихме го с Христина, с Евтим Милошев.
- Как се играе с хора, които са ви близки, но от друга страна, с Христина отдавна не сте заедно?
- Не влагаме нищо. Това въобще не е стояло пред нас. Държа да кажа, че съм изключително благодарен на Христина, която е написала този сценарий. Целият двигател зад проекта е тя. Създала е специална роля за мене. От това по-хубаво аз не виждам, както и от отношенията помежду ни. Покани ме, аз нямах колебания, прочетох сценария, хареса ми много. Синът на Христина и Евтим - Петър, играе мое дете във филма. Но това не е автобиографичен филм, защото има хора, които това си мислят. Може би са взети някакви елементи от моя живот, но нищо повече. Стремежът е бил да стане добър проект. Работихме в страхотна приятелска атмосфера, защото ние сме приятели помежду си. През какво сме минали, какви сме били, няма никакво значение. И това е пример за нашите деца - и тяхното, и моето, че имаме перфектни отношения, разбираме се, в професията сме заедно много години. Мисля, че децата ни го виждат и го оценяват.
