Строим нови храмове, защото хората имат нужда от тях, искат да се приобщят и да се обичат един друг
- Ваше Светейшество, повод за този разговор е посещението ви при новостроящия се храм "Св. Патриарх Евтимий" в "Люлин", най-големия квартал на столицата. Градежът на храмове любов и търсене на Бога ли е?
- Строителството на един храм, това е Божие дело. Показал ни го е сам Господ Иисус Христос със своето въплъщение. Какво е предназначението на човека? Бог да обитава в нас - и в душата, и в тялото. Свети апостол Павел ни казва: вие сте храм Божи. За да се осъществява това велико Божие дело по спасяването на човека, ние трябва да се научим да живееем с Бога, да го обичаме, както да обичаме и ближните си. Това са думи, които лесно се изговарят, но трудно се осъществяват. Колко са човеците, които могат да се похвалят с това? Ето колко сме далече от предназначението да бъдем храм Божи, да бъдем подобие на Бога и това, което Господ в своя живот ни е показал.
В "Люлин" станахме свидетели на едно изключително дело. Наглед можем да видим как в строителството на един храм много ясно и много видимо се показва Божието присъствие. Как нещата се случват от Бога. Още докато са търсили къде да построят храма, първо на едно място, после на друго място, докато накрая се оказало, че има едно петно в плана на квартала още от 80-те години, предназначено за обреден дом. Тогава не се е случило, но ето дошло е времето да се построи, и то не какъв да е обреден дом, а именно православен храм.
Първоначалната идея е била за параклис, но след като е била споделена сред повече хора, се е видяло, че нуждите на квартала са за по-голям храм. И така, събирайки се повече хора, идеята възраства и се стига до този грандиозен проект и строеж, който вече е напреднал.
Голямата част от това, което е построено досега, е благодарение на дарителство. А безкористното дарителство е ясно свидетелство, че това е Божие дело. Защото човек, който не търси слава за себе си или друг користен интерес, а го прави за слава Божия и в името на вярата и Църквата, за своите приятели и жителите на квартала, той е воден от любов. А двигател на това е Бог, защото сам Той е любов и ние чрез Него се приобщаваме и можем да я проявяваме тази любов. Толкова е видно в този случай! Как само за няколко години такава общност се е създала, толкова хора са били приобщени. Какво да кажем за това? Слава на Бога!
- Ако някой каже - защо да строим нови храмове, след като и тези, които имаме, не са пълни - какво бихте отговорили?
- Често се случва така, че ние вършим неща, които не са ни толкова от полза. И сами не знаем онова, което ни е полезно. Не сме осъзнали тази необходимост, че се нуждаем от храма, че се нуждаем от Бога, че без Бога погиваме.
Но ето, сега покрай този храм в "Люлин" виждаме колко деца са нарисували свои рисунки с идейния проект за храма. Преди да е построен, те вече са го нарисували. Значи са творили, влезли са във връзка с патрона на храма - св. Патриарх Евтимий. Преди 3-4 години всички тези хора не са мислили, че това тук ще се случи. Но ето че се случва пред очите ни. И вече си мисля, че този храм ще бъде малък. И дай Бог един ден по примера на тези родолюбиви хора от настоятелството да се запали тази искрица и у други и те да кажат: вече не може да ни събере този храм и затова ни трябва още един храм. И да се построи и друг храм. Вярвам в това. Защото е очевидно. Ако тук са свързани няколко хиляди души, в квартала има двеста хиляди души, ето тази аритметика проста, като направим, може след няколко години да си зададем същия въпрос. Защо да строим нов храм? Ами защото има нужда от него. Защото хората искат да се приобщават, искат да обичат Бог, да бъдат с Него, да се обичат един друг и да живеят заедно. Ето затова е нужен храм.
- След вашия избор и интронизацията в храм "Св. Ал. Невски" една от първите светини, на които се поклонихте с молба за застъпничество, бяха мощите на св. Патриарх Евтимий. Вярвате ли, че примерът на този ваш свят предшественик е възможен днес?
- Разбира се, как да не е възможен? Как св. Патриарх Евтимий е живял? От столицата Търново, от болярски род, което му е давало възможност да е част от държавната администрация - нещо го е накарало да отиде в манастир. Нещо го е подтикнало към тази радост, която вярващият човек придобива с искрената молитва. Към покаянието, когато човек се откъсва от себе си и от злите си дела и се приобщава към тази именно радост, която Бог е по природа. Как да не е възможно това и за нас? Бог Иисус Христос е един и същ и тогава, и днес, и вовеки. Това е подтикнало младия Евтимий. Божията благодат се е докоснала до сърцето му и го е накарала да се откъсне от суетата на света, да види и осъзнае колко е кратък и преходен човешкият живот, а какво изобилие от благодат има във вечния живот.
Това е трудно да се изкаже с думи, с човешки език. Св. апостол Павел казва: на човек на ум не е идвало и око не е виждало, и ухо не е чувало онова, което Бог е приготвил за тези, които Го обичат. И ние предвкусваме още тук от тези неща, които не могат да се изразят с думи, но ни изпълват с радост. Така че това е напълно възможно и днес. Та нима молитвата не е възможна днес? Нима милосърдието не е възможно? Нима не е възможно да се преборим с един свой лош навик? И след това с още един? Нима не е възможно, вместо да подминем човека, да кажем: "добър ден". Възможно е! И с такива малки стъпки, малки дела, които са напълно по силите на всеки един човек, ние лека-полека се учим да преодоляваме повредите и дефектите, с които всеки се ражда, носейки последиците от първородния грях. Малко по малко се приобщаваме към Бога, приучаваме се да живеем в мир, единомислие, обич, грижа един за друг. Тогава Божията благодат ще освети и нашите души и ще ни приготви за Царството Божие, да бъдем заедно със светиите.
Това е предназначението на нас, човеците, да сме със светиите. Това се учим на тоя свят и това не е нещо въображаемо и невъзможно. Напротив, то е в най-малките, обикновените неща. Нашите баби и дядовци със своята кротост, постоянство, вяра и надежда в Бога са преодолели какво ли не и са построили и оставили толкова неща, които ние сега, за жалост, пренебрегваме и похабяваме, не знаем да ги пазим.
- Тези малки неща, чрез тях ли опознаваме Бога практически, а не само на теория? Говорихте за това и пред хората в "Люлин".
- Разбира се, Бог се проявява в ежедневието, в малките дела, в мислите. С една мисъл човек може да падне, с една мисъл човек може да се изправи. Мислите са важни. И желанията са важни. Зависи как ги съчетаваме. Молитвата не се чува, нашият дух се моли. Наум казваме: "Господи Иисусе Христе, помилуй ме". Чрез молитвата, която излиза от сърцето, ние общуваме и се приобщаваме към Бог и Неговата благодат. И Господ откликва.
Когато човек навлиза, когато прохожда във вярата, той в началото не може да разбере за какво става дума. Както едно малко дете кърмаче, когато му се дава лъжичка по лъжичка, то не разбира какво става, но на душата му е хубаво и благо. И то след това заспива, расте, крепне. Бог прави малкото човече да израсте. Така и ние - с малки молитвички растем. Колкото повече през деня помним Бога, обръщаме се към Него в молитва, пазим се от лоши дела - всички тези малки, обикновени неща ни приобщават. И малко по малко Божията благодат идва, очиства сърцето ни, подкрепя ни за добри дела. Така лека-полека възрастваме към добродетелния живот и това е пътят към вечния живот, приобщаването към Бога и светостта. Защото никой не е свят на земята. Докато не се запечата с нашата смърт как сме живели, никой не може да каже. Човек е променлив, какво ще се случи в следващия момент, не знаем. Затова светии няма на земята, но ние, християните, сме получили Светото кръщение и тази благодат действа в нас. Който е внимателен, забелязва нейното действие, вижда я и се старае още повече, внимава да не я изгуби или пропилее, защото това е най-ценното съкровище, което сме получили.
- Започва новата учебна година, какво е вашето послание, светейши владико, към всички учители и ученици?
- Ученическите години са едно прекрасно време, в което децата се учат да опознават света. Бог ни е създал да бъдем стопани на Творението. Не само на нашия квартал, на столицата, на България, на света, на планетата Земя. Поставил ни е да бъдем стопани на Творението, на цялата Вселена. Обаче как можем да бъдем стопани, без да познаваме Творението, този дом, който Господ е сътворил за нас? Затова с опознаването на света ние опознаваме и себе си. Ние израстваме и виждаме каква огромна отговорност е. Представете си която и да е държавна служба тук, нейните мащаби и мащабите на Творението. Господ ни е предоставил да сме съуправители на всичко това заедно с Него. Ами ние ако не Го познаваме, какво ще управляваме? Затова е учебният процес.
Но когато човек възприеме знанията, които има, използвайки ги користолюбиво за себе си, то се получава така, че от господар и стопанин става роб на тези страсти. Без духовност понякога знанието ни става вредно за самите нас, защото не знаем как да го употребяваме.
Традицията на българското образование е такава, че духовността върви ръка за ръка с просветата в естествените науки. При прекъсването на тази връзка вижте атеистичният строй до каква безпътица доведе! Защото ги няма духовните устои. Когато я няма вярата и пренебрегваме добродетелта, до каква трагедия, до какво страдание се стига! Плач за всички човеци! Духовността ни учи как наред с опознаването на света ние да имаме и радостта от общуването с Бога, от общуването със съучениците си в клас, със семейството си, с приятелите си. Защото в една среда, където ви обичат, но където повече вие обичате, там е мир и радост. Господ е претърпявал какви ли не несправедливости и поругания, и Кръстна смърт, но е показал, че ни обича. Мъчениците по същия начин - имали са тези духовни устои с любовта си да се молят за своите мъчители. Това е висша добродетел. Господ ни е заповядал - любовта започва с почитта към родителите, с уважението към човека до теб, търпението и претърпяването на някои тежести от страна на ближните, но стигаме дотам да обичаме човеците и дори враговете ни. Когато в нашето сърце я имаме почитта, дори когато претърпяваме някои несправедливости спрямо нас, тогава ние запазваме и душата си от повреда, запазваме и човешкото си достойнство, запазваме и мира в общността. Когато човек се радва, общувайки с другите, тогава живее пълноценно.
Това без духовна просвета, без духовна работа, без духовен живот не е възможно да се случи. И ролята на Църквата тук е незаменима. Никой не може да даде тази благодат на децата освен Бог чрез Църквата. И затова е толкова необходимо заедно с естествените науки родителите да запишат децата си и в предмет "Религия" - образование, което в момента под различни форми се преподава. Дай Боже да се осъзнае тази необходимост от политиците и от отговорните фактори и този предмет да се въведе и в редовната програма. За да имаме това единство между познание на света, в който живеем и, познаване на себе си и духовните закони, за да можем да изпълним своето предназначение и да бъдем истински стопани на Творението.
В любовта към Бога и към ближния да изпитваме радост към всичко онова, което Господ ни е дал, да Го прославяме и да се обичаме. Това пожелавам и на учителите да го възпитават у децата, а директорите - да настояват за въвеждането на предмета "Религия" и децата да се приобщават.
Бог да благослови началото на новата учебна година и да ни подпомага в нашите усилия по опознаването на света, Бога и придобиване на Христовите добродетели!
