- Още помня емоцията от първия ми концерт в София през 2006 г. и българската публика - толкова жива и топла, казва световноизвестният певец
- Изкуството, насочено към доброто, играе решаваща роля за единствената желана революция - вътрешната
- Когато на 35 г. работех в пиано барове, да издържам семейството си с музика, изглеждаше далечна мечта. След безброй опити бях почти сигурен, че ще трябва да се издържам като адвокат
- Бях хиперактивно, неспокойно, любопитно дете. Когато нещо беше обезсърчавано или дори забранено, то ставаше моя нова цел и трябваше да го постигна, ако е възможно, по-добре от другите, дори с цената на големи жертви
Точно след една седмица - на 14 септември, Андреа Бочели ще пее за втори път в България. Концертът му ще бъде на стадион "Васил Левски" по покана на "Фест тийм".
Италианецът се превръща в звезда на сравнително късна възраст - 35 г., след като печели фестивала в Санремо. Загубил е зрението си още като дете. Роден е с глаукома, но го губи изцяло, след като е ударен с топка по главата по време на игра на футбол. Въпреки че от ранна възраст е увлечен по музиката, родителите му настояват да завърши право, за да има сигурно препитание. Музиката остава голямата му страст и в крайна сметка се качва на голямата сцена.
С музикален талант са надарени и трите му деца - 29-годишният Амос, Матео - на 27 г., и 12-годишната Вирджиния. И тримата вече са били на една сцена с прочутия си баща.
- За втори път ще имате концерт у нас, какво си спомняте от България от първото си гостуване, г-н Бочели?
- Бях във вашата красива страна преди почти 20 години, през 2006 г. Опознах българската публика - толкова жива и топла. Още помня емоцията от приема на първия ми концерт. Въпреки натовареността на турнето тогава имах шанса да усетя поне малко от необикновените пейзажи и красивата архитектура на вашата страна. Спомням си, че бях част от комитета “Приятели на София”, когато градът кандидатстваше за Европейска столица на културата. Така че съм развълнуван да се завърна. За мен е чест да пея отново в модерен, динамичен метрополис, който е и един от стълбовете на нашата цивилизация, свързваща Изтока и Запада. Ако не се лъжа, София е третият най-стар град в Европа след Атина и Рим.
- На 25 октомври ще излезе новият ви албум Duets, разкажете малко повече за него?
- Радвам се, че най-накрая в този двоен албум събрах почти всички най-хубави дуети, които съм изпълнявал през последните 30 години. Включих и няколко нови колаборации. Изкуството на дуета винаги ме е интригувало. Пеенето е отражение на душата, разкрива вътрешните светове. Изборът на партньор за дует не е просто въпрос на рационални решения или възможности за запис, а и за улавяне на емоционалната интензивност, която един глас може да предаде. Обичам смесването на гласове. Това е изключително удовлетворяващо преживяване и алхимия, красиво представени в този проект. В него ще откриете живота ми, отразен чрез гласовете на много любими и прекрасни спътници в това пътуване. Ще изброя малка част от тях - Ед Шийрън, Селин Дион, Сара Брайтман, Дуа Липа, Стиви Уондър, Дженифър Лопес, Лаура Паузини, Джорджия, Кристина Агилера, Ланг Ланг, Ели Гулдинг, Ариана Гранде, Чечилия Бартоли. Но списъкът е много по-дълъг. Към тях се включват и новите дуети с изпълнители като Шаная Туейн, Крис Стейпълтън, Гуен Стефани, Лорън Дейгъл, моите деца Матео и Вирджиния и много други. Особено се гордея и с един виртуален дует с незабравимия маестро Лучано Павароти.
- 30 години на сцената, малко или много е това време за вас?
- В известен смисъл се чувствам като вчера, защото доста късно пробих на музикалната сцена, бях на 35 години. След това излезе дебютният ми албум и оттогава не съм спирал. Животът ми е едно непрестанно движение, аз си го избрах и не мога да се оплача. Разбира се, опитът ни променя. Днес, за добро или за лошо, когато стъпя на сцената или в звукозаписно студио, нося със себе си различно бреме. Животът, който съм имал до момента, неизбежно влияе върху пеенето ми – надявам се към по-добро. Осъзнавам, че вече съм в зряла възраст, интересен период, все още пълен с изненади дори когато положителните са по-малко от отрицателните. Въпреки това точно както преди 30 години, продължавам със същия ентусиазъм да преследвам красотата чрез изкуството, което все още смятам за дар свише, и да предавам положителни емоции и спокойствие на тези, които ме слушат.
- Случвало ли се е да се разплачете на сцената от вълнение, докато пеете?
- Има толкова вълнуващи шедьоври, че докосват най-дълбоките емоционални струни – като много от прекрасните арии от оперите на Джакомо Пучини. Има и обстоятелства, при които е трудно да се сдържат емоциите, например, когато ме поканиха да изпея Ave Maria на Шуберт на мемориала Ground Zero през 2001 г. след атентата в Ню Йорк. Тогава бях разтърсен и скърбящ за лична загуба и изключително силно почувствах болката и трагедията от случилото се в САЩ. Присъединих се към милионите хора в траур и трябваше да събера всичките си сили, за да пея. Когато човек плаче, гласът може да се “счупи”, това е деликатен баланс, изискващ голям самоконтрол. Когато съм на сцената, се стремя да балансирам между емоциите и разума, тъй като изпълнителят трябва да предизвика чувства у публиката. Но е опасно, ако самият аз стана твърде емоционален, защото гърлото може да се затвори, а с него и гласът.
- Кой от многобройните си успехи приемате като най-силен старт за кариерата си?
- Повратната точка в международната ми кариера беше английската версия на Con te partiro - Time to Say Goodbye, песента, с която най-много свързват името ми по света. Изпълних я в дует със Сара Брайтман по време на финалния мач на немския боксьор Хенри Маске. Мачът беше гледан от 21 милиона зрители и в известен смисъл тази вечер отбеляза началото на световната ми кариера. Това е вечна песен, класика, която никога не се уморявам да изпълнявам. Вълнувам се, че наскоро представих, дори в нощта на оскарите, нейна обновена версия, продуцирана и аранжирана от Ханс Цимер, в дует със сина ми Матео. Включена е и в двойния диск Duets.
- През 2021 г. изминахте повече от 350 км на кон. Защо направихте това поклонническо пътуване? Промени ли ви?
- Първоначално идеята беше просто да отида на дълга конна езда, да се заредя след пандемията и да се свържа отново с природата. Избрахме символично маршрута Via Francigena - от сърцето на християнството, църквата “Св. Петър” в Рим, където получихме благословията на папата и обратно до Лаятико. Трябваше да е лично преживяване, но приятелите ни от християнската тв мрежа TBN, (Trinity Broadcasting Network) се присъединиха към нас, заснемайки нашето пътуване на вярата. Поклонението ни бе фокусирано върху две теми. Едната беше отдаване на почит към древните места за поклонение по маршрута, а другата - създаване на музика с много колеги артисти, музика като форма на молитва. По пътя следвахме и паралелна карта не на места, а на ценности, върху които да разсъждаваме - от мир до прошка, от вяра до семейство, молитва и надежда.
- Какво означават за вас концертите в Teatro del Silenzio?
- От създаването си преди 20 години Teatro del Silenzio е знак на почит към района домакин – моето родно място Лаятико в Тоскана. Там са корените ми, мястото, където се оттеглям и днес и което предците ми са избрали да живеят, работят и отглеждат децата си. Целият регион спира дъха - красив, приветлив, далеч от шума и суетата. Сред тези хълмове има естествен амфитеатър, където ежегодно провеждаме Teatro del Silenzio - пространство вече е известно по целия свят и което привлича публика от всички краища на света. Тази година, за да отпразнуваме 30-годишната ми кариера, в Лаятико дойдоха много големи имена - от Пласидо Доминго до Хосе Карерас, от Ланг Ланг до Джони Деп, от Дейвид Фостър до Уил Смит, от Ед Шийрън до Ръсел Кроу, създавайки едно запомнящо се събитие, аплодирано от близо 40 хиляди души.
- По повод 30-годишната ви кариера бе заснет документалният филм Andrea Bocelli: Because I Believe (“Андреа Бочели: Защото вярвам”). В какво вярвате най-много?
- Аз съм християнин, католик, вярвам в светостта на живота и чувствам, че религията съдържа истинския смисъл на нашето земно съществуване.
Сигурен съм, че вярата е най-ценният дар от всички и се чувствам задължен да го ценя и обогатявам ден след ден. Също така вярвам, че културата и изкуството, което според мен се квалифицира като такова само когато е насочено към доброто, могат да играят решаваща роля за постигането на единствената възможна и желана революция – вътрешната. Вярвам в музиката като инструмент, който да ни направи по-добри, да отвори сърцата ни. Вярвам в човешките същества, в тяхната интелигентност и доброта. Но където и да са замесени хората, съществува и вечната борба между доброто и злото. Въпреки това имам основание да се надявам, че доброто в крайна сметка ще триумфира. И за да се случи това, всеки трябва да изпълни своята част.
- Какво дете бяхте и на какво обичахте да играете?
- Бях хиперактивно, неспокойно, любопитно дете и още тогава много обичах предизвикателствата. Когато нещо беше обезсърчавано или дори забранено, то ставаше моя нова цел и трябваше да го постигна, ако е възможно, по-добре от другите, дори с цената на големи жертви. До шест- или седемгодишна възраст изхабявах от въртене плочите в хола ни, на които звучаха велики оперни арии. Преди да достигна юношеството, се бях научил да свиря на много музикални инструменти, имах заложби, които ми помогнаха бързо да достигна високо ниво. Най-щастливите ми спомени от детството са свързани с лятото - сезон на дълги конни разходки, приключения в полето и реките и футболни мачове, организирани в двора на нашата ферма.
- Защо записахте да учите право?
- Учих право отчасти от интерес и отчасти заради баща ми. Родителите ми бяха загрижени за бъдещето ми и искаха да имам академична степен, която да ми помогне да си намеря работа. Наистина да превърнеш музиката в професия, беше обезсърчително предизвикателство за селско момче като мен, без връзки в развлекателната индустрия. Семейството ми ме подкрепяше в артистичните ми занимания, но също така настояваха да продължа да уча, докато не завърших висшето си образование. Получих първата си диплома в средата на 80-те години на миналия век с дисертация върху “Естественото право и историята в мисълта на Монтескьо”. Тази тема ми беше изключително интересна и изискваше много месеци обучение. През годините съм получавал много други почетни степени, но с тази най-много се гордея.
- Когато работехте в пиано баровете, за какво бъдеще мечтаехте?
- Дори когато свирех в пиано барове, за да плащам уроците си по пеене, и следвах в университета, никога не се отказах от мечтата да мога да издържам семейството си чрез музика. Въпреки това, когато бях на 35 години, този вид кариера изглеждаше като далечна мечта – нещо, което съм виждал много пъти, но никога не съм постигнал напълно. След безброй опити бях почти сигурен, че ще трябва да се издържам като адвокат. Тогава победата на фестивала в Санремо беше повратна точка и реалността надмина хиляди пъти и най-смелите ми мечти. Спомням си добре например дебюта си на оперната сцена в “Макбет” на Джузепе Верди. Беше през 1994 г. и аз сбъдвах една мечта, която съм подхранвал години наред. Но това, което смятах за крайна точка, всъщност беше само началото.
- Кое е най-ценното нещо, на което ви научи Франко Корели в неговия майсторски клас?
- Има два типа учители - тези, които ви дават прецизни технически познания за вокализацията и ви помагат с физическата подготовка, която е полезна за всички спортни дисциплини, защото гласът в крайна сметка е резултат от мускулна дейност. И има учители, които са муза, вдъхновяваща ви да ѝ подражавате. Франко Корели според мен принадлежи към втората категория. Да чуя гласа му – широк, вибриращ и пълен с емоции, беше невероятно емоция още от първия път, слушах го още като дете. Той беше невероятен артист, съчетаващ харизматично присъствие с фантастичен глас. Естествено, когато имах честта да бъда негов ученик като възрастен, той ми даде много ценни съвети. Въпреки това вярвам, че най-големият урок от артист като Корели се крие в абсолютната красота на неговите фрази, интензивността на неговите интерпретации.
- Какво е усещането да пеете с децата си?
- Не мисля, че има нещо по-трогателно, интимно или красиво... Приемам тази неочаквана възможност като голям подарък от живота. Трудно е да опиша щастието, което изпитвам, когато съм на сцената със семейството си.
- На какво искате да ги научите, свързано със сцената?
- Във всяка ситуация съм предпочитал да предам на децата си ценностите, в които вярвам, не като им давам съвети, а чрез пример. Убеден съм, че изпълнението на живо, което за мен е споделяне на момент на красота и спокойствие с публиката, носи със себе си силно и взаимно емоционално зареждане. На моите концерти винаги съм имал със зрителите истинска връзка, базирана на честност, никога не съм се опитвал да ги лаская или да им налагам професионализма си. Пеенето за мен е сладка привилегия и начин да споделям с другите подаръка, който небето ми е дало. Това е най-простият и най-директен начин да се свържете с другите, да почувствате тяхната емоция и да се опитате да им я върнете неколкократно повече.
- Много хора, които не слушат класическа музика, благодарение на вас се докосват до нея, какво удовлетворение ви носи това?
- Възхитен съм. Надявам се, че през тези 30 години концертна дейност имам скромен принос за внасянето на свеж въздух в операта. Свят, който, както винаги казвам, вероятно е бил в опасност да загуби своята популярност и привлекателност. Операта е форма на изкуство, която се занимава с човешките емоции, и следователно винаги е актуална и универсална, способна да възпламени първичните емоции с такава интензивност, че надхвърля всички културни и поколенчески бариери. Няма нужда да имате някакъв специален опит, за да оцените тази съкровищница от чудеса. Важно е обаче всеки да може да подходи към този свят без страх. От нас, професионалистите, зависи да направим първата стъпка, дори да напуснем театрите, ако е необходимо, да пренесем операта на арени, площади и телевизия. Що се отнася до мен, след като спечелих доверието на публиката, която харесва поп музиката, аз се опитвам да предложа музиката, която обичам най-много, и държа на шедьоврите на операта по време на моите изпълнения на живо.
