Единственото сигурно обединение на нацията и на народа ни е около печените чушки и каната с вино. Там сме единомислещи и единосъщни
Този девети месец от календара е май по-възпяван от месец май. И с много повече събития през годините. Вероятно е нормално - след летните залитания и опиянения идва щедрият и уютен откъм климат и емоционалност септември.
Септември, който на старославянски носи името руен, защото тежките зрели гроздове започват да нашепват с езика на младото вино. Руйно се търкалят и дните - през тънкия мирис на печените чушки и горчивия аромат на пожълтяла шума към празничните за нашата територия дни.
Празнуваме Съединението на България на 6 септември - съединението, в което прегръдката на Тракия и Добруджа през Стара планина
прави неразривна не само територията, а и нацията
Нацията ни, която все ми се ще да е неразривно свързана с народността, която още през май сме рекли, че не чезне. Или така е редно.
Иначе някак Независимостта, която официално ни е призната на 22 септември, не би била така празнична.
Помежду тези две исторически дати избликва всяка година възторгът, с който училището наше любимо, дето пали в сърцата искри, отваря вратите си към четмото и писмото, към науката и културата, към бъдещето на всеки, престъпил прага му за първи и за последен път с надеждата крачките да стават все по-уверени и към все по-светли бъднини. (Не забравяйте връзката между месеците май и септември, тя явно не е случайна!)
Всъщност всеки месец, всяко годишно време има своите плюсове и минуси, своите знаменателни дати, все едно дали световни или строго лични, своите празници и своите делници, тържества и разочарования и
само ние, хората, им придаваме значение,
сезоните и климатът не се интересуват от това, те си се въртят по строго вселенски закон.
Този закон е отредил плодовете да се берат през септември. От нас зависи да ги посеем, да ги засадим, да ги поливаме и да им разчистваме място от плевели и паразити, да се грижим тоест.
Ако нивата буреняса, какво ще роди? Ако подровякът си шета на воля из градината, какво ще оберем? Ако косовете изкълват лозето, какво ще налеем в бъчвите?
Така е в природата, обаче си е чиста проба метафора за човешкото битие.
Ако не мислим какво вършим, а я караме през просото,
ако не сме отговорни пред близките и пред колегите, пред съвестта си и пред децата си, какво искаме от този живот? Да ни поднесе златна ябълка, нарязана в сребърна чинийка, както сме се изтегнали на диванчето? Ами няма как.
За целокупния народ говоря, не за отделни... щях да кажа личности, ама се усетих о̀време, та за отделни лица иде реч. С прилежащите им анатомични части, разбира се.
И няма грам дидактика в думите ми, грам литература, чиста истина са си. В точните им значения. Каквото посееш, това ще пожънеш, природата е доказала, че
от келемето златен плод няма как да добиеш
Дори ломските ямки и квадратно-гнездовият метод все по нещо връзваха, в незасетите площи един троскот, дето де що има стихослагател, го римува с “Господ” (и на поетичната нива е бъкано с плевели), една паламида и повитица се увиват в прегръдка до задушаване.
И не, това не е проглас към растениевъдството, хлорофилни сме всички, всъщност от едничката по неведом начин самосъздала се от другите химични елементи клетка се е зародил животът на тази планета, върху която паразитираме и ние с претенциите си за величие.
Няма общо със септември? О, има! От плод се раждаме, не подлежи на оспорване, нали? Обгрижват ни, поливат ни, плевят около нас и в нас, избуяваме и тръгваме на училище, за да изкласим в училището на живота и да посеем своите плодове, и така нататък, и така нататък, откакто свят светува, докато свят светува.
Народът не напразно е казал, че пилците се броят наесен. В прав текст - каквото измъти квачката, каквото оцелее от ноктите на сокола или от птичата пипка, каквото опери перушина здраво и читаво и от жълто пухче се превърне в здраво стъпваща ярка, това броиш. От 60 яйца в полога понякога остават наполовина. Но здрави.
От 100 предизборни обещания, завалели този септември, колко ще се изпълнят през ноември, та до пролетта, че да берем плодове следващия септември? Реторични въпроси задавам. Което не значи, че всеки не трябва да си задава своите. И да им търси отговорите. Докато обръща червените чушки върху тенекията и наглежда кипенето на виното в бъчвата. Това е метафора.
Но в крайна сметка единственото сигурно обединение на нацията и на народа ни е около печените чушки и каната с вино. Там сме единомислещи и единосъщни. И няма защо септември да бъде май, не му е това работата, но нашата работа е земята ни да бъде рай. Защото речено е - глас народен, глас Божи.
