- Човек е срещите с хора, които Бог или Вселената му изпраща на пътя, и вече е твой личен избор на кого да повярваш, казва актрисата
- Моите смешни роли са страшно сериозни и в това стават вече нелепи и вероятно забавни
- Френската гимназия е тази, която ми помогна да бъда свободен човек и да мисля спокойно
Тя е популярна, забавна, остроумна и много талантлива. Силвия Лулчева е сред най-бляскавите български актриси не само с ролите си, но и с благотворителните каузи срещу насилието, на които дава лицето си безвъзмездно. Малко хора знаят, че със свои колеги от Сатирата и от класа на Стефан Данаилов, който тя завършва в НАТФИЗ, помага непрекъснато на Българската хранителна банка.
Родена е на 28 август 1969 г. в София. Зрителите я познават от сериалите "Столичани в повече" и "Вина", като тя има десетки роли в киното и театъра. Отличена е и с най-големите актьорски награди - "Икар" от 2004 г. за най-добър дублаж и "Аскеер" от 2006 г. за главна женска роля в спектакъла "Милост за мама".
С мъжа си актьора Васил Бинев имат дъщеря Елица.
- Преди ден тръгнахте на турне, г-жо Лулчева. Закъде пътувате и какво ще играете?
- Тръгвам към “Аполония”, където се празнуват 40 години от това събитие, което определи лицето на артистичния свят в последните години. И съм щастлива, че ще участвам със спектакъл на Сатиричния театър - “Шаферки завинаги”.
А и пътуването винаги означава нещо ново, различно, донякъде приятно напрежение, че ще бъдеш поставен в зони извън личния си комфорт. Все пак каквато и да е промяна, е по-добра от съществуващата яснота. Но вече пътувам по-тежко. Преди много нахално тръгвах без цел и посока, сега съм въоръжена с неща, които трябва да ме подкрепят - кремчета, бурканчета.
- Звучите, сякаш излизате от Сатурнова дупка след рожден ден. Какво е най-важното в живота ви? Правите ли равносметка?
- Не, нито на Нова година, нито около рождения ден се занимавам с такива неща. Разбира се, правя някакви опити за сравнение. Както обичам да казвам, сравнявай се само със себе си по същото време миналата година, защото това е единственият критерий накъде си тръгнала, а не с някого другиго или с нещо друго.
Много се радвам да разбера, че нещата, за които съм си мечтала, се оказва, че не са мои и не са ми били нужни, а са се сбъднали неща, които не съм планирала. Харесва ми винаги сценарият на Вселената, на Бог, който е любимият ми режисьор, харесвам разпределенията, в които ме поставя. Даже буквално снощи една приятелка ми даде задача под формата на медитация да се опитам да си отговоря: мога ли да си позволя да съм достатъчно добре и да имам достатъчно? В смисъл да нямаш изисквания, че трябва още нещо непременно и нещо друго, да не те връхлита синдромът на постигнатото и как пак не си доволен. Тази медитация беше много приятна, защото разбрах: доволна съм, постигнах, наистина благодаря, достатъчна съм.
- След като сте преодолели мечтите, които не са ваши, за какво мечтаете, има ли нещо, с което сте се разминали?
- Да се отърва от неща, които са ми ненужни, а пък са ми се накачили.
- Успявате ли?
- Сега ще ги пускам. Аз съм контролиращ тип, нали се сещате каква сериозна задача е това? Ето, пак имам задача - този път да махам, защото се оказа, че щастието не е да търсиш това, което нямаш, а да се отървеш от неща, които имаш. Пускай, пускай. По-малкото е повече.
- Имате една малко известна, но много важна роля - давате безвъзмездно лицето си за каузи срещу насилието. Защо го правите?
- Защото не мога да си представя, че някой би могъл да упражнява каквото и да било насилие върху мен. Това органично ме отвращава и съм сигурна, че ако някой човек е жертва на насилие, може би понякога му е необходимо да разбере, че някой друг - публично разпознаваем или по някакъв начин любим негов човек, категорично застава в позиция срещу това. Когато си жертва на насилие, насилникът обикновено така успява да те формира като виновен и ти да смяташ, че не си жертва, а си причинител на това насилие. Тази формула започва да те владее и насилието да се превръща в норма. Но когато чуеш различното мнение, може да бъдеш подкрепен в протеста си срещу това някой да гърчи собствената ти воля било физически, било вербално.
Когато съм се опитвала да помогна - ако изобщо е възможно това, на детето си, докато то навлизаше в съзнателния живот на големите хора, съм казвала: “Каквото искаш прави, само че никой не бива да насилва волята ти - независимо дали в професия, в образование, в приятелство, секс, каквато и да е сфера”. Никой не бива да те кара да правиш нещо, с което не си съгласен. Има граници на лично пространство, които трябва да бъдат уважавани. Тука вече насилието няма как да има роля. То е играч, който не участва, не е нашият партньор.
- Кой ви научи да разсъждавате по този начин, кой ви възпита, как разбрахте колко свободна трябва да бъде човешката воля?
- Човек е срещите с хора, които Бог или Вселената му изпраща на пътя, и вече е твой личен избор на кого да повярваш и на кого да подражаваш. Очевидно съм избрала да харесвам размаха и свободата на хората, които определят своите граници и позиции, и това ми е допаднало. Да, до голяма степен зависи и от семейната среда, но и от учителската.
В този ред на мисли - не само защото идва първият учебен ден, искам да подкрепя учителите, които обучават нашите деца. Те обикновено са хокани, изваждани като първа журналистическа цел за обсъждане, когато стане беля. А никой не ги хвали, когато свършат нещо добро. Съществуването на позиция и възпитаването у младия човек на позиция, на мнение, на характер, да изявява категорично личната воля се случва много често в училищната среда. Там срещаш различни съученици, които могат да бъдат и насилници, и досадници, и натрапници. Учителите много често арбитрират в такава среда или пък с поведението си показват кое е правилно и кое - не.
Така че искам да благодаря и във връзка с напрежението, което се създаде от списъка с имена на учители, изразили воля и позиция. Те не трябва да бъдат хокани или порицавани.
Напротив, искам да им бъде обърнато внимание, че са заявили коректна гражданска позиция, изразили са мнение. Поводът за този списък не беше нещо разумно, не беше закон, който да лекува съществуваща рана. Той отвори рана.
- Споменахте, че нямате фейсбук.
- Имам, но “не го паса”, буренясва.
- Точно там се образува голяма общност, която застана в подкрепа на учителите. Това означава ли, че обществото ни помъдрява, след като досега обикновено все упрекваше учителите за всичко, което не му харесва?
- Не знам колко да дадем право на фейсбук да бъде институция, но май се е превърнал до някаква степен в мерило. Наистина е показателно място за телесната температура на настроенията. И ако е така, се радвам, въпреки че аз умишлено избягвам да влизам в такива спорове. Обикновено те започват за едно, пък се превръщат в нещо друго, всеки иска да се изкаже или най-малкото да сложи своите 5 стотинки за участие в залога. Диалогът не е градивен и не е конструктивен и не води до решение, а задава още един въпрос - къде се намираме, какво иска обществото и как говори, как изслушва, какъв речник използва.
Но се радвам, че учителите са подкрепени. Това означава, че хората наистина ценят тези личности, когато те са личности. Когато аз се намесих по този въпрос, беше единствено да кажа, че може би това се повдига, за да се прикрият други много по-сериозни проблеми в образованието.
Петко Славейков беше казал, че проблемът на образованието не са децата, а неграмотните родители. Ако приемем, че родители на деца в училищна възраст са дали своето мнение, значи те все пак не са толкова неграмотни и отглеждат грамотни хора. Твърдо вярвам в това, макар че непрекъснато ни се подават примери как ставаме все по-неграмотни. Но пък аз виждам и много съвестни, целенасочени групи от деца, които знаят какво искат, къде отиват. Друг е въпросът къде се формира такава среда, но тя пак е учителска.
- Вие като характер и грамотност от каква среда сте формирана?
- Аз наистина много дължа на моята Френска гимназия. Всички казват, че не е същата, но тя е моята и на моето поколение. Тя е тази, която ми помогна да бъда свободен човек и да мисля спокойно, въпреки че съм я завършила 1988 г., когато желязната завеса не беше паднала и Берлинската стена си седеше. Но имах учители, които ми помагаха не директно - може би те са се страхували все пак и за себе си, да изградя правилно мнение, така че да не си счупя главата, а все пак да устоя своята победа.
- Имате знаменита роля в сериала “Столичани в повече”, но как така ви пасват уж комедийните, но строги роли?
- Защото се отнасям много сериозно към тях. Не искам да покажа на хората карикатурата на написаното от сценариста и на това, което режисьорът иска, а да ги защитя. Наистина се опитвам да дам основанието защо пък този човек е точно такъв, което и в живота ми е любопитно. Защо този човек постъпи така, каква е причината? Очевидно той не се е събудил сутринта да направи зло, но защо той стигна дотам? Изследвайки злото, което е представено комично, то може би става по-правдиво и по-сериозно.
Казано иначе, може би защото се отнасям сериозно към смешните неща. Забавата не е лек жанр. Напротив, тя заедно с хумора е висш пилотаж. Те са за хора, за които асансьорът се качва и на втория етаж, не остава на първия да чака.
Обичам, когато стане въпрос за нещо наистина смешно, артистично, саркастично, добро. Това е, което може да ме зарадва и в литературата, и в киното. В картина, в музикално произведение човек също може да си позволи чувство за хумор. Джазът е една такава територия, в която има такава щуротия - като направи някой грешка и ако започне да я повтаря 7, 8 до 10 пъти, тя се превръща в стандарт за другите да я свирят.
Та така, моите смешни роли са страшно сериозни и в това стават вече нелепи и вероятно забавни.
- Учител във ВИТИЗ ви е Стефан Данаилов, за когото казвате, че за вас е най-добрият и единственият. Въпреки че често сте разказвали за него, винаги има един урок, който е запомнен завинаги. Кой е този урок за вас?
- По човекознание. Там той беше професор, без да е такъв. Беше на 45 години. Човекотерапевтирането, което той ни приложи, беше неговото образование. Много по-късно видях, че и Лий Страсбърг го казва - ти изследваш себе си. В актьорската професия ти изучаваш себе си. Той ни научи да се изследваме, изследвайки ни. Когато ни правеше анализ за актьорската работа, първо се занимаваше с това колко сме пораснали като човеци. Защото си даваше сметка, че е взел 18-годишни деца, които са рохки яйца. Чупливи са, “Фаберже” е, много е нежно, лесно е да се счупи. Счупиш ли го, тази пукнатина, тази рана остава завинаги. А той не ни рани, доварѝ ни. Изследваше ни, обучаваше ни на търсене в себе си, в другия и много, много работа с този до теб. Не ковеше егоисти от типа “аз напред, лидерската роля е за мен, една е главната роля, моя е”. Не. Работиш си за другарчето, в него изследвай, в него търси, на него дай, от него ще получиш, няма откъде другаде да го вземеш.
- Цитирахте Лий Страсбърг, а тази година дори участвахте в курса на неговия институт по театър и кино в НАТФИЗ. Защо на 55 години се записахте в него?
- Даже мисля, че малко съм подранила. Не мисля, че има дъно или върхове в тази професия. Винаги има нещо, което още да се изкопае или до още да се долети. Безкрайно ми е приятно да уча, да бъда с тетрадка и химикалка и някой нещо да ми показва. Лакома съм в това отношение.
Най-хубавото е, че сме абсолютно на едно и също мнение с Лий Страсбърг - актьорството е изкуство на себеоткриване. Да намериш скрити аспекти на собствената си личност. Това винаги ми е било безкрайно любопитно. Колкото и да се щураме на тази тема и колкото и хората да си мислят, че това е стара, добре упражнявана и позната професия, тя все пак може да бъде изненадваща и за щастие, все още вълнуваща. Ако толкова агресивно настъпва изкуственият интелект, сигурна съм, че в тези професии, които вълнуват, той все още не свири.
Иначе България е първата страна, в която институтът излиза от Лос Анджелис. Дейвид Страсбърг - синът на Лий Страсбърг, дойде в последните два дни на курса. Нашият учител - Диг Уейн, ни обучаваше по т. нар. метод, създаден от Лий Страсбърг и вдъхновен от Станиславски, Мейерхолд, Таиров - все колоси в руския театър. Той го доразвива и го превръща в метод за обучение на актьорите. За радост институтът идва в България по покана на Кристина Верославова и основаната от нея “Артефакт Криейшънс”. Бяхме 16 души, работихме 2 седмици и накрая един от нас - Александър Караколев, беше излъчен да учи със стипендия една година в Ел Ей.
- Така интересно говорите за актьорството. Затова ли се намерихте със съпруга си Васил Бинев?
- Не съм го търсила на този принцип. Има нещо, което, слава богу, науката откри, че се нарича амигдала (мозъчна структура, която участва в обработката на емоции, агресия и страх - б.р.), която определя нашите несъзнателни, нелогични решения. И много благодаря, моята е много умна.
- Дъщеря ви тръгва по вашия път - ще учи кинорежисура в Лондон.
- Тя също трябва да влезе в такова човекознание. Не ѝ беше мечта да бъде режисьор, искаше да е актриса, но има какво да научи, какво да получи, какво да даде и какво да развие. Много се радвам, че този 15 септември ще бъде отново вълнуващ за мен, за нея, за нашето семейство.
- Вие ли ѝ помогнахте в избора, след като се е отказала от актьорството?
- Не, не. Даже ми се искаше да учи творческо писане, тъй като има такива качества. Но изведнъж, след като беше категорична, че няма да прави магистратура, реши друго. Аз млъкнах, не смеех да кажа нищо, за да не стане някакво течение и тази мисъл, хоп, да се изниже през прозореца. И то се случи. Зарадва ме буквално като подарък за рождения ден.
- Наскоро прочетох как след 20 години единствените хора, които ще помнят, че си работил до късно, са децата ти. Вашата професия е точно такава. Съжалявате ли за пропуснати моменти с дъщеря ви, или разчитате тя да се е възпитала от вашия опит и пример?
- Моята професия ме държи винаги до късно. Не ѝ взе, даде ѝ, защото съм била до нея в други часове, когато другите родители отсъстват. Винаги има компенсация. Тъкмо родих детето и моя много добра приятелка ми каза: “Спокойно, животът се гради на компенсации”. Ако си го лишил от нещо с отсъствието си вечер, ти си му дал нещо друго. Въпросът е то да види дара, а не само това, от което е ощетено. Но можеш да му помогнеш да разбере, че все пак не е страдащо детенце, защото ти излизаш в 5 ч, когато другите майки се прибират. Можеш да формираш в него ценностна система, в която то да оцени, че има и активи, не са само пасиви.
- А сега накъде? Какво следва за вас?
- Сега наистина си мисля, че почивката ражда шампиона. Това е нещо, което трябва да си подаря за следващите 55 плюс, да видя как ще стане така, че да не съм една постоянно движеща се машина. Даже Албена Павлова (актрисата - б.р.) в чата с колегите ми беше казала: “Айде сега опитай се и се отдай на долче фар ниенте (от итал. “сладостта да не правиш нищо” - б.р.). Бих сложила една картина на чудна одалиска в сецесион, защото не съм се виждала полегнала на диванче през живота си. Лягам ужким за малко да си почина и да се съсредоточа, но заспивам, защото имам нужда.
Албена това ми пожела, защото много добре знае брауновото движение, на което съм способна. Може би трябва да седирам малко нещата и да работя по-малко, но по-ефективно и да имам повече време за почивка и за пътуване, но не по работа.
