Първите дни на олимпиадата ме сърбяха краката, но след това осъзнах, че моето съм си го изтичала
- Ивет, как се чувстваш след шестата си олимпиада? Вече в съвсем нова роля на репортер на БНТ.
- Чувствам се прекрасно. Малко по-изморена от предните пет. За първи път бях за толкова дълъг период на олимпиада. Няколко дни преди началото до самия ѝ край. Видях какво е от другата стана. Не е лесно. Да, леко уморена, но от друга страна, много щастлива. За мен бе много важно да бъда в Париж.
- Хареса ли ти другата страна на спорта - журналистиката?
- Хареса ми донякъде. Защото нямаше толкова отговорности. Не си на пангара. От теб не се очакват медалите. Търпиш по-малко критика. Но в същото време видях, че и вашата работа е доста трудна и се изисква доста тичане буквално, доста висене и дори ядове понякога.
Като спортист някак си не забелязваш този огромен труд. Събуждаш се, закусваш, сядаш в буса и си на стадиона. Всичко ти е подредено до последния детайл. Сега е доста по-различно. Обикаляне, проверки, висене. Един ден трябваше да мина през целия Париж с метрото, за да свършим работа. Това са необичайни неща за мен, но в същото време ми беше доста интересно, защото не съм професионалист, не съм се готвила специално за това. Беше едно истинско предизвикателство.
- И с дете на олимпиада.
- Това беше още по-голямо предизвикателство. Да доведа бебето, едва на три месеца, на олимпиада. Това винаги е било мечта за мен. Детето ми да бъде на пистата, както аз бях с мама и татко. Не знаех как ще намеря начин да бъдат с мен на олимпиадата, но ето, че го намерих. И то толкова скоро, след като се роди.
Вярно, имах невероятна подкрепа от мама, която се грижеше за него, докато аз обикалях обектите и правех интервюта. За това съм ѝ безкрайно благодарна. Без нея нямаше как да се справя.
- Как се почувства Тиаго?
- Изненадващо добре. Спа през цялото време. Доведох го на сериите на 100 метра и той спа с отворена уста. Около него 80 000 човека викат, крякат, аплодират. А той спи. А вкъщи косъм да падне до него, подскача. Явно е трениран за лека атлетика. Така бе и на европейското първенство в Рим. На стадиона е самото спокойствие. Не знам за какво е знак. Някой ще каже, че атлетиката му е скучна. Друг - че на стадиона се чувства точно като у дома си.
- Със съпруга ти Симоне Колио май не се видяхте много по време на олимпиадата.
- Да, той имаше други задължения. Работи с много спортисти по време на олимпиадата. Наистина бе малко странно. За нас това е първата олимпиада, в която не работим заедно. Не бяхме тандем и екип и това определено ни липсваше. На мен много ми липсваше. Липсваше ми да преживявам с него тези емоции. Но след всяко нещо, което се случваше, си звъняхме по телефона, за да направим разбор. Аааа, знаеш ли тук какво стана? Но и за него бе доста уморително. Защото реално той работи доста повече от мен.
- С какво ще запомниш тази олимпиада?
- След скандалното откриване имаше моменти, които накараха хората да говорят повече за спорт, а това бе главната цел. Най-голямо впечатление ми направи фактът, че отдавна не бях виждала пълен стадион. Особено в леката атлетика. А от първата сутрешна сесия стадионът се пръскаше от хора. А тогава има само квалификации и нито един финал. Билетите - скъпи. Аз дори платих билет за Тиаго, което много ме учуди. В същото време билети няма, колкото и да са скъпи. Това е най-голямото ми впечатление. Пълни стадиони, пълни зали. Милиони хора на трибуните. Такова нещо не се бе случвало от години. Това говори добре за бъдещето на спорта. Не само на атлетиката. Ето че като се направи олимпиада в Европа, нещата изглеждат доста по-различно.
Разбира се, ще запомня олимпиадата и със страхотното представяне на спортистите ни. С титлите на Насар, Новиков и Рамазанов. С емоциите на момичетата от художествената гимнастика. С всяко едно българско състезание. В началото ми бе малко странно, да изпитваш емоцията на другите от състезанието. Но след това всичко се получи.
- А успя ли да се запознаш с условията за майки в олимпийското село? За първи път имаше ясла за тях.
- Не успях, защото процедурата за влизане в олимпийското село е доста сложна. Трябваше някой да ме покани вътре, да кажем, че е на друг детето. Но се радвам за тази инициатива, която знаем, че е по идея на Алисън Филикс. Това е похвално наистина. Ето, имаме напредък. Знем, че това е първата олимпиада, на която участниците - мъже и жени, са поравно.
- Не е вярно.
- Как? Защо?
- Двама мъже излязоха повече в женския бокс.
- (Смее се.) Да, бях забравила за това. Значи има накъде още да се развиваме.
- Кой спорт ти направи най-силно впечатление извън атлетиката?
- Фехтовката. Един спорт, на който с цялото ми уважение към тези, които го практикуват, не съм имала шанса да присъствам. А тук организаторите се бяха погрижили да бъде на едно прекрасно и приказно място - Гран Пале. Самото представяне и излизането на състезателите беше като някаква театрална обстановка. Беше много интересно. А в самото състезание имаше уникални моменти. Бременна участничка, друга, която разбрахме, че точно преди олимпиадата е диагностицирана с нещо много лошо. Имаше истории около този спорт. А самата зала, където бяха боевете, е неповторима. Все едно си в “Тримата мускетари”.
- Не те ли засърбяха краката след толкова дни край пистата?
- (Смее се.) Първите дни ме сърбяха ужасно. И си казах, че на следващата олимпиадата е по-добре да бягам нещо, отколкото да тичам по метрата и с микрофона. Но в същото време осъзнах, че съм дала своето. Дала съм го по най-добрия начин, доколкото съм могла. Добре, по силите си. Е, винаги е можело да бъде и по-добре. И съм доволна и щастлива. Продължавам напред, без да съжалявам за нещо. Без нещо неизживяно. Имала съм много големи моменти, вие сте били част от тях, имала съм и трудни, вие пак бяхте там. Била съм и на малки, и на големи стадиони. Мога да кажа, че с тези 5 олимпиади съм изпитала цялата палитра от емоции в атлетиката. И моето съм си го избягала. И не бих продължила на 40+. Сега е време за други емоции.
- Как видя българското участие в атлетиката?
- С надежда за бъдещето. С надежда към младите. И Божидар Саръбоюков, и Пламена Миткова участваха без опит. Каквото и да говорим, те дойдоха без необходимия опит на олимпиада, за да покажат и потвърдат това, което ние знаем, че те имат като възможности. Трябва им още време, трябва да изминат още път. Трябва им още много труд, за да стигнат до големите резултати. Аз им го пожелавам и съм сигурна, че те ще стигнат дотам. Да са здрави, да нямат контузии, ще успеят. Останалите, които са ми много близки приятели и сме се състезавали заедно през последните години, винаги съм ги подкрепяла и не мога да кажа нещо лошо за техните участия, защото знам колко труд е вложен, знам колко трудно се стига дотук и знам колко малко не ти стига, за да реализираш резултатите си. Като например 5 милиметра при Габи Петрова.
- А кой е атлетът на олимпиадата?
- Трябваше да бъде Ноа Лайлс и видяхте какво се случи със заболяването му. Може би Мондо Дуплантис се оформя като голямата звезда. Постига неща, които са немислими. Но и Летсил Тебого (шампионът на 200 метра от Ботсуана) направи нещо много силно и запомнящо се. Особено с жеста към майка си, която е загубил тази година. На световните рекорди на Сидни Маклафин като че ли свикнахме. Атлетиката е прекалено голям спорт, за да говорим за един номер 1. Всеки е специален посвоему. И са много.
- Завършихме с 3 златни, 1 сребърен и 3 бронзови медала от олимпиадата.
- Много похвално. Какво може да кажем за това нещо? В началото се заговори колко неуспешна била олимпиадата и в един момент мина едно торнадо за нас. С какво друго може да се гордеем? И да се виждаме 20-и в света по нещо друго? И пак ще го кажа. Знаейки колко труд се полага, колко надежди, колко големи очаквания има към тези спортисти. Защото сега от другата страна аз виждам очакванията. Самата аз имах очаквания. И си казвах хайде, сега, днес още едно медалче отнякъде да дойде. Без да си давам сметка, че всички си го мислят това нещо и тези крехки създания като ансамбъла ни по художествена гимнастика могат да не издържат на напрежението. Заради това поздравления за всеки един от делегацията и смятам, че единствено можем да бъдем горди с тези спортисти.
- А сега накъде? Свърши олимпиадата, оставаш ли в журналистиката?
- Не знам. Много голяма мечта ми беше, когато бях по-млада. Не знам дали съм го споделяла, но в един момент много исках да уча журналистика. След това залитнах по психологията. Аз винаги обичам да комбинирам нещата, така както в гимназията учих лингвистика, после исках психология, а накрая станах ментален треньор. И сега ми се иска някак си да комбинирам спорта, психологията и журналистиката и да измисля нещо друго. Някаква такава манджа.
- В България или Италия?
- Според задачите. Ние сме свикнали напред-назад. Сега и Тиаго ще трябва да го свикнем. Поне сме близо.
