- Преди няколко месеца със знака на “Хермес” излезе приказната повест “Поле със златни глухарчета”. В нея демонстрирате невероятно умение да разказвате истории. Какви са посланията, които искате да предадете на малките читатели с историята за Назар и Василина?
- Тази история учи младите читатели да бъдат упорити, смели, да постигат целите си и да не се страхуват от трудностите и предизвикателствата. И най-важното - да ценят истинското приятелство и искрената любов, защото те са най-голямото богатство.
- Впечатляващи са и илюстрациите в книгата. Благодарение на тях героите буквално оживяват на страниците. Кой е художникът?
- Илюстрациите за тази книга са направени от талантливата украинска художничка Наталия Нечай. Много харесвам работата ѝ. Повечето от книгите ми са илюстрирани от нея.
- Родена сте в Киев в семейство на етнически българи. Ще ни разкажете ли малко повече за детството и рода си?
- Още като дете имах привилегията да опозная две интересни и богати култури – украинската и българската. Това разшири мирогледа ми, а по-късно ми помогна и в писането. Започнах да творя едва на 5-годишна възраст. Тогава все още не можех да пиша, затова създавах приказки под формата на рисунки, които след това разказвах на родителите си. Майка ми, която е филолог и преподавател по литература, веднага усети таланта ми.
Тази, която запали любовта ми към литературата, обаче беше баба ми по майчина линия. Тя ме научи да чета и възпита у мен интереса към книгите. Баба ми също пишеше проза и поезия.
От дете обичам и музиката. Тя е другото ми хоби. Дълги години съм учила пиано. Даже имах идея да стана професионален пианист и да уча в Консерваторията. Но интересът ми към изобразителното изкуство и модата надделя и завърших “Моден дизайн”. Благодарение на обучението си в художественото училище намерих много нови приятели. Детството ми беше щастливо и интересно.
- В момента живеете в България, как се чувствате тук?
- Родителите ми са българи. От страна на баща ми имам роднини в България. Затова и българската култура ми е много близка. Като дете винаги прекарвах летните си ваканции в южната част на Украйна – при баба и дядо, където живеят много българи. Там израснах с българската реч, с българските народни песни и танци. Там опознах и българските традиции.
Пристигайки в България, изпитах същите чувства, каквито изпитвах в детството, когато ходех на гости при баба и дядо.
- Завършили сте “Моден дизайн” в Украйна, но истинската ви страст се оказва писането. Кога разбрахте, че искате да станете писател?
- През ученическите и студентските години ми хрумваха различни сюжети, които никога не записвах. Дори не съм си и представяла, че мога да напиша книга. Мислех си, че е твърде трудно.
Едно желание на сина ми обаче промени всичко. В предучилищна възраст той много обичаше да му четем. И когато със съпруга ми му прочетохме всички приказки от домашната ни библиотека, той ме помоли да създам история специално за него – такава, каквато не е чувал никога преди това. Направих го и той толкова много я хареса, че ме помоли да я запиша.
Така започнах да пиша приказки за сина си и осъзнах, че това ме прави по-щастлива от създаването на модели за дрехи. Цялото ми семейство ме подкрепи, а синът ми искаше моите приказки, които толкова харесваше, да бъдат прочетени и от други деца. Така публикувах първите си три детски книги. А днес пиша не само за деца, но и за възрастни.
- За кого е по-лесно да се пише – за малките или за порасналите читатели?
- Не бих казала, че е по-лесно да се пише за деца, отколкото за възрастни, както и обратното. Не е лесно да пишете за каквато и да е възраст, когато искате да си свършите работата професионално и отговорно.
- Носител сте на големи литературни награди. Какво ви носи това признание?
- То е голяма чест за мен, но и отговорност към читателите ми. Всяка награда ме стимулира да полагам още повече усилия и да ставам по-добра в това, което правя.
- Върху какво работите в момента?
- В момента пиша фентъзи роман.
