Портрет на Фрида Кало и още 15 картини в най-новата изложба на артиста, която той откри наскоро в Ню Йорк
CV: Роден е през 1970 г. в Кърджали. Завършва рисуване в Националната художествена академия в София. През 2000-а заминава за Ню Йорк, където живее и до днес. През 2011 г. е избран да представи България на 54-ото венецианско биенале.
Освен художник Черкелов е експериментален артист. В ранните му фотографии, филми и инсталации посткомунистическа България и българското изкуство са повтаряща се тема. В популярното си видео Reality show от 1998 г. той сатиризира богатството, но и упадъка на международната филмова и музикална индустрия, пренесла се в София.
В по-новите си творби художникът рисува американски и други национални валути, като използва техники на импасто, глазура, фолио, акрил и акварел. Черкелов учи импасто (италианска техника за рисуване, при която боите се нанасят върху платното много наситено и така щрихите с четката стават напълно видими - б.а.) при немския художник Йорг Имендорф в Амстердам със стипендия от фондация “Феликс Меритис”. Негови работи са показвани в музеи в Ню Йорк, Флорида и пр., прави и редица изложби в България.
- Г-н Черкелов, наскоро имахте изложба в известна галерия в Ню Йорк. Колко картини показахте и с каква техника са нарисувани?
- В експозицията включихме 16 картини. Имаше платна както от тази година, така и от 2022-а. Нарисувани са с акрилни бои и фолио върху платно. Това е моя техника - използвам и топлинен трансфер, така наречения heat transfer (метод в изкуството, при който може да се отпечата дизайн върху дреха или предмет - б.а.). Тази техника съм показвал и друг път, работя с нея може би 15-20 години. Вече съм я усъвършенствал.
- В немалка част от картините ви под една или друга форма присъстват банкноти от цял свят. Какво искате да кажете чрез тях?
- В изложбата имаше картини, вдъхновени от Мексико, като портрет на Фрида Кало. Друго платно, което е базирано на картината “Пролет” на Сандро Ботичели, и още. Не всичките ми картини са с американски банкноти.
Използвам сюжета на банкнотата като универсален символ за комуникация между мен и зрителя. По времето на попартистите през 70-те години на миналия век в Ню Йорк хората са се вдъхновявали от консумативните култури - от производството на кока-кола, прах за пране или пък супата “Кембъл” (марка американска супа в консерва - б.а.). В наши дни в Ню Йорк нищо не се произвежда освен финансови услуги. Така че аз илюстрирам това, което виждам в момента.
- Ваши работи са показвани в музеи в Ню Йорк, във Флорида и пр. Участвахте във Венецианското биенале заедно с Греди Асса и Павел Койчев, имате и немалко експозиции тук, в България. Каква е разликата между това да направиш изложба у нас и в Америка? Не само като усещане, но и чисто организационно.
- Много по-различно е. В Америка е малко по-професионално. От гледната точка на това, че аз не се занимавам с организационната част. Моята работа, общо взето, приключва в ателието. След което идват професионалисти от галерията, които избират картините. Думата е “избират” - ако искат да изложат 24 картини, аз им показвам 30. Тоест голяма част от работата е свършена преди това, но след като вземат платната, топката вече е в тяхното поле. Те се занимават с рекламата, срещат се с колекционерите, организират продажбите. Моето задължение е да си промотирам изложбата. Но не се занимавам с организацията - да окачвам картини, да купувам вино. Няма такова нещо. Докато в България нещата се случват на по-ентусиастко ниво. Всеки художник сам трябва да си върши всичко. Разбирам го до известна степен. Няма продажби, все още е аматьорско.
- Хората в Америка как гледат на изкуството, изобщо на културата? Какви са вашите наблюдения не само за Щатите, но и за България?
- България все още се намира в малко по-социалистически стадий. Чисто законово се разчита държавата “да ти даде”. Разсъждава се, че тя откупува картини и ти не трябва нищо да правиш. В това отношение в Америка държавата не съществува, няма Министерство на културата. Общо взето, се залага на частни дарители. Но те имат финансова изгода от това да купят картини и да ги дарят на музеи, защото в случая няма данъци. Държавата не се меси. Докато в България всичко е 100% и няма почти никакви данъчни облекчения за дарители и колекционери. Разликата е голяма.
- През 2000 г. заминавате за Ню Йорк. Как се решихте на тази стъпка?
- Тогава в България нямаше никакъв пазар, някак си решението беше по-лесно да се вземе. Или искаш да се занимаваш с изкуство и заминаваш, или си търсиш прехраната в друга сфера в България. И аз прецених, че имам шанс да стана художник в Америка, независимо колко лудо и нереалистично изглеждаше.
- Как си проправихте път на пазара на изкуството в Щатите?
- Това не е въпрос на късмет, а на много работа. Винаги съм го знаел. Отнема много години да създадеш познанства, но преди тях трябва да имаш продукция. Когато дойде галеристът, той трябва да има възможност да избере от много картини. Трябва да работиш и да имаш създадени произведения в един стил. Да имаш някакво мислене, идея, в която се движи творчеството ти. Моето е лесно - базирано е на финансови инструменти. Но не може да стане обратното - дори да познаваш целия свят, ако нямаш продукция, няма как да се случат нещата. Това вече съм го разбрал.
- Това ли беше най-трудната част за вас в началото - да се справите с бодлите по пътя на изкуството в Америка?
- Да. В началото, естествено, като човек от България нямах никакви пари, нито връзки. В Америка само Христо Явашев беше художник, който се издържаше от изкуството. Но той не беше много комуникативен човек, не помагаше на хората. Трябваше по някакъв начин да си създам свое творчество и ниша - картините ти и ти самият като художник да бъдете разпознаваеми. За добро или за лошо. Защото на много хора това, което правя, няма да им хареса, но на други ще. Да си повярваш, да изградиш собствен стил и да го държиш в продължение на години - това е наистина трудното.
- Бързо ли свикнахте с културата и начина на живот в Америка?
- Да. Мисля, че ние, българите, като цяло сме доста адаптивен народ и не е толкова сложно. А и вече бях запознат с тях. Много пъти съм идвал в Америка и съм правил изложби тук. Но когато започнеш да работиш в Щатите и да си плащаш данъците, тогава наистина можеш да говориш за някакво вписване в културата.
- Кое хората в Америка приемат за изкуство? В България графитите например провокират разнопосочни мнения. В Щатите как биха реагирали, ако видят графит, надраскан на нова сграда?
- Тук е подсъдно. В Ню Йорк има закон против графитите. В България обществото е много недорасло и възприема графитите като нещо забавно, като детска градина, като купон. Дори общината ги финансира, до такава степен се е стигнало. А тук, ако си голям художник, заповядай в галериите или музеите да се изявиш. Ако си вандал, си вандал. Но не може държавата да ти плаща за графити. Тук това е невъзможно.
- Какво в Голямата ябълка (The Big Apple - така наричат Ню Йорк - б.а.) ви вдъхновява да седнете пред бялото платно и да рисувате?
- Светлината, защото тук има много големи сгради, небостъргачи. Моето ателие е точно на Таймс Скуеър. Има страшно много светлина. Когато изляза късно вечерта, защото съм работил повече часове, е пълно с народ, със светлина. Има ентусиазъм у хората и това ми дава енергия да продължавам да работя. Да знам, че има смисъл и че другите също се трудят.
Светлината, която се отразява в стъклата, в билбордовете, в прозорците - това е много вдъхновяващо за мен.
- Обмисляте ли изложба в България, а и друга в Америка?
- Мисля по въпроса за изложба в България, но няма как да стане веднага. Евентуално когато България приеме еврото. Не знам дали ще стане догодина, или след това, но мисля да направя експозиция с историята на първите български банкноти - от 1889 г. до днес. Ще има и част с европейски банкноти на страни, които вече са възприели еврото, като Франция, Италия и пр. Това е много сурова идея. Отдавна използвам български сюжети в картините си, но сега искам да ги разгледам в контекста на еврото. Струва ми се, че ще е интересно за българската публика и за хората на изкуството.
- Със сигурност! Бонус ще бъдат и дебати трябвало ли е да приемем еврото, или не.
- Да! Но не искам да вземам отношение. Изкуството задава въпроси и предизвиква дебат, но това не е нещо негативно. Нека хората да видят и да си дадат мнението, но тук лежи изкуството. Ако всички са съгласни с него, това би било много интересно, но странно.
