Деца, които се афишират като транссексуални в много ранна възраст, без да имат законно право да решат какво да сторят със себе си, са голямо предизвикателство пред професионалистите. Дилемата е в това, че ако родителите се противопоставят на интервенциите поради етични, религиозни и други съображения или просто от неосведоменост, страх и несигурност, обричат детето си на продължаващо страдание, което не само влошава качеството на живота му, но и носи риск за самия му живот.
Според проучвания поне 80% от обявяващите се за транссексуални деца преживяват тежки клинични депресии, след като осъзнаят, че са такива. Тези състояния често остават
неразпознати и нелекувани, защото децата се срамуват да ги признаят и споделят
Голяма част от тях започват да вървят срещу себе си в опит да се “поправят”, отговаряйки на очакванията на другите. Например момче, което иска да е жена, започва да ходи на фитнес, за да прави мускули. В много такива случаи резултатът е изнасилване на себе си, което рано или късно приключва, защото е трудно за понасяне. Част е от т.нар. дисфория - силен и интензивен дискомфорт от това, че няма решение, което да те успокои с онова, което си като физиологическа даденост.
Минавайки през такава криза на отчаяна съпротива, част от транссексуалните се предават. И нямат друг полезен ход, освен да се разкрият. В този смисъл те трябва да получат подкрепа, а не да бъдат обиждани и отхвърляни. За съжаление, част от тях стигат до крайност.
Мнозина възкликват: може ли едно дете да решава само да си смени пола преди пълнолетие? Та тогава то няма право нито да кара кола, нито да гласува? Според мен обаче едно дете
може свободно да изразява какво чувства, усеща и преживява. И този капацитет не бива да бъде отричан, а проучван
Да, на дете, открило в себе си транссексуалност, не бива да му се дава правото само да взема решение за смяна на пола, преди да е навършило пълнолетие. Процедурата е тежка - от приемането на стерилизиращи блокери, през серия хирургически операции в период, когато психиката е крехка, до доживотни хормонални терапии. Голямото предизвикателство е пред психиатрите и психолозите, призвани да решат след консултации дали такова дете да предприеме действия за смяна на пола си, или не. Затова е изключително важно да има обществен дебат и най-вече стандарти.
Не мисля, че трансджендърството е мода и тренди. Макар да не е признато за част от мейнстрийм културата, то е предписание за справяне с трудностите и предизвикателствата на съществуващите културни модели, начин, с който да намаляваме страданието.
Вероятно мнозина са чували за деца по света и у нас, които се самонараняват. Специалистите определят тази практика не като мода, а като културно предписание, чрез което младежите си предават едни на други възможни стратегии, чрез които да се опитат да облекчат преживяване на безпомощност и страдание. Колкото е по-невръстно едно дете, толкова по-различни са начините, по които то изразява преживяванията си. И мисля, че 1% от транссексуалните, които искат смяна на пола, обявяват, че са такива тъкмо по този начин.
Имам собствена хипотеза за желанието на сина на Илон Мъск да смени пола си. Допускам, че Ксавие до такава степен не е могъл да понесе идеята да се идентифицира с баща си, с мъжкия модел, който той демонстрира, че е залитнал в противоположната посока. Решил е
да постигне идентичност през разграничаването от родителя
Нарича се негативна идентификация: “Аз не искам да бъда като него! И до такава степен, че дори не искам да бъда мъж.”
Ако едно дете е отглеждано в лош психологически климат и по травматичен начин, това трябва да се взима предвид, особено когато става дума за физиологическа кастрация и смяна на пола. Такова дете трябва да се консултира психологически, за да стане ясно какви проблеми са го довели до такова решение.
Оценката от психолог или психиатър не трябва да става само след една-единствена консултация. Той трябва да има достатъчно време, за да се убеди, че проблемът с детето е устойчив. Но има и обратна страна - ако решението се забави след естествената физиологична трансформация в пубертета, т.нар. нормализация става много по-трудна.
Стандартът трябва да включва и изискването, преди да се пристъпи към каквито и да било медицински интервенции - хормонални или хирургични, психологическото консултиране да е поне година. Ние, професионалистите, трябва да предложим на тийнейджъра и неговото семейство и опция да преосмисли решението си, защото след него ситуацията става необратима.
Психологът и психиатърът трябва също така да разберат какви несъзнавани нужди обслужват това негово желание. И ако тези нужди бъдат облечени в думи и осъзнати, юношата би могъл да ги изрази не през трансформация и манипулиране на тялото си, а като ги назове, изрече и сподели. В повечето цивилизовани държави има такъв стандарт. Дискусии обаче се водят дали периодът на консултиране да е 3,6,9, 12 месеца или 2 години.
Но преди да се стигне до оценки на състоянието и желанията на транссексуалните юноши, трябва да има обществен дебат - да се следят тенденциите и изследванията по тези казуси по света.
За съжаление, у нас такъв дебат няма. А няма как да отменим тенденция, като я забраним.
