Животът и Господ са събирачи. Събират хората по възможно най-красивия начин
- Александра, от няколко години работите заедно с драматурга Яна Борисова. Как съдбата ви срещна с нея?
- По един много интересен начин. Беше времето на ковид, бях на гости при мои приятелки във Варна и едната ми каза: “Ти знаеш ли, че Шошо (Димитър Коцев - б.а.) е тук? Искаш ли да се видим с него?”. Вече бях снимала с него сериала “Господин Х и морето”, а и се познаваме от деца. Както се шегува той: “Когато бяхме малки, Александра, ти не ми беше много симпатична и даже много ме дразнеше”.
Възрастите ни с него не се засичаха много, той по това време беше във вихъра на купона, а аз съм била примерно на 12. Когато ходехме у тях на гости с майка ми, баща му винаги ги караше със сестра му да ме забавляват. Какво да ме забавляват? Едно време нямаше телефони, нямаше интернет, нямаше всички тия YouTube и инстаграми, как да забавляваш Александра, на която ѝ е скучно? Като поотраснахме, си се намерихме по най-прекрасния начин.
Отидохме да пием кафе и той беше заедно с Яна Борисова, която аз познавах, но не лично. Бях гледала всички нейни пиеси и бях с изключително възхищение и респект към нея. По това време театрите бяха затворени и аз не знаех какво ще правя, но им разказах идеята си за “На живо” (биографична пиеса, която разказва за най-трудните и най-хубавите мигове в живота на актрисата - б.а.). “Супер, това не е правено никога”, каза Шошо. Обясних му, че искам да го разкажа на някого, защото на нас в живота ни всичко е много важно, а отстрани нещата не изглеждат точно така. Хубаво е да има някой, който да каже “да, това е интересно, това не е”. Не смятах, че е хигиенично сама да си напиша текста. Той пак: “Седни, събери си акъла, ще стане нещо страхотно”. Аз обаче бях решила, че ще си изчакам времето и бях сигурна, че хората, които трябва да се появят, за да ми помогнат, ще се появят.
Десет дни по-късно Шошо ми се обади и каза, че с Яна Борисова искат да ми помогнат и застават зад мен. Отидох у Яна, беше септември, и започнах да ѝ разказвам. Тя ми задаваше всякакви въпроси, като ме попита дали има нещо, от което се притеснявам и за което не искам да говоря.
Нямам нещо, от което да се срамувам в моя живот. Щом искам да направя това, което за мен не е представление, а преживяване, значи нямам какво да крия. Разказвах, разказвах, разказвах и тя написа “На живо” по моите разкази. Когато беше готова, ми каза: “Да знаеш, че ще ти бъде много трудно”. Какво чак толкова, нали всичко това аз съм го казала. Оказа се, че наистина ми беше много трудно. Три дни не можах да прочета монолога за Пепа (майка ѝ Пепа Николова - б.а.). Това са неща, които аз съм разказала, обаче като ги видиш на хартия, подредени…
Животът и Господ са събирачи. Събират хората по възможно най-красивия начин.
- След като прочетохте текста, мина ли ви мисълта да се откажете?
- Десет дни преди премиерата казах на Шошо, че това са пълни глупости и няма да занимавам хората с тъпотиите си. Спираме го и съжалявам много, че тръгнах с тази идея. Тогава, благодарение на него и на най-близките ми приятели, които бяха плътно зад мен, не се отказах. Иначе бях абсолютно готова да кажа не. Казах го, но те не ми позволиха да се откажа, за което съм им много благодарна.
- Откъде идва при вас това колебание?
- И аз не знам. Винаги много трудно приемам някакви предложения. Все се чудя дали е за мен, дали ще успея да се справя? След това тръгвам, вървя напред и давам всичко от себе си. В “На живо” цялото нещо беше различно. Уплаших се много, защото нямаше зад какво да се скрия, ако не се справя. Нямах вариант да кажа “с режисьора нещо не се разбрахме, тая пиеса е много тъпа и ролята не е подходяща за мен”. Как да кажа такова нещо? Това е моят живот и това съм аз. Не мога да се скрия. Много ме беше страх да не се издъня.
- Определено не го направихте!
- Слава богу. Не си давах сметка за огромното събитие, колкото и нескромно да звучи, и за това, в което се превърна “На живо”. Не съм предполагала, че ще бъде толкова мащабно. Тръгнах с идеята, че ако помогна на един човек, който ме гледа, значи има смисъл. Не си представях, че толкова много млади хора ще идват да ме гледат. Мислех, че ще са хора, които са около мен или са почитатели на майка ми, или на Иван (мъжа ѝ Иван Ласкин - б.а.), или просто ще идват от жълто любопитство. Толкова съм благодарна и щастлива. Това представление донесе смисъл не само на мен, виждам, че то променя животи. След всеки спектакъл хората ми пишат писма, прощават, поемат по нов път, събират се с онези, с които са се разделили.
- Вие сте от хората, които винаги са казвали това, което мислят. По-лесно ли се живее така?
- В България, ако казваш какво мислиш, не се живее по-лесно, защото ставаш неудобен. Но аз така съм възпитана от майка ми. Тя винаги казваше, че лъжата рано или късно се разбира и 20 години да минат. Излиза наяве и тогава става много по-страшно. По същия начин възпитавам и София (дъщеря ѝ - б.а.). На мнение съм, че ако казваме истината, ако общуваме помежду си, бихме могли да живеем много по-лесно.
Ние не си говорим, не общуваме, нещо си намекваме. Защо трябва аз да се сетя, че ти като си ми дал водата, всъщност си искал да ми кажеш нещо? Откъде да се сетя аз? Кажи ми, че искаш да отидем на вечеря, толкова е просто. И аз ще ти кажа: да, ходи ми се, не, не ми се ходи. Не си изразяваме чувствата, не си казваме “Обичам те”, защото нещо се срамуваме и имаме хиляди предразсъдъци. Ако това е човекът за теб, той ще отговори на чувствата ти, ако не, ще ти каже, че те обича по друг начин, нека си останем приятели. Това сме го чували много пъти. Тогава разбираш и продължаваш напред.
- Като че ли имаме страх да кажем на някого, че го обичаме?
- Аз казвам на хората, които обичам, че ги обичам. Не знам защо хората не си казват тази дума. Толкова е красива - обич. Не знам в другите езици има ли обич? Има любов, ама обич има ли? Няма май. Защо не си го казваме, от какво се притесняваме? Какви са тези хиляди мисли и спирачки в главите ни? Когато хората не си говорят, става много сложно.
- Защо не си говорят хората?
- Комплекси ли са, предразсъдъци ли, не знам защо не общуваме. Разбирам, че живеем в някакъв много динамичен и забързан свят, обаче ние просто забравихме да се вглеждаме един в друг. Виж, че по улиците, ако някой ти каже “Добър ден”, той е луд. Разминаваме се, поглеждаме се в очите и не си казваме “Добър ден”.
- Социалните мрежи може би ни промениха?
- Това е много страшно! Животът в телефона е измислен. Там няма нищо реално, има едни хора, които не са те, сложили са си някакви филтри или там както се нарича. Ако не можеш да приемеш самия себе си такъв, какъвто си, няма как да приемеш и хората около теб. Усмивката краси човека, красотата идва от душата. Има едни такива много хубави, направени хора, ми тоя човек няма излъчване. Докато има други, които може да не са съвършени, но имат душа. Красотата излиза от душата на човека, от погледа, от усмивката. Ние не се усмихваме, а една усмивка може да ти отвори хиляди врати. Толкова е хубаво, вървиш по улицата, разминаваш се с някого, той просто ти се усмихва и ти казва “Добър ден” и това ти оправя деня. Повечето хора гледат надолу в земята, с едни чанти вървят, телефони, това инстаграми, фейсбуци, тиктоци. Това не може да не свърши в един момент. Цялата тази фалшивост не може да не гръмне.
- Вечер, когато останете сама със себе си на дивана, за какво си мислите?
- Първо изслушвам София, която все пак е мое дете, а тя жестоко иска да си сподели целия си ден. Станала съм в 6,30-7,00, закарала съм я на училище, била съм цял ден на репетиции, учила съм текстове, репетирала съм едно представление, друго съм възстановила, трето съм изиграла, срещнала съм се с 15 хиляди човека и главата ми ще гръмне всеки момент от текстове, хора, емоции. Изслушвам нейната логорея и като тя заспи, много обичам да оставам сама в хола и малко да помълча. Обичам тишината.
Животът ми е много динамичен, свързан с много хора, дори самото излизане на сцена - изправяш се срещу едни 600 човека, с 600 различни енергии, а ти си сам срещу тях. Работим с емоциите си, работим и с психиката си, и с физиката си. Затова много обичам тишината. Спрях да гледам телевизия, обичам да гледам филми. Ако започна да мисля вечер, в главата ми става какофония от различни мисли, звуци и понякога навлиза някаква тъга. Затова гледам много да не мисля вечер.
- Няколко пъти вече споменавате София. Тя също тръгва по вашия път.
- Тя сега е във възраст, в която смятам, че тепърва ще си смени мнението, настроението и желанието още 85 хиляди пъти. Аз до 12-и клас смятах, че ще уча международни отношения и за това се подготвях. Но каквото и да реши, няма да застана на пътя ѝ. Много ми се иска да стане ядрен физик. Тя вече има една роля в киното и беше страхотна. Когато отидох да гледам филма “Игра на доверие”, се почувствах много горда. Защото тя се е справила брилянтно сама, без моя помощ. Аз направих всичко възможно тя да не участва в този филм.
- Защо?
- Не исках. По това време репитирах с Шошо и му споделих, че са я харесали за един филм, но аз няма да я пусна, ще ѝ кажа, че заради ковид филмът няма да се снима или са взели друго дете. Той тогава ме попита: “Ти защо мислиш, че тя няма да разбере? Теб майка ти някога спря ли те?”. Помислих си коя съм аз да я спирам. Попитах я иска ли да снима и тя ми отговори, че много иска. Съгласих се да я пусна, но ѝ казах, че ще се оправя сама. Тя беше войник. Сама си научи текста, имаше много тежка роля за дете, но се справи и аз много се гордея с нея.
- На какво искате да я научите?
- Да бъде добър човек, нищо друго не ме интересува. Да върви достойно по пътя си, да подава ръка, когато някой е паднал. Човек много трудно сам се изправя. Може веднъж да се изправиш, втори път, но много по-лесно е, ако някой ти подаде ръка или след това ти да подадеш на някого другиго. Не можем сами в този живот.
Винаги много ме е плашила самотата. Понякога си мисля да не би тия загуби да са ми дадени, защото толкова много ме плаши самотата? Винаги съм искала да имам много голямо семейство, с три деца, но може би Господ ще ми даде да имам много внуци.
- От майка ви, голямата актриса Пепа Николова, какво научихте?
- Много неща съм научила от нея. Двете нямахме отношения като майка и дъщеря. Както казвам и в “На живо”, аз я наричам Пепа, защото тя е най-добрата ми приятелка. Преди майка ми да си отиде, смятах, че всички деца имат такива отношения с родителите си.
Когато Пепа си отиде, започнах да се оглеждам настрани и разбрах, че въобще не е така. Деца се карат с родители заради имоти, не си говорят, забравят се заради къща, кола. Какви са тия глупости? Как е възможно такова нещо? Това много ме изуми, но после си дадох сметка, че явно в живота понякога семейство не са ти кръвните роднини, а приятелите ти, хората до теб. Но как е възможно? Нали това е твоето дете, твоите майка и баща, как ще се карате за такива неща?
То ковчег с джобове няма. На всички дават 2 метра, колкото и да имаш тук като материално състояние, няма на теб да ти дадат 6 метра. Пък и да ти дадат, те нищо не ти носят. За какво е всичко това? Ние оттук нищо няма да вземем. Както сме си дошли голи, така и голи ще си отидем. Животът минава толкова бързо, той наистина е един миг, а ние губим време в някакви глупости и суета.
- Майка ви никога не беше намръщена, помня я с широката ѝ усмивка, дори в трудните моменти.
- През живота съм я виждала да плаче един-единствен път, съвсем случайно. Прибрах се по-рано вкъщи, явно, като ме е чула, че се прибирам, и се скри в гардероба. Защо плака, така и не разбрах. Тя избърса сълзите си и продължи.
Пепа беше вселена. Не знам откъде я имаше тази сила, този заряд, тази неспирна енергия. Непрекъснато помагаше на някакви хора и непрекъснато беше усмихната, и непрекъснато хората около нея се смееха. Никога не чух, че е уморена.
За съжаление, аз не съм като нея. Има моменти, в които казвам на София “уморих се”. Уморявам се, всичко ми е на главата. Търча, ходя до Силистра, играя представление, прибирам се по нощите, карам сама. Има моменти, в които имам чувството, че работя тираджия, не актриса. Даже не съм и тираджия, защото те си почиват на определени часове, аз не! Тези неща ме уморяват. Моята майка нито веднъж не ми каза, че е уморена. Голям човек!
- На какво ви научиха болките в живота?
- На смирение! Болката учи единствено и само на това, поне според мен. За съжаление, съм наблюдавала в живота и хора, които минавайки през болката, вместо да се смирят, се озлобяват. Защо? Всички тия загуби трябва да те научат на това, няма нищо по-важно от това да сме заедно и човек трябва да сведе понякога глава. Гневът, омразата, завистта те водят до много лоши неща. Те водят до войни в душата, войни в сърцето, войни в главата със самия теб и войни по света. Те са породени от злоба, омраза, от завист.
Всичко толкова бързо минава, като един миг. Дайте да го вървим този път заедно, да се радваме на това, което имаме, да споделяме, да общуваме, да се прегръщаме, да се целуваме. Няма нищо по-хубаво и красиво от това. Какво да делим? За всеки има място под слънцето. Да, за едни грее повече, други са по̀ на сянка. Няма как, за съжаление, за всички да свети еднакво.
- Как успяхте да запазите себе си?
- Нямам представа. Пак ще кажа, чрез смирението човек се съхранява, запазва душата си такава, каквато е. Другото е суета, маски, фалшиво парадиране - на кого, защо, какво ти носи това?
- Маски, маски, но докога с тези маски? Човек не може цял живот да е с маска.
- Не знам хората как така живеят и как не се уморяват. Има разни хора, които са много добри в това и години наред не разбираш, че живееш с някого, когото изобщо не познаваш. Има изключителни манипулатори. Какво удоволствие ти доставя да си играеш с чувствата на хората, да ги объркваш, да ги манипулираш? Това не го разбирам.
- Колко е важно човек да загърби егото си?
- Егото много пречи, хеле пък в нашата професия. Какво е егото? Аз! Нека първо да започнем от там. Кой си ти? Кой съм аз, какво нося, с кого вървя, накъде вървя и какво искам да оставя след себе си? Его, това за мен е толкова далечно. Малко его да имах, щях да съм министър-председател или поне председател на Народното събрание. Аз трябва това да работя!
- Защо точно това?
- Имам изнесен писклив глас, умея да вземам и да давам думата, мога да ги разнообразявам с монолози в паузите. Ако тръгнат да се карат, мога да казвам монолози от Чехов, от Шекспир, ще ги зашеметя. Те такова чудо не са чували. Да започнем оттам, че те не ходят на театър, а са изключителни артисти, много по-добри от нас, не знам къде завършват.
CV
Родена е на 20 май 1983 г. в София.
Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", а по-късно става част от екипа на театър "Българска армия".
През 2014-а се присъединява към трупата на Сатиричния театър.
Заедно с Ники Кънчев води "Биг Брадър" и "ВИП Брадър", а през 2019 г. става водеща на първия сезон на "Игри на волята" по Нова тв.
От 2022 г. води токшоуто "Животът по действителен случай" по Би Ти Ви, а от 2024 г. - и "Аз обичам България".
