Интернет разбива фантазиите на децата, а ние живеехме безгрижно и не мечтаех да съм звезда
Преди броени дни голямата звезда на българската музикална сцена Йорданка Христова се завърна от фестивала Славянски базар във Витебск, Беларус. Вече над 10 пъти тя е жури в престижното събитие. Тази година в него участваха представители на 42 държави, а в конкурсната програма се включиха 15. Нашата представителка Невена Пейкова се класира на 3-о място.
На 12 август Йорданка Христова ще се срещне със своите почитатели на големия си концерт "Завинаги" в Античния театър в Пловдив, който е свързан с нейния 60-годишен юбилей на сцената.
- Как се случи да запишете химна на ЦСКА “Сърца червени”?
- Евгени Димитров-Маестрото ми се обади и попита дали мога да отида в студиото в НДК, защото до вечерта трябва да запишат два химна. Когато пристигнах, ме попита кой искам - за “Литекс” или за ЦСКА. Разбира се, казах, за ЦСКА, защото съм от този отбор. Още същата вечер имаше мач и го пуснаха на стадиона.
Много ми е мъчно за ЦСКА. Не може толкова години да се опитват всички да унищожат един футболен отбор, който има най-големите международни успехи и в него са израснали най-известните наши футболисти в чужбина, като се започне с Христо Стоичков, Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Йордан Лечков, Мартин Петров и т.н.
Бясна съм, че от Българския футболен съюз допуснаха да има два клуба с името ЦСКА в А група. Това е абсурд. Няма го никъде по света. В професионална лига не може да има два еднакви отбора. Явно обичаме да се разделяме. Ние сме колкото един среден град в света.
Вече сме само 6 милиона,
а имаме толкова партии, толкова отбори, че и два еднакви клуба. То имахме и два синода... Всичко ни е по две, да има. Вероятно се подкрепя отнякъде и се провокира това разделение, защото, когато сме обединени, ние сме много силен народ. Явно се страхуват от нас.
- Ходите ли често на мачове?
- Имам карта, канят ме, но ходя рядко, защото съм доста емоционална, викам много и ще си загубя гласа. Предпочитам да си анатемосвам този и онзи вкъщи. (Смее се.)
- Баща ви е пял в хор “Гусла” и цялата му фамилия са били много музикални, предопределен ли беше пътят ви в музиката?
- Не, имаше много други неща, които ме интересуваха. Сега сме под похлупака на медийното влияние и интернет. Така че на децата от съвсем малки им се разбиват фантазиите и са толкова объркани. Докато моето детство беше прекрасно, свободно за много игри, палувания, спокоен живот. Вечер нямаше притеснения да стоим до късно навън. Лошотията на хората не беше излязла на улицата, както е сега.
Татко и неговият род са бежанци от Кукуш и имаха много хубави мъжки гласове. Така че пея от малка, това е дар божи. Но не съм си поставяла за цел да бъда телевизионна звезда, да пея. Живеех си безгрижно и прекрасно. Това хората ще го научат от моята книга, която се надявам да бъде готова за концерта в Пловдив на 12 август. Тогава ще излезе първият от трите тома, озаглавени “Изповед”. Другите два трябва да са готови до Коледа.
- Как решихте все пак да учите в консерваторията?
- Сестра ми прочете някъде, че има конкурс, и се явих. Приеха ме и бях в класа на Милчо Левиев.
- В оркестър “София”, в който сте били солистка, също ли ви взеха след конкурс?
- Не, бяха ме чули на едно импровизирано участие и ме чакаха на аерогарата, когато се връщах от Румъния с бенда на Милчо Левиев. Явно съм им направила впечатление, за да ме поканят за солистка. Въпреки че тогава изпълнявах едни бързи весели песни. Нищо сериозно не съм пяла в началото, така разпято, както правят сега децата, като Крисия например, още на 8 години пееше така. На всички конкурси ги гледам, пеят като змейове. И много ми е мъчно за тях не защото нямат талант, а защото пазарът ни е малък и крилете им ще изгорят. Няма кой да инвестира в тях, няма къде да ги показваме.
- Наистина имаме страхотни гласове.
- Така е, не само гласове. Въобще сме талантлива семка и много се гордея. Пътувала съм толкова много и можех да избирам, но исках да остана тук.
Била съм на прекрасни места, сега като е толкова горещо, си мисля за северните държави, но и там вече е топло. Не бих казала, че имам любимо място. Винаги се нагаждам към климата и държавата, в която отивам. И винаги специално се подготвям,
научавам поне една песен,
свързана с тази страна. Подготвям неща на езика, който се говори. Навсякъде ме приемат много добре, но най-хубаво се чувствам у дома.
- Пишейки тази книга и връщайки се назад в годините, за кои моменти си спомняте като най-емоционални?
- Имам много такива моменти. За щастие, не бих казала, че емоцията е спряла някъде. Тя продължава на различно ниво, от различни случки, срещи, преживявания. Винаги я има. Например, когато бях през май на третия парад на българите в Чикаго, който беше посветен на 24 май, беше изключително вълнуващо. Имаше 5000 души и преди да се кача на сцената, се снимах с някои хора, след като приключих с изпълненията, половин час продължих да прегръщам и да се снимам с толкова много наши сънародници.
- Истина ли е, че в Куба много деца са кръстени на вас?
- Да, не го знаех. За първи път отидох там през 1967 г. с оркестър “София”, по покана на кметството на Хавана. Това беше първият чужд концерт след революцията. Харесаха ме и ме поканиха лично на фестивала във Варадеро същата година. Тогава пък аз поканих с мен “Балкантон”. През 1968-1969 г. бяхме с Емил Димитров, а през 1970 г. участвах за втори път във фестивала във Варадеро. Тогава вече станах много популярна, започнах да пея на испански, да говоря. Не съм учила езика, но от френски и италиански някак ми се получаваше. Бях с едни дълги прави коси, а те умират за такива и явно съм им харсвала, веднага ме заобичаха.
И когато отидох през 1997 г., с един техен много известен композитор и диригент имахме общо телевизионно интервю, тогава той каза, че
в Куба има много жени, които носят моето име
Казват, че са хиляди. След това и аз съм срещала изключително много мои съименнички.
- Запознали сте се и с Фидел Кастро.
- Още първия път, когато отидох в Куба през 1967 г. Запознахме се, когато ни заведоха на един бейзболен мач. Но повече сме говорили, когато беше в България и на един прием бях до него. Говорихме си общи неща, джентълменски похвали моя испански. Обичаше страшно много България, както всички кубинци.
- Кога за последно бяхте в Куба?
- През 2019 г. и изнесох прощален концерт в “Театро Америка” в центъра на Хавана. Беше прекрасно. Всъщност за 55-ата ми годишнина на сцената бях решила да направя прощално турне и за няколко години да обиколя всички страни, в които съм пяла. Започнах го с концерта в Куба, направих и в Лондон, подготвяхме за САЩ и Канада, но заради ковид всичко се сгромоляса. През следващите години събрах нов материал и издадох миналата година албум “Обич разпиляна”.
- Случва ли се да вземате под крилото си млади изпълнители?
- Мога да подкрепям, ако искат нещо от мен, да им помагам. Да ги защитавам, когато се налага, да дам някакъв съвет. Но не мога да бъда педагог, защото съм много откровена и пряма. Не мога да бъда дипломатична, когато става въпрос за съдбата на човек.
- Много сте емоционална, това помага или пречи в професията ви?
- Разбира се, че помага. Но явно умея да се връщам на изходна позиция, като вдигна децибелите и адреналина. Но все по-трудно ми става и повече време ми е нужно да дойда на себе си. Започнах да се уморявам. Дори от музиката на един фестивал, която слушам, след това трудно заспивам.
- Какво е в състояние да ви ядоса?
- Много неща, дори един некоректен колега на пътя. Обичам да шофирам и има много такива, заспали, които не дават мигач, престрояват се от едната лента в другата, без изобщо да погледнат в огледалото. Такива неща много ме нервират. Но общо взето успявам да се владея.
- А какво може да ви разплаче?
- Може да се разплача от яд, когато виждам, че нищо не може да се направи. Рева си редовно - от химна, от някаква красива реч...
- С какво ви трогват вашите почитатели?
- Толкова са много нещата, които правят, прекрасни. Имам си една - Нина Тодоринова, която във фейсбук пише редовно стихотворения, посветени на мен. Има и други, които пишат стихове. Чрез социалните мрежи имаме възможност да контактуваме и се сближаваме. Има млади хора, които пътуват с мен по концерти, един от тях е Кристиян от Пазарджик, изключително създание. Антоан, Даниел от Варна, който пише такива неща за мен, че се чувствам неудобно. Из цяла България имам прекрасни почитатели, на които им благодаря за тази топлота, с която ме даряват.
Държа се съвсем нормално с хората, това, че съм популярна, че ме познават, не ме прави по-различна от всички останали.
Нямам нищо общо със звездите,
много съм точна, не обичам да закъснявам, все неща, които не са звездни. (Смее се.)
- Как пазите гласа си?
- През последните над 20 години живея доста здравословно. Занимавам се с хатха йога, вегетарианка съм. Не съм тотален въздържател, мога да вдигна наздравица с удоволствие, когато се събираме след концерт или по някакъв повод.
- Най-близките ви приятели от сцената ли са, или в съвсем други сфери?
- Боян Иванов ми беше като брат, но го загубих. Много обичам да играя белот и в един клуб се събирам с хора с най-различни професии, има спортисти, художници, политици. От малка се научих да играя карти, после като пътувахме непрекъснато за концерти, също много играехме, сега продължавам.
- Как се забавлявахте след концертите при тези пътувания?
- Сега вече много рядко има афтърпарти. Но преди беше задължително. Отивахме в ресторант, винаги имаше музиканти, които свиреха на живо и нашите от оркестъра се включваха, правеха джемсешън.
- Когато се събирате с приятели, вие пеете ли?
- Когато има сбирки и хората пеят, аз винаги съм втори глас. В никакъв случай не искам да се съобразяват с мен, фалшиво или вярно, няма никакво значение, нека се забавляват.
Навремето, пътувайки с Боян Иванов, имаше един много готин тромпетист с прякор Мастиката, много обичахме да пеем народни песни на няколко гласа. Обичам многогласието, може би трябваше да пея във вокална група.
- Как си почивате?
- Пея, за да пътувам, казвала съм го неведнъж. По този начин мога да си позволя да надничам в историята, в навиците на много различни народи. Обичам традициите, различните места, това е една от причините да съм пяла в 43 държави за 60 години на сцената.
- На 12 август в Античния театър в Пловдив ще пеете по повод вашия 60-годишен юбилей.
- Подбрала съм песни от различни години,
защото е свързан с моя 60-годишен юбилей на сцената
Има доста щрихи от музикалния ми път. С мен ще бъдат петима прекрасни музиканти. Обявихме началото за по-късно, от 21,00 часа, заради високите температури. Но при всички положения ще ни бъде горещо от емоциите.
За първи път ще имам концерт в Античния театър и много се вълнувам. А Пловдив ми е любим град. Мой много скъп приятел казваше: “Данчето и за Видин да тръгне, ще мине през Пловдив”. Това е вярно, винаги се спирах там, за да се видим с него. От този град са много талантливи музиканти. Един от тях е моят скъп Милчо Левиев, който още в началото ми отвори вратите към музиката.
- Планирате ли да представите този спектакъл и в други градове на страната?
- Това е същият концерт, който направих миналата година на 21 ноември в зала 1 на НДК, с много малки промени. Но музикалният календар е препълнен, в Античния театър например почти всеки ден има някакъв концерт. Явно хората имат нужда от такива събития. Вероятно е отзвук от ковид, когато бяхме потиснати емоционално и сега искаме да излеем душите си. Но аз няма да правя турне, защото е много трудно като организация. Не мога да се похваля с присъствието на спонсори на моите концерти, явно предпочитат друг стил. А и не обичам да се моля на никого.
