Голямо мрънкане за жегите и чакане на апокалипсис. Радвайте се на сезона на отпуските, хора
Няма друг годишен сезон, така повсеместно чакан, възпяван и обругаван едновременно, както лятото. Възгласът, станал всенародно въжделение,
благодарение на стихотворението на Миряна
Башева,което Стефан Димитров претвори в песен,
се носи бетер песен не само от уста на уста, ами и в социалните мрежи, през пост, през два, допълнен с картинки на знойни блондинки под палми край изумрудени далнини или с 48 селфита на дамски крачета в пясъка на фона на море и небе, щото на стъпалца, общо взето, всички го докарваме, докато откъм прилежащата им земна обвивка далеч не всички. И слава богу, щото светът щеше да стане еднообразен и скучен - перфектната красота както всичко идеално накъртва.
Представете си само плаж, на който са подредени N брой барбита и кенчовци. Брррр, нали? Важното е, че по нашите ширини е лято и всеки може да си го разбира, както си иска. И да си го живее както си го направи. Сега светът е голям и спасение дебне отвсякъде - кеф ти Гърция, кеф ти Турция, кеф ти Малдиви, кеф ти Адриатика, кеф ти Ривиери, само обезпеченост на желанията да имаш. Общо взето, летният отпуск е веднъж в годината, чакаме го като глътка леден коктейл в душния делник, отпускаме му края.
Ако можем да вържем двата края, разбира се. Можем ли, ще си развържем кесията и ще събираме летни спомени чак до следващата година, които ще ни карат да въздишаме мечтателно или ядовито. Зависи как сме изкарали днешното лято.
Щото по закона на всемирната гадост като едното нищо ще се окаже, че капарираните още през януари места в приказния в каталога хотел са от страшните приказки. Стаите са малогабаритни, плажът е на два км, олинклузивът е на принципа снощното днес за закуска, а предлаганото а ла карт меню е такова, че като погледнеш цените, получаваш топлинен удар. На шега, на истина - много опарени се намират. Лятото по нашето Черноморие е на принципа “Ден година храни”, тоест каквото изчукаш от курортистите през юни, юли и август, тия пари ще опукаш през периода септември - май.
Умните печелят от така нареченото бръмчене, тоест повече клиенти на по-ниски цени, ама затова се иска яко бачкане. И баш в летните жеги...
А напоследък жегите стават тема,
която измества даже самото лято като такова.
Жеги, ама жеги!
Постоянно ни алармират, че днешният ден е най-горещият от 138 години насам (няма живи свидетели, вярваме), утре се очаква най-силната слънчева буря, откакто Слънцето съществува (слънчевата активност има 11-годишна цикличност, отдавна регистрирана от астрономите, нищо ново под Слънцето, не забравяйте, древните гърци са го казали), изобщо
апокалипсис
всеки ден, но
това е нормално
- през лятото новините не се прескачат.
И хората цъкат с езици, отваряйки поредната бира от хладилната чанта или подадена от ръката на комшията, с когото коментират на пейката пред блока, че тоя свят вече на нищо не прилича, изгоряха тревите, че и дърветата. България горя. Изгоряха и гори, и села, и животни. Пожарът е стихия. Природна. Срещу природата не само не можеш, но и не трябва да вървиш.
В живота винаги всичко - и доброто, и лошото, почват от една искра. Искрата на разума обаче не намира благодатни условия да разпали огъня на съзнанието. И не е въпрос на еволюция. Жега било. Ами лято е. Въздух нямало в града. Ами
иди си в дивното подбалканско селце,
там под вековните буки, край бистрите изворчета ще намериш хладина, па като извадиш кавала, чак овците ще спрат да пасат, докато те слушат...
Няма връщане назад обаче. Животът върви напред, пък ние крачим в крак, някои даже подтичват да се хванат за благините му, дето после се оказват не съвсем благи. В недалечното недавно се е пеело за заводските комини, за юзините и турбините, сега песента на пропелерите е във волтаиците и в домашните ни климатици, дето, като вдигнат тока на свободния пазар, май ще останат като мил спомен от миналото, покрит с лично извезана от бабите ни покривка с българска бродерия.
Все пак българи сме. Но поне няма невъзпитано
да викаме под празните бойлери "Булгар, булгар!"
Опитвам се да извъртя къмто летни шеги лятото и слънцето, което, спряло, сърдито пече, но без никакъв майтап си стискам палци да е лято! Само да е лято!
Само този стих, без продължението, което, уважаеми, малцина знаят: "... дълго страшно лято,/ житото вършееше война,/ падаха мъже в тревата, виеше железен вятър,/ времето лежеше мъртво/ в черната окопна тишина.".
Та кой където е - на почивка, на работа, край моретата и по планините, на плоската земя и под кемтрейлсите, по целия този наш свят, в адските жеги и в буреносните дъждове, както вездесъщата природа си го реши - да не мрънкаме и да не се бъркаме: нека да е лято! Само това.
