- Най-печеливши са политическите проекти с много ясни, кратки и таргетирани послания
- Липсата на комуникация и кризата на авторитетите ще отблъсне от изборите колебаещите се и гласуващите гъвкаво
Кризата и на доверието, и на авторитетите на българските политици и институции не може да бъде обяснена само с изборните резултати.
Въпреки че тенденцията показва спад на общественото доверие към политици и институции, това не е нов феномен, защото политиците у нас никога не са се радвали на особен авторитет. И преди 10 ноември 1989 г., когато избирателната активност беше изключително висока, политиците също
не се радваха на особено уважение и престиж
сред народа. Тази тенденция се запази в годините след това, когато заради техните действия в народния фолклор се роди концепцията за фурнаджийската лопата - политикът, който се адаптира към ситуацията според собствените си нужди, а не според програмата на партията, в която членува, или според политическите обещания, които е дал на народа. За да се стигне накрая до прословутото изказване на Алековия герой: “Всички са маскари”.
Пример за това са демократичните сили, които след падането на социалистическия режим успяват да акумулират мощна подкрепа, но само за няколко години разочароват избирателите си.
Може да се направи аналогия и с бурното лято на 2020 г. при протестите срещу третото правителство на Бойко Борисов. Тогава една нова формация, която обещаваше да бъде различна и да работи по западен образец получи невиждано доверие, а накрая се оказа поредното разочарование за избирателите.
Едно от обясненията за кризата в доверието и авторитетите у нас е, че политиците се опитват да бъдат ширпотребни, за да отговорят на много широк спектър от очаквания с идеята, че все някъде ще може “да хване дикиш”. Макар и да работи с донякъде спорен успех в бизнеса,
в политиката този подход е изключително нетраен
Излъчвайки максимално широки послания с презумпцията повече хора да се припознаят в тях и обещанието да се опиташ да отговориш на нуждите на всеки един, в крайна сметка твърде много хора остават излъгани в очакванията си. Когато обещаваш много и различни неща на много избиратели, няма как да изпълниш всичко, което те очакват за съответния период от време.
Този подход на ширпотреба не работи и заради него някои партии в последните години изгубиха много, например ПП-ДБ. В същото време най-печеливши са политическите проекти, които имат много ясни, кратки и таргетирани послания. Въпреки че не са с най-високите резултати, в техния си политически спектър трупат активи и стават все по-успешни.
Един странен проект, който странно се появи и още по-странно умря, нямаше твърде много и твърде широк спектър от обещания към твърде много хора. Зае посланието, което им беше важно, и си спечели поддръжници. Същото правят и от “Възраждане” - имат почти
непроменима реторика и тя печели поддръжници,
защото запазват устойчива линия на поведение и обещания към потенциалните си избиратели.
Но тук има и друг фактор - комуникацията. Какво виждаме обаче - партиите не работят с хората по места, а разчитат на медийните си участия. Пряка работа на терен няма. Единствените две партии, които пряко работят със своите електорати, са тези, които имат по-високи проценти - ГЕРБ и ДПС. Те са сред хората на място, говорят и чуват какви са проблемите в регионите.
А междувременно немалка част от българския политически елит заживя в образа си на свръхважен и свръхценен. И виждаме на живо метафората от “Приказка за стълбата” - когато човек се изкачи по белия мрамор с розови нишки, изведнъж си казва: “Няма защо да се цапам и да слизам да общувам с нисшите”.
Действайки по този начин, политикът не може да усети истинските обществени настроения, а е много опасно да се разчита на официалната социология, защото тя обхваща само моментната картина.
Когато не общуваш с хората, разбира се, че те ще са ти сърдити. Социологията хваща именно това сърдене.
В това отношение един от най-големите провали в българската политика сега е ситуацията в БСП, която успя за изключително кратко време почти да изпадне извън борда.
Социалистическата идея е тази, която привлича уязвимите групи, а за зла беда България е пълна с такива групи и хора в неравностойно положение. И да не правиш нищо, за да ги привлечеш на своя страна и да ги превърнеш в свой електорат, е крайна проява на политически аристократизъм.
Политиката е като шоубизнеса. Една звезда най-много печели, когато се среща с публиката, общува с нея и показва колко много я обича.
Шоуто не е сеир, а комуникация с публиката
Когато правиш сеир, аудиторията няма да те харесва, а ще те осмива. Дори някой човек или политик да ѝ е забавен, това няма да е заради комуникацията, а защото се излага и има възможност да види излагацията му.
Цялата тази липса на комуникация и криза на авторитетите ще доведе до изключването на колебаещите се в изборния процес, както и на тези, които имат гъвкав подход, когато гласуват. Накрая ще останат само тези, които гласуват емоционално - твърдите ядра.
