Журналистът от БНТ разказва историята на малкото оцелели от геноцида, оставил след себе си над 8000 жертви
– Г-н Василев, в петък, 19 юли, след “Панорама” по БНТ1 е премиерата на новия ви филм “Майки”, който разказва за клането в Сребреница. Защо решихте да го документирате?
– За първи път отидох като репортер в обсадено и воюващо Сараево през февруари 1994 г. Наскоро се върнах по своите стъпки във филма “Останалите”. По време на войната бе немислимо да се влезе в Сребреница. Малцина журналисти успяха, при това за няколко часа. Войната встрани от камерите на световните медии бе още по-жестока, защото бе анонимна. Малцина от нейните герои имаха думата. Затова тръгнахме към Сребреница.
– Има ли информация, която разбрахте, докато бяхте в Босна и снимахте материала, но няма да бъде излъчена във филма?
– Журналистът не е журналист, ако не знае поне 10 пъти повече, отколкото показва в своя филм или репортаж. За жалост, ако искам да разкажа цялата история на Сребреница, ще ми трябват дни. Малко е времето, което съм отделил например на обсадата на Сребреница. Три години босненските сръбски части държат в клещи малкото градче, което от 7000 души преди войната е набъбнало десетократно. Храната е с цената на златото. Особено жестока е липсата на сол, която предизвиква болести и аномалии сред хората. Обстрелът не спира. Една мина удря училищния двор по време на футболен турнир - убити са 74 деца, а стотина ранени. Гладната и отчаяна армия на Сребреница провежда контраатаки. Тяхна цел са сръбските села наоколо, където има храна. Загиват обаче и сръбски цивилни. С това не искам да оправдая масовото избиване на хора. Просто обяснявам какво е войната. Да, винаги има агресор и жертва, нападнат и нападан. Следват жестокости и от двете страни. Иначе във войната хората показват най-лошите, а понякога – и най-добрите си страни.
– Какво още ви разказаха хората, с които се срещнахте там?
– Всеки разказваше своята история – и всяка от тях е ценна. Особено ме впечатли семейство, което не снимахме. Бащите и на жената, и на мъжа са убити в клането. Но въпреки това са избрали да се върнат, да живеят и да работят в Сребреница, където огромното мнозинство е сръбско, където са и някои от палачите. Точно тези хора ми казаха, че трябва да се чуват и добри новини от Сребреница. Че тяхната дъщеря има приятелки сръбкинчета. Че им ходи на гости за Байрам и се черпят с баклави. Човекът е удивително същество. Омразата не е вечната му участ.
– Те страхуват ли се да говорят за истината? Тя е една за бошняците и друга за босненските сърби.
– Истината е ясна. Босненските сръбски части под командването на ген. Ратко Младич избиват всички мюсюлмански мъже в Сребреница на възраст от 13 до 93 г. Това, освен непонятна жестокост, е и съзнателна политика на етническо прочистване. Мюсюлманските родове в Източна Босна са големи. Но когато убиеш главата на семейството, мъжа, жената рядко се жени повторно. Без избитите хора долината на Дрина вече не е същата. Преди войната бошняците са били мнозинство в Сребреница, Братунац, Фоча. Сега е точно обратното. Липсата на осмисляне и катарзис е разбираема. Никой народ не иска да има нещо общо с такова ужасно престъпление. А и не трябва. Не са виновни народите като такива, смята Хасан Нуханович, един от малкото оцелели от Сребреница и един от малкото, загубили не само баща си и брат си, но и майка си. Според него виновни са личности и институции – например босненската сръбска армия. Могат да бъдат виновни и държави, твърди Нуханович. Можем да му вярваме.
- Казвате, че истината за Сребреница е добре проучена и може би геноцидът от 1995-а е най-добре документираното престъпление. Защо тогава хората забравят, че имаше над 8000 жертви?
– Защото, както казва един от нашите герои, лъжата е доста по-креативна от истината. Ние рядко вярваме на фактите. Много повече вярваме в това, в което искаме да вярваме. Защото ни водят нашите предразсъдъци. Да, истината за Сребреница е най-добре разследваното и документирано престъпление, поне в края на ХХ век. Но извън пострадалите и тяхната етническа група – бошняците мюсюлмани в Босна и Херцеговина – няма осмисляне, отговорност, катарзис, ако щете. Актуалната политика в Западните Балкани използва Сребреница за своите цели. Това не помага.
Тези, които никога няма да забравят, са майките. “Майките от Сребреница” е най-удивителната част от историята. Загубили по двама, трима, четирима, даже петима синове, те не отпускат ръце, нито мислят за отмъщение. Организират се, създават асоциация и започват да се борят. Първо търсят децата си. После останките им. След това – истината за тяхната смърт. Накрая – паметта за тях и за това, което им направиха. И разбира се, през цялото това време се грижат за оцелелите си деца, огромната част от които завършват висше образование или овладяват занаят. Как тези консервативни мюсюлманки от селата на Източна Босна, на които се случи най-лошото, успяха да принудят целия свят да чуе гласа им? Как направиха така, че Сребреница бе разследвана с най-модерната ДНК технология за първи път в света? Как го сториха? Гледайте нашия филм. Той неслучайно се казва “Майки”.
– На кого ще “помогне” забравата за клането в Сребреница, както го наричат онези, които не го отричат?
– Забравата не помага на никого. Резолюцията на ООН за Сребреница, която обяви 11 юли за ден в памет на жертвите, предизвика протести в Сърбия и в Република Сръбска, една от двете съставни части на Босна и Херцеговина (Сребреница се намира там). Но в тази резолюция липсва даже думата “сръбски”. Нито един народ не е обявяван за геноциден, дори германците след Холокоста. Проблемът е, че единствено Германия може да каже, че е преживяла истински катарзис, че се е сблъскала с миналото си и е извлякла своите поуки. Срещата с миналото е най-трудната. Тя никога не става ей така, с щракане на пръсти.
– Носи ли ООН част от отговорността за геноцида в Сребреница?
– Тъкмо това е темата на Хасан Нуханович, който е бивш преводач на мироопазващите сили на ООН, холандския батальон. За 11 години той успя да осъди държавата Холандия за съучастие в престъплението. Според него отговорността е споделена между ООН и тогавашното холандско правителство. Да не говорим за командира Том Кареманс, чиито неадекватни действия се люшкат между глупост, безотговорност и страх. Мисля си следното:
синовете на разглезения Запад
реагират трудно, когато пред
очите им се изпречи смъртта
Наглостта и нагонът за убийство на Младич ги хипнотизира като кобра зайче. Затова историята на Сребреница трябва да бъде разказвана. И ние, като новоизпечена част от префиненото общество на материалното благополучие, трябва да знаем, че има нещо по-важно от поредната плазма или поредния купон. Например – волята да защитиш човека, ближния. Другия, когато е в беда.
– Кой друг е виновен за трагедията отпреди 29 години?
– Не съм аз този, който трябва да раздава присъди. Международният съд в Хага осъди за геноцид Младич, Караджич и редица представители на военното и политическото ръководство на босненските сърби. Това, което трябва да осъдим всички ние, е политиката, направила възможна Сребреница. Политиката на етническо прочистване. На нетърпимост. На национална и религиозна омраза. Горд съм, че моят народ и моята страна направиха най-важните стъпки в отхвърлянето на тази политика още през 90-те. От днешна гледна точка това ни изглежда така, сякаш се разбира от само себе си. Но не беше. В нашия филм за Сребреница се говори за група интелектуалци от бивша Югославия, които правят музей на 90-те. За Запада това бе най-щастливото десетилетие, докато за Западните Балкани бе десетилетието на ужаса, на войната, на безпътицата. За България то беше десетилетието на прехода. Бе трудно, но успешно. Тогава нашата страна научи най-важните уроци. Всичко след това изглежда като бледо и понякога песимистично и нескопосно повторение.
– На каква тема ще бъде следващият ви филм?
– Работим върху един проект за суеверието. И ако ми разрешите да направя връзката, преди малко казах в какво България успя. Неверието, песимизмът, суеверието обаче са част от нашия неуспех. Чудя се защо. Ще търся отговора.
