Една отслабена Франция с нестабилно мнозинство и кабинет само ще отслаби ЕС в ключов момент, коментира за "24 часа" Надеж Рагару - професор в "Сианс По", Париж
- Още акценти: Президентът Макрон носи отговорност за политическата, икономическата, финансовата и социалната криза във Франция
- Приликите с България са в едно разочаровано, дори отвратено от политическата класа общество
- До 18 юли, когато ще се събере Националното събрание, ще има сложни пазарлъци за формиране на възможни коалиции
- Г-жо Рагару, анализатори определиха Франция като неуправляема след втория кръг на извънредните парламентарни избори. Така ли е наистина?
- Франция се озова в много диференцирана позиция, която се промени бързо. Първата реакция веднага след втория тур беше на облекчение в големи групи от населението (онези, които не бяха гласували за “Национален сбор”). Чувството бе, че най-лошото е избегнато, че гражданското общество все още разполага със способност да се мобилизира, когато трябва да защити демокрацията. Гражданите, които се бяха ангажирали редом до “Нов народен фронт” (коалицията, формирана, за да бъде спрян “Национален сбор”), имаха чувството, че направените жертви са възнаградени: създаването на тази разнородна коалиция изобщо не беше очевидно. Политическите сили, които я съставят, са дълбоко разделени по всички теми, засягащи обществото.
След това се появи моментът на безпокойство: парламентът се разпредели в три големи блока: “Нов народен фронт” (182), макронисти и съюзниците им (168) и Народен сбор и съюзниците му (143). Нито един от тях не разполага с абсолютно мнозинство, дори не и с относително. Необходима е политика на коалиране. Но какво да се прави в случай, че нито една формация не успее да постигне коалиция? “Непокорна Франция” бързо спечели битката за медиите, като остави впечатлението, че е триумфирала, но като се погледнат изборните резултати в детайли, партията е изгубила един мандат спрямо изборите от 2022 г. (74 места вместо 75). Ако има напредък, той е при Социалистическата партия (59 срещу 27) и при еколозите от Европа (28 срещу 16). Коалицията “Нов народен фронт” се наложи като първа сила, но съставящите я партии са много различни в концепцията си за света, за икономиката и обществото.
В териториален план вече се очертава карта, която противопоставя определени области с високо присъствие на “Национален сбор” (Севера, Североизтока и Югоизтока на Ривиерата) и тези, които устояха на неговото цунами (по-специално Бретан, Париж, част от големите градове и близките им предградия). Контрастът между столицата и провинцията, между градските и селските светове е много обезпокоителен за бъдещето.
До 18 юли, когато ще се събере Националното събрание, ще има сложни пазарлъци за формирането на парламентарните групи, възлагането на шефските постове и възможните коалиции. “Непокорна Франция” иска властта, но е малко вероятно да намери съюзници; макронистите се надяват да убедят класическата десница да се присъедини към тях и да формират относително мнозинство. Десницата си задава въпроса какво ще ѝ донесе подобна коалиция. Някои социалисти биха могли да разгледат възможността да дискутират с макронистите. Но трябва да се изчака до 18 юли, за да се види дали Франция ще стане, или не неуправляема.
- Каква е отговорността на президента Макрон за тази привидна безизходица?
- Държавният глава носи отговорност, която много коментатори определиха като историческа в политическата, икономическата, финансовата и социалната криза, преживявана от Франция. Разпускането на Националното събрание бе възприето като дълбоко неподходящ, ако не и тежък с последиците си отговор на нуждата от “изясняване” на електоралните предпочитания и политическото равновесие, за което говореше Макрон.
Неговата политическа сметка бе, че едно бързо разпускане или ще отслаби “Национален сбор”, или политическата опозиция, и ще му позволи да подсили своя лагер предвид президентските избори през 2027 г.
Но това бе краткосрочна визия, неосъзнаваща дълбочината на разочарованието на електората спрямо политическата класа и потенциалните икономически и финансови последици от дестабилизацията на Франция. Институциите на Петата република са слабо екипирани да се справят с конфигурации, при които в парламента не се очертава мнозинство.
Впрочем по време на двата мандата на Еманюел Макрон Франция зрелищно увеличи бюджетния си дефицит и своята задлъжнялост. През 2023 г. френският бюджетен дефицит достигна 5,5% (далеч от 3%, препоръчани от ЕС), а публичният дълг - 110,6%, класирайки страната сред “лошите ученици” на съюза. В тази конфигурация рефинансирането на дълга е огромно предизвикателство, което само може да се утежни от недоверието на пазарите.
- Кои са хората, които гласуват за крайната десница?
- Както вече казах, “пробивът” на “Непокорна Франция”, ако я смятате за една от радикалните сили, е нещо измамно. Между другото, глобално съставът на Националното събрание клони много силно надясно, ако се сметнат мандатите на “Национален сбор”, републиканците (класическата десница), “Модем” (центристи) и част от макронистите. Т.е. има по-скоро потвърждение на одесняването на френското общество.
Възходът на крайната десница представлява процес, който сега е закотвен в определена продължителност. Ще бъде грешка да се мисли, че обратът, претърпян от нея на втория кръг, е провал. “Национален сбор” е политическата формация, която постигна най-зрелищния напредък по броя на депутатите си от 2017 г. Да си спомним, че тогава партията имаше само 7, през 2022 г. бяха 88, а днес са 143 (със съюзниците).
Един от най-важните фактори е в конверсията на вота за “Национален сбор” от вот на протест във вот на присъединяване. От повече от десетилетие Марин льо Пен върши работа в дълбочина в структурите на партията, за да я представи като организация за защита на “малките”, на работниците и долните средни класи, които са сред големите губещи на сегашния икономически ред. Както другаде в Европа, средните класи се раздробиха през последните 2 десетилетия и преобладаващият глобализиран капитализъм допринесе за ускоряването на тази ерозия. Във Франция, познала социалната държава (welfare state) с голям капацитет на социално преразпределение, прогресивното разпадане на структурите на тази социална държава (обществени услуги, здравеопазване, образование и т.н.), повишената видимост на неравенствата и умножаването на тайните споразумения между икономическите и политическите среди създаде усещане на дълбоко объркване. Приписването на отговорност на мигрантите за социалното отслабване на определени среди, е само един от аспектите на присъединяването към крайната десница. Тя успя да се представи като партия, която защитава страдащите от дълбоката политическа и социална криза, през която преминава Франция.
- Какви са вариантите за излизане от кризата?
- Краткосрочно, един от изходите би бил във формирането на коалиция, включваща от Социалистическата партия до републиканците, като се мине през макронистите. Тя би имала достатъчно стабилна парламентарна база, за да бъде формирано устойчиво правителство. Но тази коалиция е малко възможна. Предвижданата в момента от президента опция е за коалиция между макронистите и републиканците, която клони по-надясно. Това, което иска “Непокорна Франция”, е правителство, на което тя да е един от двигателите. Социалистите, както и републиканците, са разединени. Франция няма, противно на Германия, традиция на големите коалиции. Дори и да се формира обединение около центъра, то няма да реши проблема с огромното недоволство, което предизвиква политиката на Макрон, с желанието за промяна сред гласоподавателите и на левицата, и на десницата, и с разочарованията със силна способност за социална мобилизация на част от “Национален сбор” и от “Непокорна Франция”. Разделенията са по-живи от всякога, страхът от физически сблъсъци тегнеше над момента на очакването на резултатите от вота. Някои граждани говорят за атмосфера на гражданска война, макар поражението на “Национален сбор” да смекчи тези безпокойства.
- Как положението във Франция ще засегне Европа?
- Всичко зависи от капацитета за формиране на стабилно мнозинство в парламента и стабилно правителство. Франция е едновременно един от двигателите на ЕС и държава, чийто европейски ангажимент е варирал по интензивност през десетилетията поради нейната привързаност към суверенитета и към спомена за някогашния ѝ статут на велика сила. В дипломатически план е ясно, че проукраинската позиция, възприета от Макрон, ако е споделена от Социалистическата партия, в никакъв случай не е споделена от “Непокорна Франция”, която е проруска. По въпроса за конфликта в Газа пропалестинският ангажимент на радикалната левица (понякога асоциирана с декларации в полза на “Хамас”) се отличава ясно от този на макронистите, на социалистите и на част от класическата десница. Така че е невъзможно да се гадае какво ще е влиянието на изборите върху външната политика преди съставянето на правителство.
Но една отслабена Франция с нестабилно мнозинство и правителство само би отслабила ЕС в ключов момент от неговата история. Изходът на президентските избори в САЩ през ноември ще е решителен от тази гледна точка: от него зависи определянето на външните американски приоритети (отношенията с Китай и Русия), относителното значение, придавано на НАТО, близостта (или не) на връзките с ЕС и следователно капацитета той да бъде защитен от възможни външни заплахи.
- От години следите положението в България. Откривате ли паралели?
- Изненадващо е да се види колко многобройни са паралелите между траекториите на държави, възприемани като твърде различни. Още си спомням как моите колеги - френски политолози, се усмихваха, когато споменавах, че френското разделение дясно-ляво, формирано около стабилни политически формации с непроменени имена, не е очевидна даденост. България има опит в изчезването на структурното разделение между “червени” (бившите комунисти) и “сини” (СДС) около 2000 г. Франция се смяташе за имунизирана срещу разпада на традиционните политически партии и срещу възхода на националистическите и популистките движения. Първият президентски мандат на Макрон предизвика дълбока криза в Социалистическата партия, вторият разклати десницата на републиканците.
Друга обща черта - едно разочаровано, дори отвратено общество от политическата класа, схващана като самодостатъчна, незаинтересована и безразлична към тревогите на гражданите и която дори е въвлечена в нелегални икономически трансакции. Въпросът за почтеността в политиката се поставя и във Франция.
По отношение на конституцията обаче системите са различни. Френската конституция не създава мерките за защита, предвидени през 1991 г. в България, за да се управляват евентуални политически кризи чрез назначаване на експертно правителство (процедура, чиито ограничения се видяха в последните 2 и половина години, но която изигра важна роля в редица моменти от посткомунистическата история на България). Френският президент има много по-широки правомощия от българския. Френската изборна система – мажоритарна в два кръга – исторически не е благоприятствала съставянето на хетерогенни постелекторални коалиции, както в България, където се гласува пропорционално. Тук е трудно да се определи кой формат е по-плодоносен: в България имаше коалиции, оценени като “противоестествени” от избирателите и които доведоха до тяхното разочарование от политическата класа. Франция измина различен път към изборното разочарование.
CV:
Надеж Рагару е историк и политолог, професор изследовател в университета "Сианс По", Париж
Била е гостуващ изследовател в Оксфорд (2017 г.) и Колумбийския университет в Ню Йорк (1999-2000 г.)
През 2018 г. се хабилитира като ръководител на изследвания във Висшето училище за социални науки. Доктор е по политическа науки от Сианс По, Париж
Известна е с проучванията си за периода на социализма и последвалите промени в Източна Европа и на Балканите
През 2022 г. на български излезе книгата "И българските евреи бяха спасени... История на знанията за Холокоста в България"
