- България е великолепно място за живеене, което съм избрал за семейството си, и нямам никакво намерение да им го оставям
- Посттоталитарният човек мрази да се труди, мрази успелия, мрази забогателия, мрази “чуждия”, мрази и роднините си (това със сигурност), а и не е ясно дали и себе си обича
Преди малко получих viber от украинска майка с три деца - те са първото украинско семейство, на което помогнахме малко в началото на войната.
Прекрасни хора, чудни деца,
момиченцето научи
български за година
и е отличничка,
поеха си по своя път, поддържаме връзка от време на време, справят се, нямат нужда от нищо.
“Здравей, Захари! Бих искала да те попитам нещо… Какво мислиш — на българите омръзнахме ли им? Виждам коментари в социалните мрежи. Толкова омраза. Шокирана съм… Заради това, че сме работливи, че постигаме успехи… Мислят ли, че нещо им отнемаме? Има ли бъдеще за нас тук, за нашите деца?”
Доплака ми се, честно.
Седнах, писах, трих, опитах да обясня, че голяма част от тези коментари са на ботове, на платени акаунти и т.н…
Че мнозинството от българите сме с добро отношение към украинците, но ние сме по-тихо мнозинство, докато мразячите са малцинство кресливо, грубо и координирано. И са основно ботове, а не хора. След малко получих отговор - “един от тези пълни с омраза коментари е от класната на дъщеря ни”.
И сподели, че преди края на учебната година учителката е пускала руски песни на телефона си, питала я е дали ги харесва.
Нямаше какво да отговоря. Ако видите това момиченце — вечно засмяно, умно, енергично, разбира се, гимнастичка...
А ми се иска да кажа толкова много неща на тази украинска майка, напуснала Киев.
Но какво да кажа? Че този провал на българската държавност днес е резултат от провала на българския колективен дух, обществен морал, национална съвест? Че е резултат от отрицателния подбор от 90-те години насам —
най-противните да се пласират най-отпред!
Да ръководят, да командват, да съдят, да разполагат...
Какво се случи с работливия, честния, гостоприемния българин? Какво се случи с доброто?
Да не можеш да различиш правилно от грешно, хубаво от грозно, добро от зло? Да не можеш да кажеш кой е крив, кой е прав?!
Ами защо сме имали Ботев, бе хора? Защо това малко украинско дете учи наизуст Ботев и го рецитира по-добре от мен?! За да го тормози учителката му с руски частушки?
Защо Левски е скитал немил-недраг по села и паланки, защо е висял на бесилото, защо се е жертвал?! За да не можете днес да различите насилник от жертва?
Защо сме имали Вазов, защо Захари Стоянов е бил и въстаник,
и затворник, и председател на Народното събрание? Защо Стамболов е вилнял срещу русоробите? Защо?
За да не можеш да различиш в ХХI век добро от зло?
Аз преди наистина мислех, че няма по-увреден човек от тоталитарния човек. Оказа се, че съм бил в заблуда. Има и всички ние живеем с него: посттоталитарния човек.
Човек, за когото думи като чест, лично достойнство, трудолюбие, родолюбие, усърдие, вярност предизвикват ехидна усмивка.
Посттоталитарният човек знае, че всичко е бошлаф.
Посттоталитарният човек мрази да се труди, мрази успелия, мрази забогателия, мрази “чуждия”, мрази и роднините си (това със сигурност), а и не е ясно дали и себе си обича.
Посттоталитарният човек е форматиран така - дай му някого да мрази.
Дали ще мрази евреи, дали украинци, европейци, черни, арменци, турци, американци, няма никакво значение. Другият му е виновен.
Та какво можех да кажа на украинската майка? Какво освен това, че тези, които мразят украинците, всъщност мразят повече нас, останалите българи.
Утешението ми е, че сме повече от тях.
И не мразим като тях. (Или поне не трябва.)
Утешението ми е, че всъщност България е великолепно място за живеене, което аз съм избрал най-съзнателно за себе си и семейството си и нямам никакво намерение да оставям на мразячи. България е моето богатство от невероятни хора, приятели, възможности, вдъхновение и любов. Но колективният провал - политически и обществен, си остава провал.
Не знам как трябва да се продължи.
(От фейсбук)
