Голяма съм риба! Мисля си от три дни как за Джулая за първи път ще съм на морето и ще го празнувам. Хубавичко си представям как отивам късно на бургаския плаж сама. Как си поръчвам един, па после и втори коктейл. Как си поседявам така до 1-2 часа посреднощ, мислейки си за живота и човечеството. Как си гледам спокойните вълнички, слушам среднощния ветрец, как зефирът ми полъхва, а около мен щъкат максимум двайсетина леко еко-био млади хора с раздърпани пуловери, спластени от солената вода коси, многозначни татуировки и раздрънкани китари с лепенки по тях. Визуализирам си как съм в нещо като пред-нирвана, когато ми се разкриват някакви потайни уроци и аз - вглъбена и омиротворена - ги улавям завинаги... Риба не, ами рибище! Риба, наречена Уанда Глупанда! Цаца на цаците, попче на попчетата...
И реалността:
Целият централен бургарски плаж е окупиран от компании още от осем вечерта. Групите са си взели стратегически места, като в центъра на всеки бивак стои стройна купчина дърва, домъкнати за кладене на огън. Разпъват се палатки, в кръг се редят плажни столчета, инсталират се музики. Любимият ми брегови бар Bay Watch огражда с червено-бяла лента чадърите и масичките си, за да избегне отходните и сексуални нужди на джулайци някъде в ранните часове преди изгрева. От всеки бивак се носи музика (чалга не чух), тук-таме подтичват превъзбудени дечица, чийто майки са ги оставили на майката природа. Чува се и руска реч на местната постсъветска общност, внедряваща се в локалните ритуали. За броени минути сръчни хора издигат полеви бар, от който цвърчат месца и се фабрикуват бързи храни. Двама ентусиасти от три часа насам подвикват, че продават студена бира и вода. Има и човек с балони сърца и захарен памук. Сладоледаджийниците работят както че трябва да снабдяват фронтова линия с муниции. Капанчетата са мобилизирали и роднините на персонала си, за да обслужват глада и жаждата на напиращото да среща изгрева народонаселение. Има сцена до моста под Летния театър, където нещо се чака, но така и не става ясно какво. Прави се саунд чек от три часа насам. Има доста възрастни хора, които са се настанили с пикник и риболовни столчета току пред микрофоните и тонколоните и чакат каквото и да се възкачи над, под и пред тях. Носят си храни и напитки. Кръжат тийнеджъри с колела и ролери, батки манифестират мускули и инвестиции във вид на жени с усти. От време на време някое заблудено и изнервено малокалибрено куче се оплита в краката ти...
Вдъщност, докато наблюдавам този постмодерен селски панаир, си мисля, че не знам какво да мисля за него. От една страна ми харесва ентусиазмът и воъдушевлението на хората да си направят празник. От друга у мен проговаря на новия патриарх кака му с инатливото усещане, че дразнещо ми липсват романтиката и малкият, бутиков размер на Джулая. Половината от мен се радва заедно с тълпата, другата негодува срещу безличната й масовка. Хем съм в джаза, хем това не е точно джаз...
Всъщност се прибрах. Пиша това от домашния диван на фона на моята си музика, докато една свещица е назначена да ми подклажда пламъка за живот. Градът мирише на горящи дърва, човешки топли тела и волно лиснала се бира. Морето е до колене. Карнавално е.
В крайна сметка в карнавала всичко и за всеки е разрешено. Let it be!
Първи юли така или иначе ще настъпи. А с него и двата месеца на световен позволен и напълно в реда на нещата мързел.
