4 години по-късно драматурзите са изчерпани. Вместо тенденции умните глави на партийните централи забъркват слухове и клевети Народни представители в пленарната зала на парламента
В политическите анализи вече изобщо не става дума за политика – сигурен знак, че демокрацията е в опасност.
Вместо да жонглират с вечните интереси, стратегическите позиции, пресичащите се точки, европейските и световните тенденции, умните глави, излъчени от партийните централи да разясняват процесите, разбъркват енергично в дълбок съд клетви, закани, слухове и клевети, гарнирайки манджата с щипка достоверност, от сутрешни блокове и радиоинтервюта.
Аудиторията на турските и индийските сериали се задоволява с опростенческия прочит на сложната реалност, останалото население, отегчено и затоплено, нехайно се излежава на сянка. Никъде не се срещат изрази като “правосъдна реформа”, “привличане на инвестиции”, “национална сигурност”, “оттегляне на държавата от бизнеса”, “план за възстановяване и развитие”…
Засенчват ги нови, нетрайни, но високо рейтингови сюжети
за снайперисти върху горещи покриви, раздори между Полковника и Вожда на дебелокожите, блянове за трета цедка, разобличена любов между русофили и галеници на Чичо Сам. Същинско surf and turf меню!
При внезапна проверка, каквито правят за оборудвана аптечка в багажника, само една-две политически сили са в състояние да извадят адекватни програми за управление, някакви работещи схеми и разумни компромисни доводи. Всичко останало натиска клаксоните, усилва чалгата и дава газ към следващата челна катастрофа.
Следвайки хронологията на провалените правителства, не е трудно да се забележи, че трайната политическа нестабилност в България започва на 9 юли 2020 г с първия от дълга серия протести срещу Бойко Борисов и Иван Гешев. Невероятният куриоз е, че
в същия ден страната ни влиза в световния мейнстрийм
с новината, че е приета в т.нар. чакалня на еврозоната. Направена е огромна крачка напред към интеграцията в свободния свят, епохален пробив, който само у нас никой не забелязва.
Ето какво съобщава в онзи паметен летен ден “Капитал”: “България официално е приета във валутния механизъм ERM II, а БНБ влиза в т.нар. тясно сътрудничество с ЕЦБ, което представлява достъпа до банковия съюз за страни извън еврозоната. По правилата на механизма страната трябва да поддържа валутния си курс в диапазон от плюс-минус 15% около централния курс, който за България ще е 1.95583 лв. за евро. Това е курсът, при който левът е фиксиран от 1997 г. насам, а в официалното съобщение от Франкфурт изрично се подчертава, че България запазва едностранно режима си на валутен борд”.
Вестникът помества още топло поздравление от шефката на Европейската централна банка Кристин Лагард, в което тя припомня, че “еврото е част от нашата споделена идентичност и осезаема връзка между над 340 милиона души в цяла Европа”.
Но тук шампанско не гърми, с неистовия блясък в очите на камикадзе тълпи затискат триумфа с викове “Оставка”.
Светът смаяно наблюдава
как българите маршируват след вдигнатия юмрук на своя разгневен президент. В опит да надвика истерията и да развее знамето на победата, Борисов привиква под прозорците на кабинета си стотици гербаджии, излиза и им съобщава, че скоро ще сменяме парите.
Протестиращите обаче ги разгонват с ругатни, погват подплашени лели ГЕРБ по улиците, преследват ги чак до автобусите им “Случаен превоз” и крещят в лицата им, че са слуги на мафията.
Политиката умира на 9 юли 2020-а и започва циркът: по площадите носят ковчези, мятат яйца и вадят жълти павета, двама прогресивни бойци се прославят, акостирайки с лодка на брега на Сарая.
В следващите сезони на подправената реалност вечерното шоу става първа сила, идват нови звезди от Харвард, тъпчат конституцията, обещават електрически коли и камиони, по върховете се завихря любовен триъгълник, арестуват Бойко Борисов, чегъртат “бивши хора”…
И в суматохата вратата към еврозоната се захлопва пред България също толкова незабелязано за поданиците ѝ, както и когато се е отворила.
Потъването сега продължава по план, за четири години сме допуснати в Шенген само по въздух. Драматурзите са с изчерпан творчески потенциал, главните герои се мъчат да разнообразяват сюжета с героични пози и дебелашки шеги в условията на
главоломно падащ рейтинг,
а онези от лодката вече ги няма.
Преди много години, пак във времена на упадък, премиерът Иван Костов галеше по главата един от фигурантите си и го утешаваше с думите: “Рано ти беше, Христо!”. Но след това дойде царят.
Днес, за жалост, вече никого не чакаме.
