Слуга на статуквото ли си, ако не ядеш кето козунак?
В изборната вечер по БНТ историкът Кристиян Шкварек направи прозорлив мащабен паралел: “Гласоподавателите и в Европа, и в България не короноваха никого за голям победител, но наказаха със сопата много тежко либералите.”
Резултатите са красноречиви - въпреки дълбоката си и непоклатима вяра в своята безгрешност най-тежки загуби от вота понасят именно “градските десници” с ляво самосъзнание.
Година след година тяхната популярност постепенно гасне, както избелява плажен чадър. И няма как днес да не си задаваме въпроса защо хората, които навремето приемаха безропотно новата либерална концепция за безполово бъдеще, за родител едно и родител две, примиряваха се с печен нахут и зеленчуково смути вместо чипс и кола, не въставаха срещу поругаването на паметници, приветстваха политически коректното кино с готовност
да аплодират дори чернокож Отело,
стига Холивуд да им го сервира… Защо мнозинството от широко скроени и безкрайно толерантни европейци вече не харесва либералите?
Сещаме се за няколко причини и първата от тях е най-очевидна: те не умеят да управляват.
Виждали са други как го правят и не им се струва голяма философия. Вярват, че са галеници на съдбата, на светлинни години по-умни и по-красиви от статуквото, защото носят дипломи от престижни университети, мислят модерно и живеят здравословно. Какво повече му трябва на човек, за да ръководи държава? Всъщност либералите страдат от младоженски комплекс - сигурни са, че заслепени от очарованието на младежката им наивност, поданиците ще оправдават вечно брутално глупавите им постъпки. Само и само да са живи и здрави, за да им се радват.
Най-характерната им черта, която кара останалото човечество да се съмнява дали е будно, или сънува, е претенцията на новите либерали, че са носители на единствената и абсолютна истина. Рисуват своя реалност, мъчейки се да градят върху нея обективни изводи, сякаш заравят съкровища във въображаем пясък, а после не могат да ги намерят.
Оставката на Христо Иванов се посреща с адмирации дори във вражеските среди, той е първият български партиен лидер, поел отговорност за своя провал. Само че никой, освен либералната мисъл, не тълкува този самоотвержен акт като амнистия за останалите водачи на коалицията. Напротив, очите на избирателите и данъкоплатците са вперени в очакване всички замесени в свлачището през последните 3 г. да хвърлят “кърпите”. Иначе какво влагат в думата “съпредседател”?
Изумително е, че в партийните и медийните им кръгове закономерното не важи. Едва ли изобщо им прави впечатление, че само в абревиатурата ПП-ДБ не е спазен общоприетият толерантен азбучен ред и “п” е преди “д”, вместо да е обратното. Приема се за даденост, че някои са по-напред от други, и това носи масова радост.
Либералите не вярват в Бог, но не са и атеисти, това е другата им особеност. Палят свещи на празници, венчават се и се кръщават в църкви, но когато делата им опрат до Светото писание, предпочитат своите неписани закони. Не конституцията, вселенското равновесие да нарушат, не на аудио, на холограми да ги излъчат в реално време
как точат ножове да режат глави
и разпределят порции, грях няма да признаят и изкупят. Гледат сламката в окото на брата си, пък гредата в своето не усещат. Защото всяко доказано безобразие според тях е просто неизбежност по славния път към прогреса.
Преди близо век и половина Алеко Константинов е описал кратко и въздействащо тази объркана философия в реплика от “Бай Ганьо у Иречека”: “Аз съм либерал, от либералната партия… ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме…”.
Особено непонятно и дразнещо е черно-бялото възприятие за света и живота по принцип. Ако не ядеш кето козунак, значи си слуга на статуквото, ако си против велоалеите на “Раковски”, значи си “леля ГЕРБ”,
ако не си фен на половото разнообразие, значи си путинист…
Вездесъщите “фактчекъри” са създадени от либерални неправителствени организации, които не са корективи, а партньори на самозваните елити. Въпреки това те искрено вярват и се осланят на безпристрастната експертиза на своите креатури като на “Отче наш”.
Пълната липса на самокритичност и на нюанси в мисленето, незачитането на различни гледни точки, надвикването и охулването на опонентите, неоправданото самочувствие и снобското високомерие вървят паралелно с призиви за свобода на словото и личността. Довчерашният герой с вдигнат юмрук, с когото са правили “ала-бала” и пред чиито прозорци са се кланяли, ненадейно един ден се превръща в презряна подлога на Москва. А когато замирише на власт, омразното статукво, осмислило съществуването на новата либерална политическа класа, изведнъж става приемливо за сглобка.
Биполярното разстройство обърква, привнася дори мистерия. Какво ли проповядва например либералната доктрина, когато умна и красива съпруга завари своя успешен снажен съпруг да прави секс с прогресивна госпожица? Редно ли е да похвали свободата им на изразяване и в духа на модерните схващания (и на Истанбулската конвенция) и да им поднесе соево лате,
или с консервативен плам грабва точилката за пълнозърнесто тесто?
Краткотрайните сензации напомнят за един невероятен случай от 2016-а, когато в полицията на германския град Полх звъни уплашена жена и се оплаква, че 18-годишен младеж напъва да проникне в караваната ѝ. Непознатият е обезумял, блъска и крещи с цяло гърло: “Отваряй, вътре има покемон!”. Как се дава реванш на такава безпътица?
