Когато застанем пред паметниците на Ботев на 2 юни, очите му ни гледат критично
Българският народ е един от народите, платили най-скъпо за своята свобода. Народ с изключителни качества! Народ, който може да оцелее физически и да се съхрани духовно след първо 2 века тежко византийско владичество и сетне още 5 века зловещо османско душманство, е много силен народ. Народ, който може да роди личности като нашите възрожденци, е велик народ!
И сред тях колос като Христо Ботев. Длъжен съм тук да го кажа съвсем еднозначно:
Христо Ботев е най-великото в Европа
съчетание на дивен литературен талант и осъзната саможертва за народното дело. Друга такава личност в Европа няма!
Но мисля, че сме длъжни да си кажем ясно: когато застанем пред паметниците на Ботев – поне на Втори юни – очите му ни гледат критично. Защото гласът му вече звучи “тихо, като през пустиня”.
Почитаме свободата и героите си само на единични дати – а в останалото време почти сме ги забравили – и тях, и заветите им, и смисъла на великите им дела и на святата им саможертва. И по-общо смисъла на това да имаме свободна национална държава.
И най-вече защото възприехме свободата за даденост, а не като висша ценност, която всеки ден трябва да се отстоява. И все повече като слободия…
Затова се боя, че днес по-силно от всякога звучат думите на Ботев, изстенати по пътя към Околчица: и аз за тия хора съм тръгнал да умирам…
Ние не си отговорихме защо Апостола написа “Народе ????”. Защо Славейков изстена “Не сме народ, а мърша”?… И защо Каравелов ни нарича “българино-дълготърпче”?…
А отговорът ми изглежда прост: най-големият кусур в българската народопсихология е
нашето безмилостно търпение –
същото, срещу което Ботев гръмогласно негодуваше в “Елегия”. 146 години след края на робството нашето търпение все още изглежда робско – и отново “глухо и страшно гърмят окови” и “кръстът е забит в живо тело”, но “мълчи народа” и “ние без срам, без укор, броиме време”…
И не, не е нужна патетика. Нито въстания и саможертва като на Ботев и другите ни национални герои. Необходимо е само да осъзнаем, че
НЯМАМЕ ПРАВО:
- да позволяваме изопачаване и дори изтриване на историческата ни памет – и децата ни да четат в одобрените от държавата учебници, че преди Освобождението сме били “част от империя” (колко величаво…), в която тежкото е било, че “народът плащал високи данъци и не можел да носи хубави дрехи и да строи високи къщи”;
- да търпим потъпкване на българската национална свяст от който и да било властник;
- да прощаваме в бърза забрава греховете на който и да било управник;
- да приемаме – и още по-малко да си позволяваме – кражба, корупция, злоупотреба с власт;
- да търпим – и още по-малко лично да участваме – във всякакви манипулации на демократичните избори;
- да се съгласяваме отново
някой отвън да определя посоката
или решенията ни - и в крайна сметка да обезсмисляме това, на което Ботев и героите ни посветиха живота си: свободното и демократично съществуване и развитие на Отечеството!
Всичко това се отнася не за една или друга политическа партия, нито само за днес или вчера. Отнася се за осъзнаването и осмислянето ни като силна, горда и достойна европейска нация. Нация от активни и почтени граждани, които непримиримо отстояват правата си и националната си памет. Народ, който се старае колкото може – и всеки ден поне малко – да прилича на своите апостоли.
Дължим го на Ботев. И на децата си!
Имам нужда да вярвам, че все още можем да бъдем такъв народ…
Текстът е публикуван в “Ботйов лист”, издание на Обществен инициативен комитет – Враца
