Важно е животът ви да е интересен и да има какво да си спомняте след време

Каквото и да правите, важно е животът ви да е интересен и да има какво да си спомняте след време. Това беше месец май за мен.

Но интересното не са винаги видимите събития, а онези, които остават извън обектива. Например, ето как протече за мен последният ден на месец май:

Станах рано - малко преди 6.00. Да, бях си легнал към 3.00, но въпреки това се събудих отпочинал. Отидох на работа, защото предишната вечер останаха много документи за преглеждане и разписване. В една от почивките се разходих до филхармонията, за да си оставя партитурите за репетицията. Върнах се на работа, за бърза планировка на деня с някои от колегите.

В 10.00 отидох на репетиция във филхармонията за концерта в неделя.

В 13.00, обратно в министерството, имах няколко сериозни срещи, касаещи културното наследство на България.

В 15.00 имахме извънредно събиране във финансовото министерство, за да обсъдим с най-важния министър в държавата финансирането на артистите, проблемите, които затрудняват НИНКН и някои затруднения, свързани с ЮНЕСКО.

Имаше редица пропаднали срещи, но се надявам да ги наваксаме.

В 17.00 се върнах в министерството за още няколко срещи и подготвяне на задачите за следващата седмица.

Към 18.00 тръгнах за Пловдив, където гледах (фантастичен) спектакъл от програмата на One Dance Week.

След спектакъла имах около половин час да си поговоря с организаторите по някои наболели теми и тръгнах обратно за София.

В 23.00 бях пред вкъщи - щастлив, че тази вечер ще се наспя, защото утре нямам абсолютно нищо преди репетицията в 10.00 (все пак е събота), а и нямам срещи, за които да трябва специално да се готвя.

И тук денят стана още по-интересен. След пребъркване на всички джобове и разбъркване на всички спомени, трябваше да установя следното - ключовете за вкъщи са останали в министерството, ключовете за министерството са във филхармонията, а ключовете за филхармонията са вкъщи.

Ангелина е някъде в Североизточна България, а Анастасия е у приятелка в Младост. Аз пък съм на улицата, дори без документи, защото скоро на никого не ми се е налагало да доказвам, че аз съм аз.

Нормалните хора вероятно имат цял списък с приятели, на които да се обадят в такава ситуация, но моят живот не е точно от нормалните.

В крайна сметка дъщеря ми си вдигна телефона и след моментен ступор от това, което чу, ми каза "стой пред вратата, взимам такси и идвам". Исках да ѝ благодаря, но в този момент ми падна и батерията на телефона.

Докато я чаках, се упражнявах в разсъждения - а ако ми беше паднала батерията, преди да успея да ѝ обясня ситуацията? Малко по-късно ми хрумна и друга интересна мисъл - ами ако не дойде?

Дойде, разбира се!

И сега съм се отпуснал, щастлив, че лежа в легло, а не на пейка, до леглото се е разположило котето и ме гледа умислено, аз също го гледам и в главата ми е само едно изречение - хубаво е да имаш дъщеря...

(От фейсбук)