Борислав Зюмбюлев и Георги Милков, финалисти за "Черноризец Храбър", за свободата на българските медии, оцеляването в Либия и на пътя, магията на "24 часа"
Това интервю с Борислав Зюмбюлев и Георги Милков излезе в "24 часа" на 24 май 2008 г. Публикуваме го отново - за журналистиката, за медиите, за любопитството към света през очите на репортера и коментатора.
Двамата журналисти взеха тогава наградата "Черноризец Храбър".
Борислав Зюмбюлев я получи в категорията "Коментари". Тогава той беше първи зам.–главен редактор на "24 часа".
Георги Милков, специален кореспондент във вестника, пък бе награден за репортажите си от горещите точки на света, включително и за отразяването на делото в Либия срещу българските медицински сестри.
Зюмбюлев:
Добре написана статия води рано или късно до действие
Движението по пътищата се превръща заедно с ниските доходи в основен екзистенциален проблем в страната
Има ли заръка ченгета да овладяват електронното пространство
"24 часа" зависи от читателите, но при други вестници се постигат някакви други цели
- Според вас, двама от финалистите за “Черноризец Храбър”, нещо хубаво случва ли се напоследък в българската журналистика?
Борислав Зюмбюлев: Тя е доста свободна. Критерий за това дали една журналистика е свободна, е наличието на издания еднодневки. Някакви хора се събират, решават да правят нещо и след това фалират. Напоследък това явление много се засили особено в интернет. Там всеки има сайт, пише каквото иска. Така че България е една свободна страна.
- А защо има толкова много вестници в България?
Б. З.: Множко са, но това е хубаво. Явлението напоследък е т. нар. жълта преса, съчетание на чисто забавление и някакъв вид литература, защото изискването за достоверност е пренебрежимо. И много хора - бедни, богати, образовани и неуки, си купуват тази преса и искрено се забавляват. Но да не критикувам много тази жълта преса, защото ще прочета интересни работи за мен.
- Публиката иска да се забавлява, така ли излиза?
Б. З.: Вестниците полека започват да губят значение като основен информационен източник. Защото интернет базираната медия, радиото и телевизията, разбира се, са в пъти по-бързи. Обичайният активен човек винаги е онлайн и напред с новините. Тоест той си купува вече хартиен вестник или списание, за да получи нещо друго. Затова е важно вестникът да съобщава новини, но и да забавлява, да има интересни анализи, мнения.
Георги Милков: Аз съм голям неграмотник по отношение на българските медии. Следя ги, откакто свърши делото в Либия, защото преди това ме интересуваше предимно какво се съобщава в либийските медии.
И установих, че у нас има много вестници, списания за толкова малък пазар
Но пък щом ги има, значи са важни и за читателите, и за хората, които ги притежават. И се присъединявам към основния извод, че в медийния свят в България се случват повече добри неща, отколкото лоши. Пък по отношение на свободата всеки да има блог и сайт в интернет - чудесно! Ако не ми харесва, не отивам в тия сайтове. Това е като с тв каналите.
Б. З.: Виж сега, не е толкова просто. Аз понеже имам нещо против телевизия СКАТ, смених доставчика на кабела вкъщи, защото, плащайки за кабелна, част от парите се отчисляват и за програмата на СКАТ.
Но като заговорихме за блогове, сега модната теза е, че блогът е журналистика, и то от качествено ново равнище. Основният спор в Щатите е за т.нар. блогове в реално време, когато някой гледа мач и пише резултата примерно, а това влиза в конкуренция с тв и радиоканали, които са взели ексклузитет върху тези състезания - дали това е свобода на печата?
Аз мисля, че блоговете не бива да бъдат разглеждани автоматично като вид журналистика. Ако блогърът е журналист - примерно на Иван Бедров, Юлиян Попов, Нели Огнянова, съдържанието безспорно е журналистика, даже понякога много добра. Но когато авторът споделя лични неща, това си е чисто дневниче.
И всичките 6-7 хиляди блога в България да ги обявим за журналистика, това не е точно. Става дума за нов вид публичност, която още не е създала свои правила.
- Напоследък има мода журналисти, вместо да говорят с хора по улиците, да цитират общественото мнение в лицето на форумите.
Б. З.: Форумите са някаква форма на узаконена псувня, напълно анонимна, според мене вредна. Чисто формално форумът представлява анонимно писмо, публикувано във вестник. Кой отговаря, ако нашият вестник публикува анонимно писмо, в което пишем, че министър е гей, да речем? Ами изданието отговаря. Аналогичен е случаят с администраторите на форумите. Тия неща лека-полека ще се регулират, защото почват да стават опасни.
Не искам да изпадам в излишна мнителност, но всички ченгета имат очевидно заръка да овладяват електронното пространство. И не говорим за представително мнение, защото можеш да влезеш под 10 различни имена, да напишеш една и съща глупост, даже знам за някои хора, които спорят със себе си.
Г. М.: Аз лично влизам рядко във форумите.
Но ми се наложи след онази статия за тризначките, когато трябваше да извадим най-ярките мнения от форумите и пуснахме “Народът срещу Милков”. За тризначките беше весела статия с добро чувство и аз смятах, че само те няма да разберат за какво става въпрос. Но четейки форумите, останах шашардисан, че маса хора нямат чувство за хумор.
Б. З.: Има и чудесни форуми, много полезни - за автомобили, за отглеждане на деца... Но тези публицистични тъй наречени форуми, в които се споделят мнения за живота, изпълнени със злоба, ме стряскат. Даже прочетох една статия, че всъщност форумите - ролята на
този, който громи всичко - е новият седесар
Аз като човек, участвал в основаването на ФНСД (Федерация на независимите студентски дружества, основана в края на 1989 г. - б.р.), която после влезе в СДС, някак си чувствам десните близки и не мога да си представя, че бъдещето на синята идея е някъде там сред анонимните.
- Кажете какво се случва след вашите текстове. Бориславе, ти имаше един удивителен текст, писан преди 2 г., който се оказа много тъжно пророчески - за опасността от ТИР-овете.
Б. З.: Ами какво - блъсна ме ТИР!
- Нормално ли е да излиза текст и институциите нищо да не правят и след това някак си текстът да оживява?
Б. З.: Нормално е. По принцип теорията, че пресата може да променя живота, да предизвиква действие, е малко ленински постулат. Но трупането на мнения, създаването на нагласи в обществото, което следва от една добре написана статия, води рано или късно до действие.
- Ние като вестник много се занимаваме с безопасността по пътищата. Натрупала ли се е критична маса за някаква промяна?
Б. З.: Движението по пътищата се превръща заедно с ниските доходи в основен екзистенциален проблем в страната. Не знам дали политиците и отговорниците, както ги нарича царят, съзнават за какво става дума, но това е тема, която вълнува много хора. Първо, тя пряко заплашва живота ти, здравето ти, житейски ти трябва да преодоляваш всеки ден задръствания, паркиране, тоест въпросът с движението от точка А към точка Б е станал много важен житейски проблем. Виждаме и какво става с агенция “Пътища” - там се концентрират корупция, политически интереси. Ако има партия, която осъзнае тоя проблем и успее да формулира политическа теза, която да вдигне народа, мисля, че ще успее много.
Г. М.: За мен е стряскащо колко много хора в България умират по пътищата. Като човек,
бил на две войни, преди да навърши 30 г.,
твърдя, че съм виждал какви ли не ужасии през живота си, и съм втрещен колко много хора загиват в България, без да има война и катаклизми. Аз самият нямам кола, не обичам да карам, предпочитам авиотранспорта и смятам, че всеки самолет в Африка е по-сигурен, отколкото да се возиш с автомобил из България.
- Жоро, какво още не се знае по отминалата драма с медицинските ни сестри в Либия?
Г. М.: Тя е история, достойна за холивудски филм, в нея има кръв, наркотици, рокендрол, секс, шпионаж, смърт... Освен това обърка световни интереси. “24 часа”, който хвърли много усилия за отразяването на случая, беше в тази история от началото и остана докрая.
В самото начало нашите медици нямаха достъп до никого, заключени в либийски затвор, далеч преди да се появи фондация “Кадафи” и да се погрижи да са в по-нормални условия. Даваха им само храна и имаха право да получават кръстословици, които трябваше да бъдат ксерокопирани, за да не четат какво има на задната страна на вестника. С помощта на колегите страньори от графиката направихме едни изкуствени кръстословици, в които сложихме послания за тези хора, ксерокопирахме ги и ги пратихме в Либия, и те ги получаваха в затвора. Тогава това беше единственият начин, по който можехме от България да им вдъхнем доверие и да им покажем, че те не са забравени.
- Кажете защо не сте написали още книги? Сега е модно журналистите да пишат книги?
Б. З.: Не му е дошло времето.
Г. М.: Специално за Либия са ме питали много пъти защо още не съм написал, след като се появиха толкова много книги на тази тема, а и както казах, историята си е благодатна. Дори и като съдебна сага само. Ако мога да се пошегувам, бих казал, че чакам всички да напишат, за да излезе моята най-накрая, тъй като името, което съм избрал е “Последна инстанция”.
- Имате ли обяснение как така “24 часа” 17 г. успява в условия на остра конкурентна борба да е все на върха?
Б. З.: Значи вестникът непрекъснато се променя, опитва се през всичките периоди да усеща модното, какво харесват хората и дори с леко конформистко поведение да си намира мястото. И наистина от т. нар. сериозни издания в България нашият спад на тиража като съотношение е най-малък.
Г. М.: Причината търся и в този порив, който ме накара в далечната 1994 г. още
като юноша бледен да дойда и да кажа: “Добър ден, търсите ли стажанти?”
Оттогава изтече доста вода, но за мен “24 часа” си остава без алтернатива. Съдба. Всичко, което знам за журналистиката, съм го научил в “24 часа”.
- В последния доклад на “Фрийдъм хаус” подредиха българските медии на 76-о място по свобода от общо 196 държави. Вие усещали ли сте някакъв силен натиск отнякъде?
Б. З.: Имало е всякакви истории. Като заговорихме за 1994 г., тогава ме гонеха мутри с джип и ми пратиха оттука група охранители с палки да ме изнесат.
- За какво ставаше дума?
Б. З.: Един полицай - Тодор Попов, който тогава отговаряше за крадените коли, бе направил акция, много коли бяха прибрали. Отидохме да пишем на кого са и въпреки намесата на полицията мутрите си бяха доста брутални и директно ме заплашиха. Но това мина и замина, сега има по-перфидни форми. Разбира се, че една държава, в която няма обща законност, не можеш да отидеш в съда и да получиш бърза и справедлива присъда и това създава чувство за безнаказаност у много хора. Медиите, които се опитват да бъдат критични, разбира се, са подложени на натиск. Особено при малките вестници има натиск и от собствениците, защото те съществуват благодарение на собственика си, а не развиват реално търговска дейност. Но това е нормално - перестроечна теза е, че във вестниците пише който каквото си иска и някой друг да плаща.
“24 часа” зависи от читателите,
но при други вестници се постигат някакви други цели. И не може да се очаква от печатната медия, защото тя е по принцип безкрайна, да има някаква специална регулация.
Г. М.: Според мен една от най-страшните форми на цензура е автоцензурата. Но и аз ще споделя набързо история от 90-те години. През 1996 г. бе организирана една обществена акция “Не на страха” срещу мутрите. Нейни лица бяха популярният тогава дует Дони и Момчил. Дават ми едно писмо, постъпило от гражданин, който се оплакваше, че мутрите искат да убият него и семейството му, и молеше за съдействие пред американското посолство за зелена карта. Аз, млад и наивен, публикувах това писмо, излезе даже на първа страница под заглавието “Семейство бяга в САЩ от мутрите”. Бях написал имената на хора, за които не знаех нищо и за които тогава никой не смееше да пише - шефове на групировки и известни лидери на подземния свят. И си докарах бая големи проблеми и на мене, и на вестника.
А в края на краищата се оказа, че човекът, когото съм защитил от мутрите, има дебело досие, пък те го гонят, защото им е продал място с фалшив нотариален акт. В този момент си дадох сметка, че явно ми е трудно да различавам кое в България е добро и кое зло, и така се захванах с международни отношения. (Смее се.)
- Имате ли рецепта, по която трябва да се напише един текст, за да грабне масовия читател?
Б. З.: Въпросът е, че е като при готвачите - дори да следваш рецептата, не на всеки се получава.
Г. М.: И аз пиша така, както готвя - в смисъл че гледам на мен да ми хареса, а после ако се хареса и на другите - идеално.
Б. З.: Основното е да ти е интересно,
да ти е любопитно. Ако не ти е, защо се занимаваш изобщо с това? Понеже съм и редактор, често чета текстове, които авторът не си прочита, след като ги напише, което е смущаващо. Той не може да ги прочете, а очаква хората да дадат пари да ги четат.
