Най-важният ми урок като журналист беше - не е моя работа да мисля дали някой ще се обиди, а да казвам истината
CV: Жозе Родригеш душ Сантуш португалски журналист и писател на бестселъри в жанра исторически трилър. Роден е на 1 април 1964 г. в бившата португалска колония Мозамбик. Завършва журналистика в Нов лисабонски университет през 1986 г. След това кандидатства за стаж в Би Би Си. От 1991 г. води новинарската програма на португалската национална телевизия RTP1. През 2016 г. е избран за най-добър португалски писател от общо 28 000. Женен е за Флорбела Кардосо, с която имат две дъщери - Катарина и Инес Кардозу Родригеш душ Сантуш
- Г-н Сантуш, освен успешен писател вие сте и журналист. Работили сте за Би Би Си, Си Ен Ен и за националната телевизия в Португалия. Кой е най-големият урок, който научихте?
- Започнах работа като журналист в Португалия. По това време имаше националистическа диктатура, която продължи 50 г. След като дойде демокрацията, комунистите не бяха мнозинство, но бяха много гласовити на местно ниво. Витаеше идеята, че ние, журналистите, трябва да се отнасяме справедливо към всички, което е вярно. Смятахме, че се опитват да ни измамят и да превърнат тяхната идея в уж либерална. Тогава отидох в Англия, за да работя за Би Би Си. Казаха да направя материал за “комунистическата диктатура”. Попитах защо използват думата диктатура и че това ще обиди комунистите. Редакторът ми отвърна, че работата на журналиста не е да се чуди дали някой ще се обиди, или не, а да казва истината. И ако в действителност става въпрос за диктатура, тогава ще я наричаме така. Това беше най-големият урок. Работата ни е да казваме истината. А дали някой ще бъде удовлетворен от нея, или не - това не е наш проблем. Нашият ангажимент е към публиката и да бъдем лоялни към нея. Не към политиците, нито към идеолога. В Португалия също знаят, че съм много прям. Разбира се, че всичко си има граници. Но когато става въпрос за политика, трябва да казваме истината такава, каквато я виждаме. Това се случи през 80-те години на миналия век. “Железният вълк” все още съществуваше (литовска фашистка организация - б.а.). Когато се върнах в Португалия, шокирах много политици със стила си на работа. Винаги задавах въпроса дали информацията е грешна, или е вярна. Щом е вярна - тогава мога да я кажа на останалите. Какъв е смисълът да имаш свобода и да не я използваш, само, защото се страхуваш, че ще обидиш някой политик?
- В момента сте програмен директор на новините към португалската национална телевизия. Помните ли първия си репортаж?
- Да, правя вечерната новинарска програма в 20 ч, която продължава 60 мин. В моята страна това си е цяло телевизионно предаване. Правя го вече 33 години. Историята, която разказах с първия си репортаж, беше забавна. Случи се през 80-те в Макао. Макао беше португалска колония в Китай. Трябваше да отразявам случващото се и с двата народа. Виетнамците бягаха от комунизма във Виетнам. Пристигаха с лодки в Макао и Хонгконг. Първият ми репортаж беше за виетнамски бежанец, който пристига в чужда страна с лодка, след това си хваща такси и се предава сам в полицията.
- Като дете ставате свидетел на колониалното разделение на Африка, тогава живеете в Мозамбик. След това правите репортажи за военните конфликти в много точки на света, сред които Ирак, Босна и Херцеговина, Либия, Украйна, сега Палестина и Израел. Какво си спомняте от тогава?
- Отразявал съм много военни конфликти. Но това, което се случва в Палестина, наистина е сериозно. Всяка война е различна. Имат общи допирни точки помежду си - има пострадали полицаи, цялото общество се променя. Питат ме дали се страхувам. Разбира се, че да! Все пак отиваш в зона на война. Някои журналисти си мислят, че това е приключение. Детинско е. Най-хубавата част в отразяването на война е, когато успееш да излезеш от нея невредим. Когато започнаха военните действия в Украйна, прекарах там първите 15 дни. Виждах как обикновените хора плачат на улицата, защото животът им е съсипан от един човек в Москва, който е решил така. Войната съсипва икономиката, оставя след себе си смърт и болка, която не се лекува. Разбива живота на милиони хора.
Сутринта отиваш на работа и изведнъж си бомбардиран. Къщата ти е разрушена, майка ти е мъртва. И си принуден да избягаш, за да се спасиш. Това е безумие, което не мога да се наслаждавам, че отразявам.
- Били ли сте въвлечени в наистина опасни ситуации?
- Стреляли са по мен. Журналистът трябва да отиде там, където ври и кипи, а военните не биха позволили това. В Либия нямаше блокпостове, затова успях да се добера до фронта. Отразявах живота, експлозиите, които буквално се случваха до мен. Беше като във филмите. Бомбардирането и боевете - те стават част от историята. Но болката е по-силна. Всички разрушени животи и избягали хора. Странно е как всичко се променя, но в един момент свикваш с него. Живееш така, все едно това е нормалното ти всекидневие, но всъщност си белязан до живот.
В Босна и Херцеговина прекарах 5 седмици, след това се върнах в Португалия. Помня, че ме беше страх да изляза на пътя заради мините. Тогава си казах: “Но ти си в Португалия, тук няма мини.” Принуждавах се да изляза и да отида на работа. Мозъкът ми беше трениран да си повтаря, че не трябва да съм навън, защото е опасно. Всичко това ти влияе, играе си с разсъдъка ти. Обикновено, когато отида във военна зона, не оставам повече от 2 седмици, защото след това психиката ти започва да се разбива. Ако един журналист има възможност да си тръгне, то хората, които живеят там - нямат. В Украйна вече има цяло поколение, което ще бъде психически белязано от войната.
- През последните няколко години сме свидетели не само на войни, но и на пандемията и на тревожни климатични промени. Наказание ли е всичко това за човечеството, защото е егоистично и лошо?
- Всъщност не. Животът е труден за всички, включително за животните. Бях на няколко сафарита в Африка. Момчетата там казваха, че всички животни, които виждаме, са гладни. Защото природата ни дава изобилие от всичко, но все пак е жестока. В историята на човечеството е то да бъде гладно. Ние приемаме за даденост това, което имаме днес. За разлика от нашите предци, които винаги са стояли гладни, ние не сме. Тогава са считали 25-годишните за стари, а на 30 г. вече си мъртъв. В наши дни човек на 50 г. все още е млад. Смъртността тогава е била потресаваща - имаш деца, но половината от тях умират. Не само днес е трудно, винаги е било така. Просто ние забравяме. Но е вярно, че живеем в сложни времена и всичко е навързано политически.
Откривам много общо с Втората световна война. Тогава Хитлер смяташе, че ако някой говори на немски, без значение къде се намира - в Полша, Чешката република, това е Германия. Това не е вярно. Има хора в Северна Македония, които говорят български, но това не ги прави автоматично българи по произход, а етническа група. Сега Путин смята, че щом някой накъде говори на руски, то значи това е Русия и че всички страни, които са били част от Съветския съюз, му принадлежат. Преживяваме опасни времена и трябва да разберем, че войната срещу Украйна е война срещу Запада. Хитлер влезе в Полша, защото не беше спрян навреме. Тези хора мислят като него и Сталин - че демокрацията е слаба. Това е упадък! Епохата на либерализма свърши, но ние все още сме тук, а те не са. Това, че смятат Запада за слаб, е илюзия, защото той е много силен. Само изглежда обратното, тъй като демокрацията се разединява. Дебатираме на тема диктатура. Ясно е, че всеки има своето мнение. Но да живееш в диктатура, значи да живееш в лъжа. И точно това разбра за армията си Русия. Предполагаше се, че е много силна и ще превземе Украйна. Украинците дори не бяха подготвени. В крайна сметка се оказа, че голямата армия всъщност не е толкова мощна, и Русия успя да превземе едва 20% от страната. Това е диктатурата - създаваш илюзия за сила, защото нямаш свободата да говориш за проблемите си. Днес препятствията също са трудни, но можем да се справим с тях.
- Значи сте съгласен, че не създаваме изкуственото впечатление, а ситуацията наистина е драматична?
- Когато Путин казва, че Русия обхваща територията на Съветския съюз - това е пряка заплаха за всяка страна, не само за Казахстан. Ако нападне Латвия, Литва, Естония, това значи, че нападат ЕС, атакуват НАТО и идеята за свобода. За тях народите нямат право да изберат съдбата си. Украинците трябва да бъдат руснаци, независимо от това какво искат и какво чувстват. Помня ситуацията с площада на независимостта в Киев - Майдан. Народът избра Виктор Янукович да стане президент, за да може Украйна да влезе в ЕС. Но след като Путин му звънна, той смени решението си и отказа да подпише споразумението. Имаше море от протестиращи на площада. Един човек с мегафон питаше тълпата “Какво искаме?”, а те в един глас му отговаряха - Европа. Развяваха знамето на ЕС, което значеше, че искат свобода. Идеята за свобода е много крехка, но и много силна и хората ще се борят за нея. Комунизъм и либерализъм не може да се разглеждат на едно ниво. Това е все едно да кажем, че митът, че човекът е произлязъл от Адам и Ева, е същото като теорията за еволюция на Дарвин. Едното е лъжа, а другото е истина и можем да го докажем.
- Защо предпочитате да пишете исторически трилъри, а не романи за велика любов или пък книга с криминален сюжет?
- Пиша криминални романи, любовни и “пикантни” истории, но пречупени през реалността. Защото аз пиша за нея. Така виждам литературата. Силно се дебатира темата какво точно представлява тя. За едни са важни стилът на писане и езикът, а за други в центъра винаги стои самата история. Мисля, че истинската цел на литературата е да разказва за истината. И за да го постигна, аз използвам измислици и художествена литература.
Като журналист се занимавам с документалистика. Но когато започнах да пиша художествена литература, осъзнах, че чрез нея мога да кажа повече и по-добре истините. Основната ми цел е да посоча истините за обществото, за света и Вселената. Накратко - за смисъла на живота. За всички начини, по които можем да дадем гласност на случващото се.
- В една от книгите разказвате, че съвсем скоро с помощта на изкуствен интелект години преди да се развие болест в човешкото тяло, тя ще бъде открита и евентуално предотвратена. Трябва ли да се страхуват хората от изкуствения интелект?
- Човешкият вид бавно се променя. Преди е отнемало години, но сега се случва светкавично. Помня един случай през 80-те, когато бях в лондонското метро. Изведнъж се чу телефонен звън. Всички се зачудиха какво се случва. Тогава мобилните телефони изглеждаха като една “голяма кутия”. Един мъж го извади и каза: “Ало”. Това беше първият път, в който видях мобилен телефон. Всички започнаха да се смеят. Сега не само имаме мобилни телефони, които стоят в джоба ни, но и можем да изпращаме снимки. На практика това е компютър. Но какво ще се случи, когато целият този фалш завладее света, имайки предвид колко е навлязъл в обществото? Ще вярваме ли във всичко, което виждаме? Бих казал, че всяка технология е потенциално оръжие. Всяка технология, която се използва за добро, ще се използва и за зло. Така е и с изкуствения интелект. Колкото по-силна е технологията, толкова по-силни ще бъдат добрите, но и лошите ефекти от нея.
