Защо бе една от важните фигури в журналистиката в българския преход
Знам, че от мен се очаква да нарисувам професионалния портрет на Борислав Зюмбюлев. Все още обаче ми е много трудно да изляза от приятелското смайване от новината за кончината му, защото общуването и близостта с него създават привързаност. В него имаше добронамереност, човешко и толерантно отношение към другите, притежаваше деликатност и уязвимост, съвпадащи с
ударите на съдбата, които понасяше така геройски,
че по никакъв начин не ангажираше другите с личните си драми.
Борко имаше човешко присъствие, което в момента ми е трудно да описвам и обсъждам без емоция - преживяванията, знаете, пречат на мислите.
Макар да не бях най-близкият приятел и човек до него, си представям какво е на семейството му, на хората, с които животът му беше толкова свързан. Знам, че на Поли, неговата обичана съпруга, сега се струва нереално това, че трамваите продължават да се движат, дъждът си вали, а хората се усмихват. На нея сега ще е нужна огромна подкрепа и вярвам, че първият, който ще я окаже, е самият Борко от небето.
Професионално Борислав Зюмбюлев беше една от важните фигури в журналистиката в българския преход. Той беше от журналистите, които участваха в нашия живот на сцената на собствените мнения, в които съчетаваше компетентност и внимателно претеглени аргументи. Правеше го диалогично, вслушваше се в мненията на другите.
Аз например невинаги съм бил съгласен с него, но
в разговорите помежду ни съм обогатявал собственото си мнение
Рядка способност, ние самите трудно си даваме сметка какво значи журналист със собствено мнение, който зачита мнението на другите.
Второто голямо негово качество е наративната култура, способността да разказва истории - един огромен наш дефицит, защото не можем да разказваме собственото си социално битие и живот. А чак когато го разкажеш, нещата добиват смисъл, откриват се техните страни и нюанси, които ти дават чувството, че разбираш живота си. А колкото по-малко разбираш живота си, толкова по-лошо го живееш.
Борето беше от онези журналисти, които помагаха на хората да разберат живота си именно с наративната си култура, с възможността да разказва, при това по много забавен начин. Имаше усещане за детайл, чувство за хумор и ирония, успяваше да разкаже даже неща, които на пръв поглед изглеждат съвсем несвързани с централните проблеми на живота, че хората да се огледат в тях. Дори историите, които разказваше в профила си във фейсбук, се превръщаха в литература.
Третото нещо, което искам да кажа и е много съществено за Борето, е, че той не се поддаде на релативизма и нихилизма на прехода, а зачиташе и проявяваше респект към авторитетите. При това ги намираше не само в културните среди, но откриваше национални авторитети.
Той беше човек, който искаше съвестта да има устои
и тези устои стъпваха върху личности и фигури, които той ценеше. Разбира се, беше критично-иронично настроен към онези, които се опитваха да си приписват качества и заслуги, каквито нямат. Така помагаше за изграждането на толкова важната за съвременния свят ценностна йерархия.
Журналистиката има нерадостната участ да е нетрайна - няма нищо по-старо от вчерашен вестник. Обаче ценностните ангажименти в текстовете, които той пишеше, и тяхната белетристична стойност ще останат и в други контексти и ситуации да звучат отново. Разбира се, следите, които е оставил не само върху страниците на вестника, а върху мисленето и възприемането на света на хората, с които е работил, ще станат повече.
