Разделното време принуждава всеки да се определи и да заеме истинската си позиция. Независимо от това дали са му викали „натовски генерал", а той е служил и служи само на кремълския дневен ред в българската и в международната политика. Със своето посещение в Будапеща и в Берн Румен Радев зае очевидни и ясни позиции.
Първо, той избяга от ангажимента да отправи послание към парламентарната асамблея на НАТО, която се проведе в София. Като държавен глава, той би трябвало да оползотвори възможността да сподели своята визия за националната сигурност и за атлантическото сътрудничество в днешните преломни времена. Радев целенасочено се отказа от тази възможност. Очевидно, споменът за това как бе поставен на място от гостуващия президент на Украйна Володимир Зеленски е болезнен и пресен – българският президент реши да не дава възможност на гостите от асамблеята в София да му задават въпроси, на които той няма отговор. Много по-лесно е да водиш скучен монолог по държавните медии, без някой да има възможност да провокира с въпроси както лоялността, така и интелигентността ти.
Второ, Радев проведе разговори с унгарския премиер Орбан, в които очевидно не са били засегнати ключови въпроси на българския национален интерес в двустранните отношения – или няма никаква публична информация тези въпроси да са били обсъждани. Орбан вече пет години предоставя убежище на бившия македонски премиер Никола Груевски, осъден за корупция в собствената си страна. Корпоративни капитали, свързани с властовия връх в Будапеща контролират десетки печатни издания и други медии в Скопие, известни с прокарването на най-яростната антибългарска пропаганда на постоянна основа. Орбан поддържа близки отношения със сръбския президент Вучич и съвсем очевидно подкрепя антибългарските позиции на Белград и на идващото ново мнозинство на ДПМНЕ в Скопие по ключови регионални и международни въпроси. Интересно е дали трогателното единомислие и единодушие, демонстрирано о Орбан и Радев в Будапеща се разпростира и върху тази част от политиката на Унгария, която засяга отношенията на България със Скопие и Белград.
Трето, както в Будапеща, така и в Берн Румен Радев зае очевидната кремълска позиция в интерпретацията на агресията в Украйна и възможните пътища за нейното прекратяване. Той се противопостави на позицията на поредица български правителства (без служебните до 2023 г.) за партньорство в НАТО и за помощта, оказвана на Украйна за отблъскване на кремълската агресия. Позициите на Радев и на Орбан съвпаднаха на 100 процента – както помежду си, така и поотношение на публично известните инструкции на руската хибридна пропаганда срещу Украйна, срешу Европа, срещу атлантическото сътрудничество. По какъв начин тази позиция на Радев отстоява българкия национален интерес и приоритетите на националната ни сигурност? Не очаквайте Румен Радев да влезе в открит диалог в отговор на тези въпроси. Той може само да рецитира написаните от неговите съветници монолози.
Като стана дума за неговите съветници... Те пак са плъзнали по медиите да рекламират „нуждата" от еднолична власт на Радев. Парламентът бил „лоша среда" за взимане на решения по повод на Украйна. Радев трябвало да взима тези решения. В стерилното като мисъл, като отговорност за националния интерес, като способност за лидерство пространство на Дондуков 2 вирее само болезнената жажда за повече и повече власт – еднолична власт, упражнявана в полза на кремълските меценати на формално българския президент. Мога да разбера – и донякъде да извиня тези, които го избраха през 2016 г. за първи мандат, повлияни от пропагандната фойерверка за „натовския генерал". Но не мога нито да разбера, още по-малко да извиня тези, които му подариха втория мандат във време, в което всяка стъпка на една държава, на нейните институции има пряко – понякога драматично отражение върху бъдещето на народа й. До януари 2027 г. остават две години и половина, в които трябва назидателно да оглеждаме собственото си лекомислие и безотговорност в лицето на този, когото сме избрали да ни представлява на върха на държавата.
